„Предателката Болейн“ (изд. „Еднорог“, преводач: Деница Райкова) е мащабен исторически роман за властта, страха, предаността и цената на истината. С присъщото си майсторство Филипа Грегъри пресъздава една от най-драматичните епохи в английската история и дава глас на жена, осъдена от векове исторически предразсъдъци.
Млада, интелигентна и наблюдателна, Джейн Болейн живее в свят, в който оцеляването зависи от способността да виждаш повече, отколкото показваш. Като съпруга на Джордж Болейн и снаха на прочутата Ан Болейн, тя се оказва в центъра на най-опасните политически и лични интриги в английския кралски двор.
Подозирана, използвана и принуждавана да избира страна в безмилостната битка за власт около крал Хенри VIII, Джейн постепенно разбира, че истинската опасност не идва от враговете, а от хората, които стоят най-близо до трона. В свят на заговори, предателства и тайни съюзи тя носи много лица – на вярна съпруга, предана придворна дама, покорна поданица и неохотна шпионка.
Историята помни Джейн Болейн като предателка. Жената, чиито думи изпращат Ан Болейн на ешафода. Жената, замесена и в гибелта на още една кралица. Но ако истината се окаже много по-сложна? Ако зад легендата за коварната интригантка се крие жена, която просто се е опитвала да оцелее?
Прочетете откъс от романа при нас.
**********
Венчавката е скромна – и тайна – в двореца Оутландс, в толкова задушна лятна горещина, че не една придворна дама припада и трябва да бъде изведена. Епископ Бонър провежда церемонията: няма и помен от блясъка, на който се надяваше Кити – нито Уестминстърска катедрала, нито дори параклисът на Гринич, нито ликуващи тълпи, нито изпълнени с възхищение посланици. Честно казано, нямаше да има ликуващи тълпи дори ако във фонтаните на Лондон течеше вино. Градът е уморен от съпруги на Тюдорите; градът е плувнал в пот, горещ като Венеция, и нападнат от чума. Докато сме на сватбената закуска, при краля идва пратеник и е повикан с жест до кралската маса, за да шепне на ухото му.
За момент изпитвам пълен ужас: че Ана от Клеве, останала сама в двореца Ричмънд, е предприела някаква фатална стъпка: хвърлила се е в реката и се е удавила в тази лятна сутрин. Ала усмихнатото кимване на краля ми подсказва, че никакво нещастие не е хвърлило сянка над сватбения му ден: новините са добри, широката му усмивка ми казва, че има много добри новини.
Чак след като масите са разчистени и Кити танцува отново, научавам, че става дума за смърт. Смърт, която кара краля да се усмихва и потупва с ръка в такт с мелодията. Музикантите не спират да свирят дори за миг заради тази смърт. Хорът не си поема дъх. Това е смъртта на моя приятел. Това е смъртта на човек, когото обичах, който никога не ми е бил нито любовник, нито съпруг, нито баща, но беше нещо по-скъпо от всички тях.
– Томас Кромуел е екзекутиран – казва ми Катрин Брандън, с грижливо овладян глас, който не изразява никаква емоция. – Старите лордове спечелиха срещу парвенюто, старите религиозни ритуали – срещу реформата, и всички отново ще бъдем паписти.
Чувството за загуба ме връхлита внезапно, като ято крякащи чайки по пуст бряг. Помислям си: Томас Кромуел? Томас Кромуел? Не се сбогувах с вас, никога не ви казах… Имам чувството, че е редно да отида в Сити и да измия главата му на шипа на Лондонския мост, точно както дъщерята на Томас Мор изми спокойното лице на баща си. Редно е да отида до гроба на Джордж и Ан в параклиса на Тауър с цветя за този нов гроб: сигурно са положили тялото му до тях.
Сега ми се иска да му бях казала колко се радвах на закрилата му. Иска ми се да му бях казала на колко много ме е научил. Иска ми се да му бях казала, че – по начин, който не се опитвам да определя – го обичах. Той беше мой магистър – мой учител, мой наставник, огледалото на света за мен. Слушах толкова внимателно, толкова често онова, което казваше, че мога да чуя гласа му сега, макар вратът му да е прерязан. Мога да видя усмивката му и разбиращата проницателност в очите му, макар да са затворени в смъртта. Мога да чуя гласа му. Мисля, че винаги ще го чувам.
– Бог да пази краля! – възкликвам решително, като гледам младото бледо лице на Катрин Брандън.
– И Бог да пази кралицата – казва тя, но това съвсем не прозвучава като ликуващ възглас, а сякаш мисли, че да бъдеш омъжена без съгласието си, за мъж, почти достатъчно стар да ти е дядо, не е най-прекрасният шанс за което и да е момиче. Тя би трябвало да знае – нейният настойник, Чарлс Брандън, пое нея и богатството ѝ на една глътка.
Девизът на кралица Катрин – избран от краля в родената му от глупашко обожание увереност – е: „ничия друга воля освен неговата“. Той няма представа каква ирония крият тези думи – от всички съпруги на краля тази е най-своеволната и най-себичната. Тя е последният човек на света, който би поставил нечии чужди желания пред своите.
Но Кити, момиче, едва излязло от училищната стая, знае по-добре от всяка от тях как да демонстрира покорство, а Хенри я отрупва с богатства: кралската съкровищница е преровена, за да намерят украшения за косата ѝ, за шапката ѝ, за пръстите ѝ, за полите на роклите ѝ. В кралския гардероб търсят трескаво сребърен брокат за нови рокли. Шивачките из цял Лондон пришиват перли върху корсети и рубини върху ръкави, докато Катрин и съпругът ѝ излизат на езда всеки ден в парка на Хамптън Корт, покрай реката и дълбоко навътре в околността. Кралят е отново на седлото: язди едър кон редом със съпругата си часове наред всеки ден. Изглежда, че дори раната на крака му зараства. Превръзките стават по-леки и по-тънки, куцането му – по-незабележимо, миризмата вече не е толкова тежка. Цветът на лицето му се подобрява, той отслабва: неговите лекари говорят за чудодейната сила на истинската любов.
– Сношава ли се с нея? – пита чичо ми, като довежда коня си до моя, докато гледаме как Катрин поема ръката на началника на конницата си, Джон Дъдли, за да стъпи на издигнатото стъпало за качване във вътрешния двор под голямата часовникова кула.
– Милорд? – питам сприхаво, като се правя, че не го чувам заради врявата на ирландските хрътки, които лаят, надушили следа, и виковете на кучкарите.
– Чу ме.
– Мога да предположа. Понеже никога не ме питате нищо друго.
– Е?
– Да. Сношава се.
– Напълно? Изцяло?
– Тя така казва.
– А дали е наясно?
Не казвам нищо. Всички кралски съпруги знаят. Това е най-важната им задача. Намекът, че Ана от Клеве е била невежа по отношение на единствения си дълг като кралица, беше нелеп.
– Значи можем да очакваме бебе? – настоява той, напорист като хрътките, които джафкат от нетърпение.
– Можем да се надяваме на бебе – поправям го.
– Не съм човек, който разчита само на надежда. Съобщете ми, когато очаква дете. Не ме интересуват надеждите ви.
– Ще ви съобщя. Но помнете: дори ако тя наистина зачене, дори детето да е момче, то няма да е следващият крал: ще бъде само втори син.
– Принц Едуард е болнав – отбелязва той ведро. – Множество втори синове заемат трона. Самият крал беше втори син.
Свеждам глава. Питам се кой би се заинтересувал от информацията, че херцогът на Норфолк се надява на смъртта на момчето на семейство Сиймор? Всеки би се заинтересувал: нямам обаче никого, на когото искам да кажа. Никой няма да обърне тъмноок, усмихнат поглед към мен и да попита: Имате ли новини за мен? Никой няма да ме разсмее с думите: Това, което харесвам у чичо ви, е че винаги е толкова предсказуем. Мисля си, че никой не се наслаждава на безкрайния театър на дворцовата амбиция, както се наслаждаваше Томас Кромуел – а без него не е толкова хубаво.
Довеждат добре обучения дребен кон на Катрин и ѝ помагат да се качи на седлото. Проверяват колана на седлото ѝ, юздата, уверяват се, че държи поводите правилно, че нищо не я притеснява, и тя довежда коня си до краля. Ловците знаят, че не трябва да пускат хрътките твърде бързо. Кралят се кълне, че се чувства като двайсетгодишен, но не е някогашният ездач, а Катрин не е умела ездачка като зълва ми Ан, макар че носи червения ѝ кадифен жакет за езда.
Ловът потегля: хрътките и кучкарите – първи, началникът на конницата след тях, Джон Дъдли – до него, а после кралят и кралицата, един до друг, като изпълнен с глупашко обожание старец и любимата му внучка. Ние, останалите, ги следваме, като бъбрим и очакваме с нетърпение деня, сякаш не сме потегляли така стотици пъти преди, следвайки четири предишни кралици.
Можете да намерите книгата в Ozone.bg.
