Вдъхновена от действителен случай от XVI век, „Изола“ от Алегра Гудман (изд. „Лабиринт“, преводач: Надежда Розова) е възхвала на смелостта да се бориш и да не се предаваш въпреки условностите и жестоките превратности на съдбата.
Наследница на баснословно състояние, Маргьорит е предопределена за благоденствие и бляскав живот. Тя обаче осиротява и настойникът ѝ, тайнствен и непредсказуем мъж, прахосва наследството ѝ и настоява Маргьорит да го придружи в пътешествието му до Новия свят. На кораба младата жена се влюбва в слугата на настойника си и за да ги накаже, той ги изоставя на малък остров без надежда за избавление.
Прочетете откъс от романа при нас.
******
Не познавам майка си. Починала е в нощта на моето раждане, двете сме се разминали в мрака. Тя ми е оставила името си, Маргьорит, и рубинения си пръстен, но не и спомен за себе си. И баща си не познавам. Когато съм била тригодишна, той загина в Павия, докато се сражавал в името на краля. После съм станала богата, макар да не го знаех, и бедна, макар и това да не знаех. Бях наследница на замък в Перигор със сосбствени села, лозя и огрени от слънцето поля, но нямах живи родители, лели или чичовци. Бях заобиколена от слуги, ала нямах братя и сестри, бях сам-сама.
Моята бавачка Дамиен беше първата ми наставница. Възрастна жена, поне четиредесетгодишна, а косата ѝ, някога рижа, беше изсветляла като тухла. Очите ѝ бяха проницателни, но изморени, а кожата около устата ѝ беше на тънки бръчици като неизгладен лен. Дамиен беше набита, с мек корем и гръд, мека като възглавница. Когато лягахме да спим, тя ме притискаше към себе си като своя рожба и макар да не бях нейна, със сигурност ми принадлежеше, защото от съвсем малка беше работила в семейството ми.
Казваше, че баща ми бил благородник не само по име, но и на бойното поле. След като убили коня му, той продължил да се сражава с меч и копие, но накрая в шията го пронизала стрела. Баща ми се свлякъл на земята ранен, но хората му счупили стрелата с го отнесли от бойното поле. В шатрата му, след като лекарят извадил върха на стрелата, баща ми настоял да се върне в боя. „Отведете ме там“, изпъшкал той, докато кръвта му се стичала на браздулици. Представях си я рубиненочервена.
Майка ми била красавица. Моите очи бяха зелени, обаче нейните били още по-зелени. Косата ми беше кехлибарено кестенява, но нейната била златиста като зимна пшеница. Ръцете на майка ми били изяшни, с дълги пръсти. Свирела на лютня безупречно, но от скромност си позволявала да го прави само пред своите придворни. Като момиче майка ми била кротка и послушна…Но и моята бавачка много се стараеше с мен.
Дамиен се суетеше тревожно, но беше добра. Когато поставях търпението ѝ на изпитание, тя ми прощаваше. Само в много сериозни случаи губеше търпение. По време на първото посещение на моя настойник резките думи на Дамиен ме слисаха. След като бях повикана на долния етаж, бавачката ми се скара:
– Не може да се показваш в този вид! Пантофките ти са позор!
– Как така позор? – попитах, докато тя ми помагаше да се пъхна в сребристите ръкави.
Бавачката ми не можеше да чете, но ме беше научила да се моля. „Отче наш“. „Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марийо!“. Отначало си представях своите родители, докато нареждах тези думи, но Дамиен ликвидира детинската ми ерес. Не се молиш на своя баща и на своята майка, а на Отеца и Майката на целия свят, на владетелите на небесното царство. Ето как разбрах, че макар да принадлежа на Бога и на Богородица, те не принадлежат на мен. Същото важеше за моето наследство. Не можех да управлявам собствените си земи, затова имах настойник, който щеше да се разпорежда с имуществото ми, докато се омъжа. Вече бях сгодена и щях да се омъжа на петнайсет, ако живея дотогава.
Ако ли не, сигурно щях да отида на небето. Душата ми щеше да се рее над най-високите кули. Нямаше да гладувам, нямаше и да студувам и щях да слушам ангелската песен. Това бях научила, но се чудех защо веднага да не умра и да не се възнеса на небето. Дамиен ме скастри: засрами се. Грях било човек да иска такова нещо и защо съм си въобразявала, че едно пакостливо дете ще отиде там? При това момиче, което бродира толкова зле и чиято коса е пълна с въшки? Дори сега, когато трябваше да изглеждам дама, Дамиен намери гниди.
– Ужас!
Тя ги вадеше като бодливи плодчета. Майка ми почти никога нямала въшки, но тя била, но тя била ангел. Представях си, че и въшките ѝ са ангелски.
Аз бях пакостлива, точно както казваше Дамиен. Подгъвът на полите ми беше оръфан, защото се катерех по грапавите стълби на кулите заради гледката отгоре. Страховити, древни, надупчени от разцепени стрели, нашите две кули, северна и западна, бяха построени върху висока скала, от която държиш под обстрел и отбраняваш околността. Оттам виждах своите села, овощни градини, лозя и лъкатушещата зеленикава река с каменен мост. А пантофките си бях съсипала в конюшните, където тичах да гледам конете. Дамиен се втурваше след мен, но не беше бърза и викаше конярите на помощ. А аз, каквато бях безразсъдна, се криех. Шмугвах се зад коритата за вода и вратата на конюшнята, но накрая тръгвах след нея към вкъщи.
– Боже мили! – мърмореше сега Дамиен, защото бях постоянната ѝ грижа. Тя се разнесе с гребена капка масло и завърза косата ми толкова стегнато, че очите ми се оцъклиха. – Не пипай!
Дамиен украси главата ми с перлена диадема и вдигна огледало срещу мен.
Засмях се, като се видях ококорена, пристегната в сребърни ръкави.
– Не разбираш ли?
Не разбирах, обаче се помъчих да ѝ угодя. Лепнах си сериозно изражение и предпазливо се отправих на среща със своя настойник. Бавачката ми придържаше полите, докато слизахме по стълбите.
По кънтящите коридори и през една колонада минахме покрай големия салон, дълъг като кораб на църква и висок до небесата. Салонът беше мой, защото принадлежеше на семейството на майка ми, но аз рядко слизах тук, понеже мястото беше величествено, а аз бях дребничка.
За общодостъпните помещения на замъка знаех толкова малко, колкото за фермите и лозята си, защото и те като цялото ми имущество бяха мои само на хартия. Прислужниците ми се подчиняваха безпрекословно. Имах три: Франсоаз, Клод и Жан, но тях ги командваше домакинка, която отговаряше пред иконома на моя настойник. На полето работеха мъже, за които не знаех нищо. Икономът събираше арендата от наемателите и носеше парите на моя настойник. При него отиваха печалбите от моите овощни градини и ливади. При него отиваше гроздето от лозята ми, ябълките от дърветата ми, орехите, обрани през есента. Дължими бяха на него. Когато влязох в салона, моят настойник чакаше с вид на собственик, а мен поздрави като гостенка.
Внушителните места не бяха новост за този човек, но аз жадно погледнах към сводестите прозорци и гоблените, на които благородници ловуваха със слугите си. Точно зад моя настойник скачаше една кошута, а няколко мъже убиваха елен.
– Ела тук, маката – нареди настойникът ми.
Докато се покланях, забелязах, че ръцете на Дамиен треперят. Направи ми впечатление, защото се случваше за пръв път.
Моят настойник Жан-Франсоа дьо ла Рок дьо Робервал беше братовчед на баща ми и беше велик човек, защото беше приятел на краля още от детство. Баща ми бил още по-велик от него, поне така ми беше разказвала Дамиен. А мама имала кралска кръв. Настойникът ми обаче имаше предимството да бъде жив.
Робервал беше пътешественик, който кръстосваше моретата, за да брани Франция от английските кораби. Поради това много го обичаха у дома, страхуваха се от него в чужбина и навсякъде другаде му се носеше славата. Лицето му бешебледо, жакетът черен, но очите му бяха бистри, яркосини и пронизващи. Брадата му беше прошарена и се стесняваше на брадичката като на лисугер. Той седеше на тъмна маса, а до него имаше дебела книга и гарафа с вино. Върху масата видях златна чаша, която блестеше като диамант, и нещо още по-хубаво: абаносово сандъче с различни отделения, малки чекме-джета и вратички.
Той се обърна към секретаря, седнал на по-малка маса, и попита:
– Това ли е братовчедка ми?
Не ме познаваше, защото за пръв път искаше да ме види.
– Да – отговори секретарят.
Настойникът ми ме измери с очи от глава до пети. Огледа ме равнодушно, все едно бях коте, което преценяваше дали да задържи, или да удави.
– На колко години си?
– На девет, милорд.
– Симпатично дете – отсъди той.
Зависи за кого, помислих си, но си прехапах език. Бавачката ме беше възпитала добре.
– Дребничка е за възрастта си – подметна моят настойник на секретаря си.
Не беше вярно, обаче никой не му възрази.
– Трябва да порасне. Приближи се – нареди ми Робервал и аз застанах до него толкова близо, че можех да пипна сандъчето му.
Колко го исках! Чекмедженцата бяха идеални за моите ръце. Как копнеех моят настойник да ми даде тази играчка! Той беше пазителят на всички неща. Сандъчето имаше формата на миниатюрен дворец. На фасадата му бяха издълбани фронтони и колони около чекмедженцата, инкрустирани със слонова кост. Какво държеше вътре моят настойник? Скъпоценности? Документи? Свещени реликви?
Той забеляза втренчения ми поглед, но не ме укори.
– Искаш ли да разгледаш?
Срещнах очите му, доволна, че ме е повикал. Наставникът ми ме придърпа наблизо, за да разгледам миниатюрните фиали, колоните с канелюри и инкрустираните дървени вратички, после перна с пръст долното чекмедже и то рязко се отвори.
Стреснах се и едва не се хвърлих в ръцете му.
– Какво виждаш? – попита той развеселено.
– Злато – прошепнах, вперила поглед в отвореното чекмедже, пълно догоре с екюта.
За пръв път виждах такова сандъче и толкова пари.
– Вземи ги за дрехи и уроци.
Настойникът ми даде няколко монети на Дамиен. Тя промърмори нещо в знак на благодарност и понечи да се отдръпне, но той отново ми заговори.
– На какво свириш?
– На нищо, милорд.
– На никакъв инструмент?
– Не.
– Знаеш ли да пишеш? – И понеже се поколебах, той уточни: – Можеш ли да си напишеш името?
Аз кимнах, но можех едва-едва.
– Можеш ли да четеш?
– Познатите думи, милорд.
– Четеш думите, които вече знаеш, така ли?
– Да, милорд.
Той се усмихна и заръча:
– В такъв случай овладей четмото и писмото. Не бъди глупачка.
Не съм глупачка, рекох си. Не съм дребна за възрастта си глупачка. Погледнах към сандъчето и си помислих: щом съм малка, дай ми това малко нещо. Да си играя с него и да държа вътре моите съкровища, моите рубини и моите перли, моята огърлица и малките си ножички. Дай ми го за моята стая! Това беше неизреченото ми желание и за миг си помислих, че ще се изпълни. Моят настойник ме погледна развеселено и сякаш щедро.
Чаках.
Той огледа изпитателно лицето ми. После ме отпрати:
– Върви.
Потърсих с очи някакво обяснение, но такова не последва.
Направих реверанс, а той се изправи, за да обсъди други въпроси със секретаря си.
Бавно последвах Дамиен обратно през колонадата и коридорите. Докато се качвахме по стълбите, подех:
– Той защо?…
– Шшшт! – предупредително изшътка тя.
Не ми позволи да говоря, преди да се върнем в нашите стаи, в просторните покои, навремето обитавани от майка ми. Тук разполагах със спалня, дневна и трапезария. Леглото ми беше със зелен балдахин, а от двете страни на огромната камина бяха поставени два резбовани стола, обаче нямах малки играчки и джунджурийки, нямах ковчеже с тайни пружини.
– Иска ми се да имах…
– Няма значение какво ти се иска – прекъсна ме Дамиен.
– Никога не си на моя страна – възроптах.
– Винаги съм на твоя страна – увери ме тя.
– Това е различно.
– Не се цупи – предупреди Дамиен. – Непристойно е.
– Не мога да си движа ръцете.
Застанах пред нея, а тя се зае да развързва сребристия ми корсаж, разпусна косата ми и махна перлената диадема.
– Вече сме в безопасност – каза Дамиен. – Той и секретарят му заминават утре по първи петли. Конярите подготвят конете им, казаха, че той тръгва към морето. Значи няма да ни раздели.
– Че защо да ни разделя? – попитах.
Бавачката въздъхна.
– Защо мъже като него правят каквото и да било? Защото могат.
Тя говореше сериозно, но аз не взех думите ѝ присърце. Замъкът беше мой, всичко в него ми принадлежеше, включително бавачката. Как би могъл настойникът ми да направи нещо против моята воля… как би могла и Дамиен… ако не бях дете?
Подразних се на своя настойник и се радвах, че той ще отплава, но Дамиен се държеше така, все едно бяхме минали през огън.
– Слава богу, че ще останем заедно!
– Ръцете ти треперят – подкачих я.
– Шшшт.
– Ти беше уплашена.
Тя се отдръпна, сякаш се беше засегнала, но на мен ми беше все едно. Само по ленена риза, аз изтичах до леглото си и се проснах ничком.
– Беше уплашена! Беше уплашена!
– Момичетата не бива да крещят и да подскачат – заяви Дамиен.
Обаче се усмихваше, докато броеше монетите. Двете заедно ги разпръснахме върху покривката на леглото: златни, лъскави, с релефни кръстове върху тях. Аз ги намирах за твърде красиви, за да ги харчим, но Дамиен възрази: не, нищо подобно. Щяхме да поръчаме нови ръкавици и рокли, а аз щях да си имам птица в клетка. Щяхме да купим и резбован сандък за чеиза ми и малък клавесин, за да се уча да свиря. Щях да имам учител по музика и наставник, който да ми помогне с правописа. С тези нови преподаватели щях да имам и учебник – как да живея като дама и как да чета думи, които все още не знам.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
