Коко се мести да живее при майка си Елизабет, след като случайно научава, че тя е неизлечимо болна, и това вкарва двете жени в лабиринта на сложни взаимоотношения. В „Жажда“ от Естер Херитсен (изд. „ICU“, преводач: Мария Енчева) миналото нахлува в настоящето с цялата безпощадност на спомените и съзнателно притулваните истини. Острите му ръбове са белязали героите така, както едно преминаване с детско колело през стъклена врата белязва завинаги тялото на Коко…
Прочетете откъс от дебютния роман на Естер Херитсен при нас.
Майка ми умира, мисли си Коко. Иска ѝ се да го изрече на глас. Знае пред кого и отсега предвкусва утешителните му думи. Чувството в стомаха ѝ прилича на влюбване; тя си спомня добре усещането отпреди година, въпреки че със същия успех може да е и глад. Странно, че продължава да върти педалите, да кара към гостилницата на Розенхрахт. Престрояването на голямото кръстовище минава гладко както обикновено; Коко пресича трамвайните линии по диагонал. Не че е очаквала емоциите да ѝ попречат да кара – тя далеч не е сантиментален човек. И все пак жадува да се прояви адекватно. Жадува случилото се да обсеби мислите ѝ. Усещането е по-скоро като при глад. Снекбарът на Кинкърстрат, в който сервират картофени пръчици, не е толкова далеч зад гърба ѝ.
Щом приближава заведението, Коко открива, че сините букви на фасадата вече изписват не Вилицата, а Corner Inn. Собственикът е нов. В този момент е сигурна: усещането в стомаха не е влюбване, нито глад, а паника; дявол да го вземе, дано и тези да сервират картофени пръчици!
Едва когато издиктува поръчката си (Порция картофени пръчици с две наденички, ако обичате!), едва когато плаща (Дали я разбра?) и наденичките цамбурват в сгорещеното олио, едва когато мъжът ѝ обръща гръб и започва да ръчка фритюрника скришом от погледа ѝ, едва тогава тя въздъхва, врътва се и сяда с облекчение на масата до прозореца, от която се разкрива гледка към ключаря на отсрещния тротоар. Отпуска се на твърдия пластмасов стол, щастлива е, размишлява трезво: какво беше онова, другото чувство? За неин ужас, в ума ѝ отново изплува новината на майка ѝ.
Коко впива очи в сейфа на витрината на ключаря; търси точните мисли; със задоволство установява, че скоро ще си спомня как е седяла тук малко след като е научила, че майка ѝ умира.
Новият собственик ѝ поднася картофите и наденичките върху кафява пластмасова табла. Коко не вдига чиниите от таблата. Представя си как се храни бавно, спокойно, но не успява да се сдържи.
След като поглъща всичко, остава за миг неподвижна на стола си, загледана в ключарското ателие. Колкото и да ѝ се иска незабавно да сподели новината, знае, че с такова нещо не бива да се прибързва. Последният му клиент си тръгва в четири; към четири и половина ще си е вкъщи.
– Не познавам друг освен нашите – бе му рекла тя, – който да има домашен телефон.
– Дааа… – беше отвърнал той не за първи път. – Твърде млада си за мен.
Жалко би било да му съобщи по телефона и да пропусне физиономията му. Ще му звънне и ще остави на телефонния секретар съобщение, че го чака за вечеря, че е взела паста с трюфели от другия край на града.
Ханс побеснява. Коко се вглежда в парещите му бузи и вътрешно ликува, сякаш е уцелила мишената на стрелбището.
– И ти го каза просто ей така? – негодува той. – На Овъртом?! Умирам на Овъртом?!
Коко кима енергично, същинско дете.
– Да, просто ей така. Тъкмо потеглях.
Ханс е отлепил гръб от плота; стои с ръце на кръста, а коремът му стърчи напред.
– И после си би шута? Пресече трамвайните релси и толкова? – очите му се блещят.
– Каза: Ще се чуем.
– Ще се чуем?! – Той изпъчва корем още повече.
– Да, така каза. – Коко не спира да кима; едва се сдържа да не рече: Кофти, а?.
– И само толкова? – настоява Ханс.
Водата ври; Коко намалява огъня.
– А, да! – почти се провиква тя. – Попита ме и дали не съм се подстригвала.
– Ама че отвратителна жена! Ама че от-вра-ти-тел-на жена!
Коко се ухилва до уши. Възмущението му я опиянява, понеже Ханс си го бива да се възмущава.
Казва:
– Ах… – И пак: – Ах…
Внимателно натиква пастата с дървената лъжица във врящата вода. Надява се на още възмущение, на по-резки възгласи.
– Може да сложиш масата. След три минути ще вечеряме.
– Ах…? – повтаря Ханс.
– Ах… – отвръща Коко. – Може би просто е била объркана.
– Ах…?! – казва той пак.
– Ах…
– Ти сериозно ли?!
– Моля?
– Не, не и не! – Ханс отстъпва няколко крачки назад, сякаш се мъчи да погледне на случващото се от дистанция. – Знам те. Засипваш ме с ужасните си истории за родителите си, а после ми се правиш на по-разумната от двама ни. Ах… Подхвърляш ми все нови и нови подробности, караш ме да псувам, а след това ги защитаваш. Този път мисля да не се замесвам. Просто няма да изказвам мнение. Кажи, Коко, ти какво смяташ по въпроса? – Ханс я поглежда триумфално. Не е сложил масата, а пастата ще е готова след две минути.
– Чиниите – припомня му тя.
Той ги взима.
– Е?
– Може би трябваше… да ми го поднесе по друг начин.
– Не знам, ти кажи.
Коко впива очи в часовника на микровълновата; усеща, че настроението ѝ се е скапало.
Ханс не остава у тях. Ханс си има работа.
– Клиент ли?
– Просто работа.
– Клиент значи?
– Имам за четене.
– Можеш да четеш и тук.
– Миличка… – Той я целува по челото. – Ще ти звънна преди лягане, става ли?
Тя кима бавно.
– Освен ако не кажеш, че ти е много важно да остана.
Коко не казва нищо. Не знае дали присъствието му ѝ е важно. Звучи като жокер, който можеш да използваш един-единствен път. Решава да си го запази.
Срещна го преди година в обществената пералня. Мъж на средна възраст, който не знаеше как се работи с тези машини. Коко тъкмо беше натикала дрехите си в пералнята и се чудеше дали да се прибере и да си легне, или да изпие едно кафе някъде. Още беше замаяна от предната вечер и подозираше, че главоболието ще дойде по-късно. Тогава влезе той. Тя клечеше пред машината. Той носеше скъпо палто от фина вълна. Спря се пред съседната пералня. Под едната си мишница стискаше книга и вестник, а под другата – голям кожен сак с мръсни дрехи. Клекна; мекото палто докосна плочките. Отвори пералнята и напъха вътре и цветните, и белите дрехи. Вратът му беше прясно минат с машинка, още леко зачервен. Непознатият явно идваше от бръснаря. Той се вгледа в пералнята, а Коко се вгледа в него. Зачуди се дали има пиано у дома си.
Той въздъхна; тя понечи да каже: Момче, дай ми ги тия дрехи, ела тук, остави на мен!. Сякаш знаеше, че никога вече няма да го види толкова безпомощен, че това е едничкият ѝ шанс, ако не иска мъжът с мекото палто, обръснатия врат и пианото да изчезне от живота ѝ безвъзвратно.
Тя му заговори почти шепнешком, за да не чуе никой, че му помага:
– По-добре извади белите дрехи. Иначе ще се оцветят.
Той я зяпна, но не се помръдна. Тя реши, че би било проява на прекалена интимност да докосва бельото му, но въпреки това се пресегна. Извади от пералнята две бели кърпи и една тениска.
– Има ли още?
Той бавно поклати глава.
– Избираш програмата за цветно пране на четиресет градуса. Ето тази. На четиресет градуса няма как да сгрешиш. Вътре има ли вълнени неща?
Той пак поклати глава.
– Носиш ли си прах за пране? Или ще ползваш тукашния?
– Тукашния ли…?
– Той е гаден.
Тя извади от чантата си плика с прах за пране.
– Вземи от моя. Две мерителни чашки. В ей онова отделение. Дясното, лявото е за предпране.
Той не реагира, затова тя сипа прах вместо него. Сложи и от собствения си омекотител. Той наблюдаваше шетнята ѝ.
Вместо да ѝ благодари, рече:
– Добре се справяш. Имаш дидактични заложби. Трябва да ги развиеш.
Опитът му да обърне ролите я трогна. От това ѝ се стори още по-безпомощен: мъж, който не знае как да приеме подадената му ръка.
Той се надигна от пода и седна на пейката до стената. Остави книгата в скута си и разгърна вестника. Тя му подсказа, че ако даде на собственика едно евро повече, онзи ще прехвърли вместо него всички дрехи в сушилнята, а после и ще ги сгъне. Така ще си спести чакането. След това седна до него и помоли за страница от вестника.
– Коя част искаш?
Не ѝ се щеше да отговаря с Няма значение, затова каза:
– Икономиката, ако може.
Замълча, усети топлината на тялото му, надуши слаб аромат на парфюм. Престори се, че чете борсовите вести, като наклони леко тяло, за да е по-близо до него. Прииска ѝ се да отпусне глава в скута му, върху вълненото палто.
Прииска ѝ се да му рече: Ако предпочиташ, довечера ще си остана вкъщи. Никъде нямаше да ходи. Замисли се за приятелите си от кръчмата предната вечер. Без колебание би ги заменила за мъжа с пианото.
Въпреки че онзи следобед сама изсуши и сгъна прането си, тя все пак даде на собственика едно евро. Даде му и телефона си, за да ѝ се обади, ако безпомощният мъж се мерне повторно. Беше го заобичала незабавно и категорично. Той е – мислеше си подобно на майка, която оглежда новороденото си, – той е. Нямаше контрол върху тези си чувства.
Втория път умишлено не си взе много пране.
Кимна към чантата си.
– Ако не беше прекалено интимно – подхвърли, – можехме да съберем всичко в една пералня.
Усмихна се кокетно, давайки му възможност да извади непоколебимостта си на показ. С едно рязко движение той сграбчи чантата ѝ и напъха съдържанието ѝ в своята пералня. Впоследствие щеше да разправя, че идеята била негова.
Първия път, в който решиха да направят нещо заедно, той ѝ съобщи:
– Ще вечеряме навън. Каня те.
Прозвуча като благоволение. Заповедният му тон я развесели и понеже я развесели, тя реши, че няма нищо против да я командват.
Той я взе от тях; беше облякъл костюм. В ресторанта тя се опита да си представи тялото под сакото. Обичаше това тяло още преди да го е видяла. Той ѝ разказа за развода си, който официално не бил станал факт. Нямал пиано. На него му допадна, че тя говори руски. Помоли я да преведе цялото меню на руски. Беше много по-млада от него, но за щастие, умееше нещо, което той не умееше. Без руския между тях никога не би се получило.
Докато правиха секс за първи път – същата вечер в неговото легло в тесния апартамент, – тя, както щеше да повтаря той впоследствие, го гледаше с големи уплашени очи.
Беше груб. Болеше я и това я принуждаваше да си повтаря наум: Ако не мисля за усещането като за болка, тогава не е толкова неприятно.
Попита я:
– Боли ли те?
– Не – отвърна тя.
– Гледаш така, сякаш те боли. А не бива.
Обеща му да се опита да гледа другояче.
– Защо реши да учиш руски? – поинтересува се той, а тя му разказа как започнало всичко. Как прочела някъде интервю с човек, който приказвал за някаква книга на Вера Панова. Нарекъл книгата дружелюбно четиво за приятни люде. След това изречение Коко почувствала как я обгръща дълбоко спокойствие, сякаш за първи път забелязвала колко тревожна е иначе. Спокойствието било така завладяващо, че не ѝ дало мира, превърнало се в обсебване и в нова тревога. Заела се да издири книгата, която, както станало ясно, не била превеждана на нидерландски. Ето как почти неусетно се оказала в трети курс руска филология. По-късно открила, че книгата все пак е издавана на нидерландски. Просто заглавието в интервюто не било цитирано правилно.
Разказът ѝ му допадна. Тогава той още не знаеше, че историята няма да претърпи развитие. Че три години по-късно Коко ще продължава да следва руски заради онова ми ти словосъчетание, дружелюбно четиво за приятни люде. Че така и няма да си потърси други причини. Беше като старец, който след четиресет години брак твърди, че е женен за половинката си, защото има красива коса.
Ханс я водеше по музеи. Шофираха с часове, за да разгледат някоя малка експозиция. Канеше я на ресторанти, в които тя беше най-младият посетител. Там пиеха различни вина. Подобно отношение към алкохола ѝ беше чуждо. За нея пиенето беше продължителен процес, в който консумираш големи количества от един-единствен вид. Като да разучаваш мелодия. Напредваш с бавно темпо, докато не стигнеш финала, докато не си кажеш: Тази мелодия не била никак сложна! Колко време, колко чаши вложих в нея!. Поглъщането на толкова сортове вина в една-единствена вечер ѝ се виждаше като слаломиране.
Той непрекъснато я разпитваше за това-онова.
За какво си мислиш? Какво ти се случва? Какво усещаш? Как изглежда усещането? Първоначално интересът му я смущаваше. Често пъти тя отваряше уста, без да изрече нито дума; страхуваше се да издаде мислите си. Докато не разбра, че грешни думи няма.
Че нито една нейна мисъл не му се вижда странна. Усещането беше ново – сякаш за първи път проговаряше на нидерландски.
Той ѝ купуваше необичайни дрехи: блузи с хоризонтални плисета. Твърдеше, че всичко ѝ стои добре. А тя си мислеше: Мога да бъда всякаква, но ето ме сега каква съм. Все по-рядко сядаше да учи.
Харесваше ѝ да го води със себе си у баща си и мащехата си. Тримата си бяха допаднали и когато Ханс поемеше разговора в свои ръце, тя се отпускаше и се заслушваше. Още не го беше запознала с майка си. На рождения ден на Коко, на който дойде майка ѝ, той не присъства.
Не си падам по партитата. Не го приемай лично. Тя не го прие лично.
След шест месеца с него се беше наляла и вече не влизаше в блузата с хоризонталните плисета.
За него, разбира се, това не било проблем. Вече знаеше наизуст всички руски песни, които знаеше и тя.
Няколко часа след като научава, че майка ѝ умира, Коко отново остава сама. Тъпче се в леглото с карамелен шоколад и бонбони със солен карамел. Позволява си ги само в негово отсъствие, за да не я види – предпочита да пази в тайна детинското си чревоугодничество. Знае, че той се кани да я напусне. Че не понася задоволството ѝ. Никога не се е борил за нея. Един ден тя просто се появи в живота му и му се предложи. За кратко нещата между тях вървяха добре, той тъкмо се беше развел и държеше всичко да е ясно. Но след година му писна.
Само че сега майка ѝ е болна, а такива неща отвличат вниманието му. Ще има с какво да се занимава известно време. Тя няма да умре толкова скоро. Може би дотогава Коко ще изнамери начин да спаси връзката им. Няма представа как, знае само, че разполага с време, а това е първото и най-важно условие.
