„Чик, или защо взехме ладата“ от Волфганг Херндорф ( изд. „Емас„, преводач: Василка Ванчева) е една книга, написана на непринудения език на младите, която се чете на един дъх, която подтиква към искрен смях, но и към размисъл. Майк и Чик са две съвсем различни по характер петнайсетгодишни момчета. Един ден Чик решава да отвлече влюбения Майк от мисълта за Татяна, като се пошляят с една раздрънкана „Лада“ из провинцията. И така започва най-невероятното пътешествие с открадната кола, през което момчетата срещат хора и виждат места, за чието съществуване лъскавата столица дори не подозира.
Прочетете при нас откъс от юношеския роман, отличен с Наградата на Германия за младежка литература.
Слънцето направо жареше, опънах чадъра и вятърът го събори. Затиснах стойката му с тежести. Настъпи мир. Но не можех да чета. Бях толкова въодушевен, че ще правя, каквото искам, та от въодушевление не правех абсолютно нищо. Напълно се различавах от граф Лукнер. Гадната история с Татяна не ми излизаше от главата. Изведнъж видях, че тревата трябва да се полее. Баща ми беше забравил да ми поръча, следователно не трябваше да го правя. Но го направих. Щеше да е страшно затормозяващо, ако трябваше да го правя, но сега, когато бях практически собственикът на къщата и градината беше моята градина, изведнъж ми се дощя да полея тревата. Стоях бос на стълбата пред къщи и пръсках наляво и надясно с жълтия маркуч. Бях врътнал крана докрай и струята хвърчеше поне на двайсет метра. Но не можех да стигна по-отдалечените краища на градината, макар да опитвах всякакви трикове, да отвивах и завивах дюзата. Защото не трябваше в никакъв случай да слизам от стълбата. Това беше условието. В хола – „Уайт Страйпс” до дупка, вратата към терасата – отворена, и аз – с навити крачоли, бос, слънчевите очила в косата, новоизлюпеният лорд полива земевладенията си. Можех да го правя всяка сутрин. И щеше да е добре, ако някой ме видеше. Но почти през цялото време не ме виждаше никой. Беше осем и половина, голямата ваканция, всичко тънеше в полусън. В градината чирикаха два синигера. Симпатично замисленият и отскоро покъртително влюбеният лорд Клингенберг обитаваше съвсем сам имението си – не, не съвсем сам. Джак и Мег, които – уморени от тълпите папараци – отсядаха често в берлинското му жилище, сега правеха джемсешън в стаята зад него. Ей сега ще се присъедини и лордът със своя принос от някой и друк рок тон на блок флейтата. Птичките чирикаха, водата ромолеше… Любимата част от деня на лорд Клингенберг – синигеровото утро, в което полива тревата. Той прегъна маркуча, изчака десетина секунди да се образува максимално налягане на водата и изстреля една десетметрова ракета земя-земя върху рододендрона. „In the cold, cold night…” пееше Мег Уайт.
От горната страна на улицата се зададе раздрънкана кола. Приближи бавно към къщата ни и сви във входа за гаража. Светлосинята „Лада Нива“ остана за минута с пуснат двигател, след което угасна. Вратата на шофьора се отвори и оттам слезе Чик. Сложи лакти върху покрива и се загледа в мен, докато поливах тревата.
– Е – каза той и след дълго мълчание добави: – Май те кефи, а?
Докато ме гледаше, чаках изтръпнал от колата да слезе я баща му, я брат му, я някой друг, но не слезе никой. Защото вътре нямаше никой друг. А това не се виждаше през мърлявите стъкла.
– Приличаш на педерас, дето са му осрали градината през нощта. Да те закарам ли някъде, или предпочиташ да си попръскаш още с водата? – Той се ухили с възможно най-широкото си руско хилене. – Я се качвай!
Ама естествено, че не се качих. Да не съм превъртял. Отидох до колата и седнах с една кълка на мястото до шофьора, защото не исках да стоя като истукан пред гаража.
Отвътре ладата изглеждаше още по-раздрънкана, отколкото отвън. Под волана висяха кабели, изпод арматурното табло стърчеше отвертка.
– Да не си полудял?
– Само я взех назаем, не съм я крал – обясни Чик. – После пак ще я оставя намясто. И друг път сме го правили.
– Кои сте го правили?
– С брат ми. Той я намери. Трошката си стои ей така на улицата и е за моргата. Човек може да си я вземе назаем. Собственикът няма да забележи.
– Ами това? – посочих аз салатата от кабели.
– Можем да ги напъхаме обратно.
– Не си май с всичкия. Ами пръстовите отпечатъци?
– Какви пръстови отпечатъци? Ти затова ли седиш като на тръни? – И той ме разтърси за ръцете, които бях скръстил здраво на гърдите си. – Я не се втелясвай. Това с пръстовите отпечатъци са телевизионни помии. Виж – можеш да пипаш всичко. Можеш да пипаш всичко. Хайде, да врътнем едно кръгче, а?
– Без мен. – Погледнах го и не продумах повече. Той наистина не беше с всичкия си.
– Нали вчера каза, че искаш преживявания?
– Нямах предвид дранголника.
– Дранголник! Та ти още не носиш наказателна отговорност.
– Прави каквото щеш. Но без мен. – Честно казано, не знаех какво точно значи наказателна отговорност. Ех, горе-долу знаех. Но не точно.
– Да не носиш наказателна отговорност значи да не може нищо да ти направят. „На твое място щях да нападна още веднъж някоя банка“ – повтаря брат ми. Преди да станеш на петнайсет. Брат ми е на трийсет. В Русия за тази работа ще те насерат от бой – ама тук! Да не говорим, че никой не го е еня за трошката. Дори собственика ѝ.
– Не и не.
– Едно кръгче около блока.
– Не.
Чик отпусна ръчната спирачка и честно казано, без да знам защо, не слязох. Иначе съм си по-скоро страхлив. Но може би точно затова исках поне веднъж да не съм страхлив. Той натисна най-левия педал с левия си крак и ладата се плъзна безшумно обратно на платното. После настъпи средния педал и колата спря. Бръкна в салатата от кабели и моторът запали, а аз затворих очи. Когато ги отворих, се плъзгахме надолу по Кечендорфервег и свихме надясно в Ротраудщрасе.
– Не даде мигач – изстенах аз, все още притиснал ръце в гърдите си. Бях ни жив, ни умрял от притеснение. Посегнах да си сложа колана.
– Не се бой. Карам като формула.
– Ами давай мигач тогава като формула.
– Никога не съм давал.
– Моля.
– Че защо? Нали ме виждат накъде карам. И без туй няма никой наоколо.
Това беше вярно, цялата улица беше празна. И остана вярно още около минута. Чик направи два завоя и изведнъж се озовахме на Алеята на космонавтите. Алеята на космонавтите има четири ленти. Най-сетне изпаднах в паника.
– Окей, окей. Хайде обратно. Моля ти се.
– Мика Хакинен не може да ми стъпи на малкия пръст.
– Вече го каза.
– Че не е ли вярно?
– Не.
– Сериозно? Не карам ли добре? – попита Чик.
– Страхотно – отвърнах аз и като се сетих, че това беше редовният отговор на майка ми на редовния въпрос на баща ми, повторих: – Страхотно, скъпи.
– Какви ги дрънкаш?
Чик не караше точно като формула, но не и идиотски. Не по-добре или по-зле от баща ми. И наистина се връщаше в нашия квартал.
– Случайно да спазваш някое и друго правило? Това беше непрекъсната линия.
– Педал ли си?
– Какво?
– Попитах дали си педал.
– Ти с всичкия ли си?
– Нали ми каза скъпи.
– Казах… какво? Така се казва иронично.
– Значи, педал ли си?
– Заради иронията ли?
– И защото не се интересуваш от момичета.
И той ме погледна дълбоко в очите.
– Гледай си пътя! – изкрещях аз и трябва да призная, лека-полека ме хващаше истерията. Просто караше, без да гледа. И баща ми го правеше понякога, но баща ми си е баща ми и има книжка.
– Всички от класа са хлътнали по Татяна. С двата крака.
– По кого?
– По Татяна. В класа има само една Татяна. Не си ли я забелязвал. Татяна Суперзвездата. Ти си единственият, дето не му текат лигите по нея. Но и по друга не ти текат лигите. Значи, си педал, а? Просто питам.
Мислех си, че ще умра.
– Не че е лошо – продължи Чик. – Имам един чичо в Москва, по цял ден ходи с кожени панталони, отворени отзад на задника. Ама иначе си е напълно окей, чичо ми, искам да кажа. Работи за правителството. Не е виновен, че е педал. Наистина не мисля, че е лошо.
Идиот. И аз не мисля, че е лошо да си педал, макар и не така да си представях Русия – да ходят по кожени панталони, отворени отзад на задника. А това, дето се правех, че не забелязвам Татяна Козич, си беше направо смешно, нали? Защото наистина се правех, че не я забелязвам. А как иначе? За мен тя беше нула, въздух, това беше единствената възможност да не стана смешен.
– Ти си идиот – казах.
– Ще го преживея. Важното е да нямаш мераци по задника ми.
– Престани, гади ми се.
– Чичо ми…
– Майната му на чичо ти! Не съм педал, не разбра ли! Не забелязваш ли, че през цялото време ми е сговнено?
– Защото не давам мигач ли?
– Не! Защото не съм педал, кретен такъв!
Чик ме погледна недоумяващо. Аз млъкнах. Не исках да давам обяснения. Не исках да го казвам, но то само ми се изплъзна. Никога не бях говорил за такива неща с когото и да било и не исках да го правя и сега.
– Не разбирам. А трябва ли да разбирам? – попита Чик. – Не си педал, защото си сговнен, че не си, така ли? А?
Гледах обидено през прозореца. Поне ми беше все тая, че току-що бяхме спрели на червено, че двама пенсионери ни гледаха през прозореца и че след малко щеше да ни прибере полицията. Дори ми се прищя полицията да ни прибере, та най-сетне нещо да се случи.
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с отстъпка.
