„Изгубени в полета от чувства“ от Б. К. Борисън (изд. „AMG Publishing“, преводач: Мартина Иванова) е втората книга от романтичната поредица „Ловлайт“.
Един уикенд в Мейн е достатъчен, за да обърка иначе напълно спокойния живот на Бекет Портър. Кратките и страстни авантюри не са нещо ново за него, но Евелин Сейнт Джеймс оставя след себе си много повече от спомен. Смехът ѝ. Ръката ѝ върху гърдите му. Усмивката ѝ, която не излиза от мислите му.
Затова, когато тя неочаквано се появява във фермата, в която той работи, Бекет е напълно объркан. Той дори не подозира, че очарователната жена, която е срещнал в един бар преди няколко месеца, всъщност е известна инфлуенсърка.
А когато тя изчезва отново толкова внезапно, колкото се е появила, Бекет решава, че е време да я забрави.
Прочетете откъс от книгата при нас.
**********
БЕКЕТ
Август
СЪБУДИХ СЕ от ниското бучене на гръмотевица, а дъждът барабанеше по дебелото стъкло. През открехнатия прозорец нахлу хладен полъх и аз се обърнах под завивките, докато ръката ми търсеше телесна топлина. Последното, което си спомнях, беше как Еви промърмори нещо за румсървис, сгуши се дълбоко в завивките и заспа, сплела двете си ръце около моята. Беше… хубаво. Някак различно, но хубаво.
Повдигнах се на лакти и погледнах празното място до мен. Изненадан бях, че не съм я чул да се движи из стаята, не съм усетил как се е измъкнала от леглото. Обикновено не спях толкова дълбоко.
Погледът ми се спря на банята, чиято врата беше притворена, а използвана хавлия беше преметната през нея. Възможно беше да е излязла за кафе, но не виждах куфара ѝ, а нощното ѝ шкафче очевидно беше пусто. Огледах останалата част от стаята. Единствените знаци, че изобщо е била тук, бяха полупразна чаша с вода върху скрина и смачкана касова бележка на бюрото.
Зарових лице във възглавницата си.
Поне това чувство ми беше познато. Да се събуждам сам.
– Глупак – казах на себе си. Въздъхнах и забих основата на дланта си в челото.
Трябваше да се сетя.
Имах работа, която се очакваше да върша тук, и тя не включваше задяване с прекрасна жена с крака до небето.
Обърнах се по гръб и загледах как отвъд прозореца се събираха буреносни облаци. Сега ми оставаше само да си спомня каква работа имах.
ЕВЕЛИН
Ноември
Е…
Това не го бях очаквала.
Крачех напред-назад из стаята си в единствената къща за гости в Ингълуайлд и гледах как сянката ми ме следва по тапетите на цветя. Джени, собственичка-та, сигурно беше наминала, докато бях във фермата, защото, когато се върнах, имаше свещи и бисквитки. Беше много мило и романтично.
Намръщих се на свещта в цвят на слонова кост и обмислих възможностите си.
Бях в подобна къща за гости онзи уикенд в Мейн. Имаше цветя на перваза и мъж с татуирана кожа, който ме притискаше към леглото с устни на врата ми и чийто дрезгав смях звучеше в ухото ми. Същият мъж, на когото току-що бях попаднала във фермата, където очевидно работеше и която ме бяха изпратили да оценявам.
Определено не го бях очаквала.
Бисквитките в лъскавия калаен поднос в ъгъла ме изкушаваха. Грабнах една и отключих телефона си.
Джоузи отговори на третото позвъняване и попита:
– Как беше пътуването?
– Имаме проблем – казах аз с пълна с черен шоколад и фъстъчено масло уста.
– Опа. – Гласът ѝ стана сериозен на фона на шумоленето на документи и дрънченето на чашка, върната в чинийката ѝ.
Погледнах часа. В Портланд все още беше късен следобед. Вероятно пиеше осмата си чаша кафе.
– Да не би от „Суей“ пак да са ти резервирали някоя от онези ескейп стаи?
Преди два месеца пиар екипът ми беше решил, че ще се получи добър материал, ако ме затворят сама в стая за четиресет и пет минути. Без подготовка и без предупреждение. Слава богу, че не страдам от клаустрофобия.
– Не, но мерси, че ми напомни. – Джоузи се засмя, а аз се свлякох на ръба на леглото, без да откъсвам очи от подноса с бисквитки. – Днес отидох във фермата.
– И? Ти много се вълнуваше.
Бях се вълнувала. Още се вълнувах. Фермата за коледни елхи близо до източния бряг на Мериленд, притежавана и управлявана от жена на име Стела. Историята ѝ беше прекрасна и романтична и въпреки че успях само малко да надникна във фермата ѝ, тя беше изпълнена с магия. Просто не очаквах, че главният ѝ фермер ще се окаже същият мъж, с когото бях преживяла първата си и единствена свалка за една нощ преди три месеца.
Той се беше появил в бара с разрошена коса, бяла блуза с навити ръкави и очи като морско стъкло. Беше ме погледнал само веднъж и аз бях усетила как стомахът ми се смъква чак до пръстите на краката.
– Бекет е тук.
– Кой? – попита тя.
– Знаеш кой – сниших гласа си. – Бекет.
Чух как чашата се прекатурва и се разнесе серия от изобретателни ругатни.
– Бекет от Мейн? Сексапилният татуиран Бекет? – Тя вдиша дълбоко и когато заговори отново, гласът ѝ беше с три октави по-висок. – Онзи Бекет, с когото нетипично за теб се отпусна и се развихри за една вечер?
Грабнах поредната бисквитка и пораженчески казах:
– Да, точно той.
Бях се увила като пашкул на дивана на Джоузи, когато ѝ разказах за случилото се с Бекет след прекалено много чаши совиньон блан. Така и не можех да разбера защо не спирах да мисля за него дори месеци по-късно. Трябваше да е нещо забавно и мимолетно. Една безобидна вечер. Неангажираща.
Не спектакъл, който да разигравам почти всяка нощ в трескавите си сънища.
Джоузи се разсмя – остро кикотене, което ме принуди да отдръпна телефона от ухото си.
Извъртях очи.
– Благодаря ти за подкрепата.
– Съжалявам, съжалявам – каза тя, но все още се смееше. Опитваше се да се овладее, но един последен кикот ѝ се изплъзна. – Какви са шансовете? На гости ли е?
– Не, работи тук. Ръководи фермата. Стопанисваше я заедно със собственичката Стела, както и с жената, която беше начело на пекарната – Лейла.
Това предизвика у Джоузи нов пристъп на смях. Обмислях да запратя телефона право през прозореца.
– Предполагам, че това обяснява защо е толкова добър с ръцете, а?
– Ще те уволня – заплаших я.
Никога не бях споделяла на Джоузи за ръцете му, но сега си ги спомнях в детайли. Как дланта му обхващаше цялото ми бедро. Как, когато свиваше пръсти и ги повдигаше, бицепсът му примамливо изпъкваше. Той беше особено взискателен с пръстите си и ме нагласяше в перфектна позиция. Натискът на палеца му зад ухото ми. Деликатните очертания на съзвездие, което се извиваше от китката до лакътя му.
– Никога няма да ме уволниш – каза Джоузи. – Как иначе ще се забавляваш?
Джоузи беше моят самоназначил се личен асистент, откакто бяхме навършили осемнайсет и аз бях решила да започна свой канал в YouTube. Длъжността и позицията ѝ станаха официални, след като взривих социалните мрежи, но основният ѝ приоритет остана да бъде най-добрата ми приятелка. Винаги можех да разчитам на нея да ми каже истината.
Това беше едновременно най-хубавото и най-лошото нещо в нея.
– Добре, нека обобщим. Спала си с ужасно сексапилен непознат през август. Тръгнала си си, без да кажеш и дума, а сега, през ноември, се натъкваш на него отново, докато оценяваш фермата му за конкурс в социалните мрежи. – Тонът ѝ пак беше развеселен, но на мен не ми беше забавно. – Ама наистина. Какви са шансовете?
– Представа си нямам.
– Какво смяташ да правиш?
– Ще се повторя. Представа си нямам.
Човърках едно конче на ръба на завивката. Не можех да си тръгна. Какво щях да кажа на корпоративните си спонсори? „Извинете, не мога да направя това пътуване, защото спах с един от служителите преди три месеца.“ Досега винаги бяха проявявали разбиране, но не виждах как това може да мине добре.
Освен това не ми беше навик да бягам от проблемите си. Бекет беше избор, който бях направила. Избор, за който не съжалявах, въпреки че спомените ми от онази нощ се бяха сраснали с мен като секундно лепило по пръстите. Бях откровена с него, когато му казах, че отлично ме разсейва. За пръв път се бях отдала на божествено безгрижие. Смях се. Забавлявах се. Чувствах се себе си.
Но сега бях тук, за да си свърша работата. Стела го заслужаваше. Ферма „Ловлайт“ беше точно каквато я беше описала в заявлението си, та дори и по-добра. Тя заслужаваше да бъде финалист в конкурса и заслужаваше признанието.
Имах нужда само от минутка, за да се стегна. Да преодолея шока от това, че го виждам отново, и да продължа напред.
– Планът е… – Нямах такъв. Огледах стаята за вдъхновение. Явно планът беше да видя сметката на всички бисквитки. И да изровя бутилка вино… отнякъде.
На вратата ми се почука. Погледнах към шпионката с тревога. Нямаше нужда да гадая кой е от другата страна.
– О, боже мили, почукване ли дочух? – Джоузи не беше на себе си. – Той ли е?
Повдигнах се от края на леглото и пригладих косата си с длан. Разбира се, че беше той.
– Трябва да затварям, Джоузи.
– Превключи на FaceTime – настоя тя. – Остави, аз ще го направя. Еви, заклевам се, ако ми затвориш… Прекъснах разговора, преди да успее да довърши заплахата си, и зарязах телефона на масата. Моментално зазвъня с видеоповикване, но аз го игнорирах, като го зарових под една възглавница за по-сигурно.
Не бързах да отворя вратата, ръката ми се колебаеше на дръжката. Когато той беше влязъл в пекарната по-рано днес, бях усетила същото рязко пропадане ниско в стомаха. Точно както първия път. Все едно бях надникнала в спомен. Бархетна риза вместо бяла блуза. Бейзболна шапка, обърната наобратно, с бродирано мъничко дърво.
Широко отворени от изненада очи.
Отворих вратата рязко, сякаш отлепях лепенка, и заварих Бекет с ръце, подпрени на касата, впил пръсти, сякаш едва се сдържаше физически. Пръстите му отново се стегнаха и незабавно ме върнаха към спомен: същите тези ръце, увити плътно около бедрата ми, Бекет на колене пред мен, един тъмнорус кичур коса, залепен за челото му.
Преглътнах.
– Здравей – прошепнах. Едва успявах да го поглед-на, а гласът ми звучеше, все едно бях глътнала шест листа шкурка. Страхотно си се овладяла, Еви.
Прочистих гърло.
Той примигна срещу мен, погледът му беше муден и продължителен. Плъзна го от главата ми до мястото, където пуловерът ми обгръщаше рамото ми. Той облиза долната си устна и усетих, че може би и аз имах нужда да сграбча касата на вратата. Да се вкопча в нея, сякаш беше въпрос на живот и смърт.
Не знаех какво ме беше накарало да заведа Бекет в хотела си в онази мъглива лятна нощ. Неангажиращите отношения никога не ме бяха вълнували, ни най-малко. Аз просто…
Видях го да влиза и просто го пожелах.
Добре беше да знам, че влиянието му върху мен изобщо не беше намаляло.
– Здравей – прошепна той в отговор. Издиша през носа и се отдръпна от касата, поглеждайки бързо през рамо към празния коридор зад гърба си. Това откри добър изглед към изразената линия на челюстта му и отново имах нужда да прочистя гърло. – Може ли да вляза за момент?
Кимнах и отстъпих, за да мине през тясната врата. Всичките ми мъгляви спомени очевидно не бяха запечатали правилно размера му. Той изглеждаше твърде голям, докато стоеше по средата на стаята с ръце в джобовете и се преструваше, че гледа картината на езеро, която висеше над бюрото. Затворих вратата и се опитах да не мисля за последния път, когато бяхме стояли в точно такова пространство.
Ефирни бели завеси. Оплетени чаршафи. Топла ръка, разперена между плешките ми. Гласът му в ухото ми, който ми нашепваше колко му е приятно да ме докосва.
Поклатих глава и се облегнах на скрина с кръстосани глезени. Изобщо не си правех услуга.
– Искаш да говорим ли?
Той кимна, все още разсеян от картината. Поглед-на ме с крайчеца на окото си.
– Значи си инфлуенсър в социалните мрежи, а?
Не ми хареса тонът му, лекото обвинение, което долових в него. Не бях му разказвала за работата си, нито той за своята. И двамата бяхме концентрирани върху… други неща през времето, което прекарахме заедно. Той не ме беше разпознал в бара и се оказа, че това ми допадна. Глътка свеж въздух.
Колкото и банално да звучи, мъжете обикновено не искаха да бъдат с мен заради самата мен. Най-често, когато ме заговаряха, имаше някаква изгода за тях – снимка за някой от каналите ми или рекламка на някой продукт. Веднъж един тип дори ме попита дали съм навита за секс запис.
Така че, когато Бекет беше влязъл в онзи малък бар с татуираните си ръце и ме беше погледнал с възхищение вместо с пресметлив интерес, бях решила да рискувам. Щях да взема нещичко за себе си.
Чудесно ми се беше отразило, няма що.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
