„Бункерът“ от Вероника Денева е роман за криволичещия път между промяната и оцеляването – защото човешкият мозък е построен като бункер: първо за защита, а едва след това за мечти. В стар хотел, скрит дълбоко в гората, миналото никога не си е тръгвало. Под сградата се намира бункер – място, около което от десетилетия се носят слухове, страхове и недоизказани истории. Години по-късно няколко човешки съдби започват неочаквано да се преплитат около това място.
Ирина усеща, че бракът ѝ започва да се пропуква. Мъжът, когото някога е избрала заради тихия му и подчинен характер, вече не е същият. Ален постепенно се освобождава от ролята, в която е живял години наред, и между двамата започва странна игра на напрежение, подозрения и манипулации – кой ще направи първата грешка.
По същото време Адриана води своята тиха битка със спомените си. За да съхрани разума си, тя записва кратки TikTok видеа, които никога не публикува – лични монолози за тревожността и усилието човек да подреди живота си наново.
Когато старият хотел отваря врати под прикритието на необичаен семинар за хора с модерни зависимости, се ражда план, който може да разкрие не само тайните на бункера, но и нещо много по-дълбоко – какво се случва, когато власт, страх и безнаказаност се срещнат на едно и също място.
Прочетете откъс от романа при нас.
*******
Дядо Асен
Дядо Асен търпеливо чакаше в антрето при психиатъра си. Трябваше да вдигне дозата на антидепресантите, усещаше, че не е добре, а имаше още неща, които трябваше да свърши, преди да умре. Лекарят излезе от стаята си и радушно се здрависа с дядо Асен.
– Здравей, докторе! Как си?
– Радвам се да те видя отново! Отдавна не си идвал. Да разбирам ли, че си по-добре? – Психиатърът го поведе за ръка към дивана.
Въпреки че дядо Асен беше на около 70 години, в момента изглеждаше по-възрастен. Мъката оставяше непоправими следи по лицето.
– О, не, хич не съм по-добре, докторе. Имаше известно подобрение, след като започнах хапчетата, но след два-три месеца отново се влоших.
– Хм, разбирам. Това означава, че лекарството работи, но дозата е по-ниска от това, което ти трябва. Няма проблем, ще увеличим на 60 мг и нещата трябва да се подобрят.
– Добре, увеличете я за няколко месеца. Имам още една последна работа да свърша на тази земя и после мога да си ходя.
– Накъде си се разбързал? Защо да си ходиш?
– Откакто жена ми почина, наистина нищо не ме интересува вече, разбираш ли? И хич не ми обяснявай пак, че мога да продължа живота си. Ти си още млад и грам не разбираш за какво ти говоря. С нея бях целия си съзнателен живот. Стига ми толкова.
– Добре, а направи ли упражнението, за което ти казах? Да се опиташ да правиш няколко дни нещата, които жена ти е забранявала, за да изпиташ поне тази свобода?
– Да, направих го. Всяка вечер люпих семки като невидял. Изприщи ми се езикът, а за килима да не говорим на какво заприлича. Тя много мразеше да ям семки именно заради мръсотията, която сътворявах. – Дядото погледна психиатъра в очите и се разплака.
– Какво те натъжи сега, дядо Асене?
– Че сто пъти предпочитам да не ям семки, ами да дойде тя и да ми се скара. Даже вчера ужким си говорих с нея, виках ѝ да не ми се сопа, че люпя на земята, и после си поплаквах по малко. Пък след това си сипах една голяма ракия, ама съм изпил половината и съм заспал на стола с глава върху масата.
– За семките съм съгласен да си хапваш, но внимавай с алкохола. Той не ти е верен приятел – погледна го критично психиатърът.
– И какво ще ми направи? Нищо вече не може да ми взе-ме. Нямам работа, нямам жена, нямам мерак за живот, така че няма лошо, докторе.
– Разбирам, че ти е тежко. Преди малко обаче спомена, че искаш да се почувстваш по-добре, защото имаш да свършиш нещо важно, преди да умреш. Какво е то?
– Трябва да продам един имот – отговори дядо Асен. – Сещаш ли се, за един хотел съм ти говорил. Бях управител на хотела по времето на соца, много забутан в планината и така и не направиха път до горе. Оставяш колата до хълма, после ходиш по един път през планината още километър някъде. Затова посетителите бяха обикновено или авантюристи планинари, или хорица със строго секретни любовни връзки, или някакви далавери се извършваха там горе. Ама туй не съм ти го казвал, чуваш ли, докторе? Ще ти разкажа, но не бива на никого да споделяш, разбра ли?
– Да, нали знаеш, че лекарите никога на никого не споделят нищо? – Психиатърът кимаше с глава, за да създаде още повече доверие, и продължи: – Ама аз знам за този хотел. Нали си ми казвал, че вие с жена ти имате хотел? Даже ти беше основен поминък по едно време, но в един момент спряхте да се занимавате, не е ли така?
– Да, но сега ще ти споделя неща, които не съм казвал на никого.
Дядо Асен се загледа през прозореца с блуждаещ поглед. Отпи от кафето, което беше взел от уличната машина, едва го преглътна и пое дъх:
– Ние с жена ми много добре си живеехме в този хотел. На последния етаж имахме две стаи за нас и дъщерята. Особено лятото не сме мислили за нищо. Детето бяга из двора, кибичи при готвачите, изобщо не се тревожим какво прави. С властта се имахме, с никого не съм се карал. Е, Държавна сигурност винаги са искали да им снасям информация, но и с тях се оправяхме. Тогава обаче се случи нещо.
Дядо Асен млъкна, за да се опита да структурира мисълта си за последващия разказ, а психиатърът беше седнал на ръба на дивана, за да чува какво му говори пациентът.
– Кога взехте решение да затворите? – Докторът се опитваше да догади развоя на събитията.
– О, не, беше малко след това. Нещата се случиха след началото на прехода. Всичко стана на каша. Първо дойде един политик. Той беше на високо ниво. Доведе със себе си хора, които изглеждаха доста съмнително. Имаше и чужденци, и жени. Държаха се така, сякаш криеха нещо. Наеха няколко стаи и на сутринта единият дойде при мен и ми каза, че са направили голяма мръсотия и пита дали можем да изчистим. Тръгнаха си от хотела по обяд и тогава политикът ми даде един плик. Отварям плика – вътре голяма пачка с пари, ама много пари. Казвам му, че това са много пари за тези три стаи. А той ми вика: „Малко стаи, много тайни“. Ама аз като простоват човек не разбирам и му отговарям: „Нищо не съм видял и нищо не знам“. Политикът ми се усмихна широко и закима: „Точно така, затова ти ги давам тези пари. Ти не ме познаваш, не съм идвал тук, не си виждал нито мен, нито тези хора. Ясно ли е?“.
– И ти какво направи, дядо Асене? – попита оживен док-торът. Историята възбуждаше любопитството му.
– Е, как какво? Взех парите и обещах да мълча до гроб. Тази работа с подкупите невинаги е лесна. Ще взема да го играя честен и с достойнство, пък той после ще дойде и ще ми свети маслото.
– Да, вярно е. То не е само въпрос на принципи, понякога наистина те хваща страх в такива ситуации. – Психиатърът се опитваше да бъде подкрепящ.
– Точно така. Знам ли го аз колко пистолета носи в кола-та? Ще му кажа, че не му искам парите и да се маха, а после бам-бам и айде чао. Не се прави така. Мен ме хвана страх заради жената и детето. А и времената бяха смутни. Политици, мутри, така се бяха омешали всичките, че не знаеш отде ще ти дойде.
– И какво стана после? – Докторът се стараеше да се държи професионално, но едва сдържаше любопитството си.
– То стана още по-страшно после. Почнаха да се мъкнат и мутри, и много жени. Идваха, събираха се в бара на хотела, пиеха ужасно много и си говореха. Аз винаги получавах щедър плик, за да си мълча кой с кого се вижда, какво си говорят. Честно казано, много не ги слушах и без това. Качвахме се горе. Не съм питал дали са давали пари и на хора от персонала. Колкото по-малко знаехме, толкова по-добре.
– И какво стана после? – отново попита лекарят.
– В началото ни беше много трудно и се страхувахме, че ще дойде полиция, ще ни арестува всички и ще затворят хотела. Но дните си минаваха и нищо страшно не се случваше. Затова лека-полека се успокоихме. Даже почна да ни харесва. Парите не бяха малко и имахме нужда от тях. Започнахме дори да си ги чакаме нашите гости и да си вземаме пликчета-та с широка усмивка. Купихме много хубави дрехи за щерката с поръчки от чужбина. Никои други деца в училище нямаха такива. По едно време обаче жената каза да спрем да се набиваме на очи и да не показваме на хората, че сме забогатели. И беше права, разбира се. Затова продължихме да си живеем добре и охолно, просто спряхме да го показваме. В един момент тези хора ми казаха, че имат връзки и предлагат хотела да мине моя собственост, при това срещу някакви жълти стотинки.
– Звучи много добре! – Психиатърът даде повърхностна оценка, без да се разтревожи, че действията на територията на този хотел очевидно са били незаконни.
– Да, дори в един момент те си спазиха обещанието и аз станах собственик на хотела. Боже, какъв глупак съм бил! На тях им е трябвало подставено лице просто. По-късно разбрахме за някои от нещата, с които се занимаваха наистина. Опитахме се да ги изгоним и да им кажем повече да не ид-ват. Тогава започнаха да ни заплашват, че ще подпалят хотела, а нас ще ни изгорят живи. Не знам откъде намерих кураж в онзи момент, но го направих. Най-смелата постъпка в живота ми. Аз затворих хотела, не те. Заземих го, преустанових му дейността, а ние избягахме с жената и детето в града. Слава богу, нищо не се случи след това. Явно все пак те са били по-уплашени от мен.
– Какво толкова се е случвало, дядо Асене? – Лекарят по-казваше нездраво любопитство.
– Сакън, няма повече за тези да разказвам. Един ден посегнаха на лични неща и видях колко агресивни станаха. Тогава ме хвана шубето.
– А защо все пак ми сподели тази история? Май се отплеснахме от основната точка на разговора. – Часът вървеше към своя край и лекарят трябваше да рамкира основните положения.
– А, да – рече дядо Асен и извади кърпичка от джоба си, за да си изсекне носа. – Казах го това, защото този хотел ми е тежест и ми си ще да го продам. Искам да взема парите и да ги завещая на внучка си.
– А защо просто не ѝ завещаеш хотела и тя да реши какво да прави с него?
– Ами не става така. Заради историята му, този хотел е атрактивен за определени хора. Тя няма да може да се оправи, най-много да ѝ навлека беди.
– Добре де, нали онези хора са си отишли и повече не са идвали? Хотелът не работи от много време, какви бели ще ѝ навлечеш? – попита озадачен психиатърът.
– Ще е проблем, защото в хотела има духове – каза дядо Асен, очаквайки с вдигнати вежди реакцията на своя лекар.
Можете да поръчате книгата от сайта на авторката.
