Обединявайки и прекроявайки научнофантастичните елементи, „Армада” от Ърнест Клайн (изд. „Locus“, преводач: Катя Перчинкова) е безгрижен, изненадващ трилър, класическа история за израстването и последствията от извънземна атака, несравнимо с нищо, което сте чели досега – всяка страница е пропита с попкултурните остроумия, които превърнаха първия роман на автора „Играч първи, приготви се” във феномен.
Зак Лайтман прекарва живота си в мечти. Мечти, че истинският свят може да бъде малко повече като безбройните научнофантастични книги, филми и видеоигри, които непрекъснато поглъща. Мечти, че някой ден някакво фантастично глобално събитие ще разбие рутината на отегчителното му съществуване и ще го отнесе на някакво велико космическо приключение. Докато един ден наистина вижда летяща чиния, и то сякаш излязла директно от играта, която играе всяка вечер – супер популярен онлайн летателен симулатор, наречен Армада, в който по случайност играчите трябва да защитават Земята от извънземни нашественици. Уменията на Зак – както и тези на милиони геймъри по цял свят – ще бъдат нужни, за да спасят планетата от участта, която е на път да я стигне.
Прочетете откъс от романа, който предстои да излезе през следващата седмица.
…В главата ми прозвуча пресипналият, но нетърпящ възражение глас на император Палпатин: „Използвай гнева си, момче. Остави омразата да те води“.
− Здраво си нагазил в лайната, а, Лайтман? − подсмихна се Ночър. − Като татко си.
Знаех, че се опитва да ме разяри. За съжаление, с това си изказване прекали. Изтребителите бяха излетели от хангара и нямаше връщане назад.
Дори не помня как разкопчах раницата и извадих щангата, но явно съм го направил, защото държах студеното желязо във високо вдигнатата си ръка, готов да ударя.
Тримата ми противници ококориха очи и замръзнаха по местата си. Ленитата вдигнаха ръце и заотстъпваха назад. Ночър погледна крадешком към сиамските близнаци и осъзна, че се предават, след което и той самият започна да отстъпва.
Погледнах към бордюра на няколко крачки зад него и ми хрумна коварна идея. Замахнах към Ночър с щангата. Той отскочи назад и − точно както се надявах – се спъна в бордюра и се просна по гръб.
Застанах над него с желязото в ръце.
Отляво някой изпищя. Обърнах се и видях, че се е събрала групичка зяпачи − няколко ученици на път за първия час. Едно момиче, вероятно десетокласничка, ако се съди по това колко малка и стресната изглеждаше, закри уста с длан и се сви уплашено, когато погледнах към нея. Сякаш се страхуваше, че аз − Зак, училищния психопат − ще я набележа за следваща жертва.
Обърнах се отново към Ленитата, които сега стояха сред учениците, събрали се да гледат боя. По лицата на всички беше изписано едно и също изражение на ужас и въодушевление, сякаш вярваха, че само след секунди за пръв път ще видят убийство на живо.
Заля ме вълна от смразяващ срам и целият ми гняв се изпари. Сведох очи към щангата в ръцете си и я хвърлих на земята. Зад мен прозвуча нервният смях на зяпачите, както и няколко облекчени въздишки.
Отдръпнах се от Ночър. Той се изправи бавно. Гледахме се напрегнато няколко секунди и той явно се канеше да каже нещо, но изведнъж вдигна очи към небето зад мен.
Когато се обърнах, видях чудат самолет да приближава с бясна скорост от изток. Колкото повече се приближаваше, толкова по-позната ми се струваше формата му. Мозъкът ми отказваше да приеме онова, което виждаха очите ми − докато няколко секунди по-късно совалката спря точно над нас, достатъчно близо, че да различа емблемата на Земния съюз за отбрана от едната страна на бронирания корпус.
− Не е възможно! − прошепна някой. След миг осъзнах, че съм бил аз.
Над нас се рееше космическа военна совалка ATS-31, един от корабите на Земния съюз за отбрана в Armada и Terra Firma. И се канеше да кацне пред моето училище.
Този път определено не халюцинирах: десетки други ученици също гледаха стъписано към совалката. Освен това чувах бръмченето на двигателите и усещах топлината от соплата по лицето си. Корабът наистина беше там.
Совалката започна да се спуска; зяпачите се разбягаха и хукнаха да се скрият в сградата на гимназията. Корабът приличаше досущ на онези, които бях пилотирал в Armada − от формата на корпуса до емблемата на ЗСО и идентификационния баркод от долната страна.
Земният съюз за отбрана не съществува, Зак – напомних си наум. – Не съществува и совалката, която си въобразяваш, че виждаш. Отново имаш халюцинации, само че този път много по-сериозни. В момента преживяваш пълен нервен срив.
Но не исках да приема, че халюцинирам. Разполагах с твърде много доказателства в полза на противното.
Добре, тогава е възможно да сънуваш, като Том Круз във „Ванила скай“ Или пък се намираш в невероятно убедителна компютърна симулация, като в „Матрицата“. А може и да си загинал в автомобилна катастрофа и случващото се в момента да е сложна фантазия, разиграваща се в съзнанието ти през последните няколко секунди от живота ти − като в онази стар епизод от „Зоната на здрача“.
Не откъсвах очи от совалката на Земния съюз за отбрана, която се приземи изящно на тротоара пред централния вход на училището. Погледнах назад към сградата и видях безброй лица по прозорците на класните стаи и стотици ученици да се тълпят навън, за да видят отблизо странния кораб и да разберат какво, по дяволите, става.
Веднага се забелязваше кои от тях са разпознали совалката на Земния съюз за отбрана. И те като мен изглеждаха най-шокирани. За всички останали корабът вероятно изглеждаше като военна машина, леко футуристична кръстоска между хеликоптер и изтребител, подобен на корабите от Аватар и На ръба на утрешния ден.
Автоматичната врата на совалката се отвори с плъзгане и трима мъже в черни костюми изскочиха навън. Приличаха на агенти от тайните служби. Директорът, господин Ууд, се вцепени за миг на входа, след което се окопити и се спусна да ги посрещне с протегната ръка. След като се здрависа и с тримата, най-ниският от мъжете свали слънчевите си очила и аз ахнах от изненада. Беше Рей Уиързбовски, шефът ми от „Звездна база“.
Какво, по дяволите, правеше Рей тук, облечен все едно е агент от Мъже в черно? И откъде се беше сдобил със совалка на Земния съюз за отбрана?
Наблюдавах замаяно как Рей показва някакъв личен документ на директора. Двамата размениха няколко думи и отново си стиснаха ръце, а Рей вдигна малък мегафон и се обърна към нарастваща тълпа пред входа.
− Извиняваме се, че прекъсваме учебния процес − започна Рей с нехарактерен авторитетен глас, който отекна из целия двор. − Но трябва бързо да открием Зак Лайтман. Някой знае ли къде е той? Зак Лайтман? Моля, огледайте се и го посочете, ако го виждате. Спешно се нуждаем от помощта му по въпрос, свързан с националната сигурност. Зак! Зак Лайтман!
Осъзнах, че Рей произнася моето име горе-долу в същия момент, в който осъзнах, че всички около мен ме гледат и сочат − включително Ночър и Ленитата. Сякаш участвах в сцена от Нашествието на крадците на тела. Накрая навикът от дългите години училищна подготовка взе превес; вдигнах ръка и извиках:
− Тук!
Щом ме забеляза, Рей се усмихна и затича през поляната към мен, сякаш беше въпрос на живот и смърт. За пръв път го виждах да се движи толкова бързо.
− Здрасти, Зак! − поздрави ме той почти без да се задъхва. Постави ръка на рамото ми и кимна към лъскавата совалка зад гърба си. − Искаш ли да се повозиш?
Най-накрая се случи, Зак. Имаш възможност да се отправиш на приключението, което чакаш цял живот. Само трябва да приемеш.
А аз умирах от страх.
Все пак успях да кимна и да промълвя:
− Да.
Рей се усмихна − като че гордо − и ме потупа по рамото.
− Знаех си, че ще приемеш! Ела с мен, приятелю. Нямаме много време.
Пред очите на цялото училище тръгнах след Рей по моравата към совалката. Докато минавахме по пътя, който ни бяха направили съучениците ми, видях бившата ми приятелка Елън да ме гледа удивено сред морето от лица. Тълпата се втурна напред и я изгубих от поглед. Малко след това зърнах Круз и Дийл. Тя бяха успели да си проправят път през множеството и стояха на няколко крачки от двамата мъже с вид на тайни агенти, които пазеха входа на совалката и възпираха любопитните хлапета само със сериозния си вид.
− Зак! − извика Круз, когато погледите ни се срещнаха. − Какво става? Каква е тази лудост?
Дийл го избута настрани и се опита да се метне към мен, размахал ръце като удавник.
− Голям късмет извади, проклетнико! − извика той. − Кажи им да вземат и нас!
След това се озовах в совалката на седалката срещу Рей и двамата костюмари. Вратата се затвори и отряза шума на тълпата навън. Последвах примера на Рей и закопчах стегнато предпазния колан през гърдите си.
Когато видя, че съм се настанил, Рей вдигна палец към пилота в униформа на Земния съюз за отбрана. За няколко секунди изпитах абсурдно задоволство от труда, който мъжът беше вложил, за да направи костюма си възможно най-реалистичен. Пилотът включи двигателите и потеглихме.
Докато се издигахме, през ума ми минаваха следните мисли: Това не е костюм, Зак. Мъжът изглежда като истински пилот на ЗСО с истинска униформа и в момента като че ли управлява истинска совалка, на чийто борд, изглежда, се намираш. Така, да съберем две и две и какво получаваме? Много е странно, но ако изчисленията ми са верни, значи ЗЕМНИЯТ СЪЮЗ ЗА ОТБРАНА НАИСТИНА СЪЩЕСТВУВА, МАМКА МУ!…
