„Една нощ в шатото“ от Вероника Хенри (изд. „AMG Publishing“, преводач: Филип Иванов) e пленителна история за втория шанс, любовта и магията на Прованс.
Животът на Кони се разпада за броени месеци – бащата на децата ѝ я напуска, списанието, в което работи, фалира, а семейният ѝ дом трябва да бъде продаден. Точно когато всичко изглежда изгубено, нейната кръстница Лисмей я кани да прекара няколко месеца в очарователното Шато Вилет, в Южна Франция, за да ѝ помогне да го спаси.
Кони познава това място по-добре от всеки друг. Преди години тя прекарва там едно незабравимо лято – сред аромат на лавандула, дълги вечери под звездите, прекрасна френска кухня и една среща, която така и не успява да забрави.
Но сега шатото е запустяло, стените му крият стари тайни, а бъдещето му е несигурно. Докато се опитва да върне живота и блясъка на това магично място, Кони постепенно започва да открива и себе си отново.
А може би в Прованс все още я чака любовта.
Прочетете откъс от романа при нас.
*****************
Кони
От три дни бях по пижама, когато кръстницата ми се обади по телефона.
Не вдигнах.
Лисмей не вярваше в пижамите. Според нея предназначението им е да ги носят мъже и деца. Когато обикаляше в кухнята, слагаше кафеварката на котлона и вземаше багети, безсолното масло и сладкото от кайсии за лятната закуска на масата навън, обикновено го правеше по бледорозов пеньоар. Можех да затворя очи и да усетя как ароматът на кафето се смесваше с уханието на парфюма ѝ Givenchy. Когато станах на четиринайсет, тя ми подари моя първи парфюм. Бяхме отишли в Париж и там си го бях избрала сама. Такава кръстница беше тя.
Но гледайки името ѝ на екрана, почувствах срам. Не защото бях по пижама, а защото не я бях виждала от толкова отдавна. Кога беше последно? Преди повече от пет години, на погребението на мама. Тогава я прегърнах силно и продължително и усетих сълзите ѝ по бузите си.
– Ела ни на гости – каза тя, докато стискаше ръцете ми и ме гледаше в очите.
– Бих се радвала – отговорих. Беше искрено, но така и не отидох. Моята половинка, Даниъл, беше убеден, че тя не го харесва.
– Смята, че не съм достатъчно добър за теб – каза ми той веднъж. Мислеше така само защото тя ми говореше на френски за нещата, които не искаше той да разбере. – И онова шато е лека кочина.
– Води се „дрипав шик“ – протестирах аз.
Даниъл само ме погледна с типичния си сардоничен поглед. Неговото разбиране за хубав душ беше да си играе със седемнайсет различни настройки, а ако пускаше и пара за ароматерапия – още по-добре. В живота си той не толерираше капризни санитарни уреди, а в Шато Вилет притегателната сила не бяха баните, а атмосферата.
Като се замислих за душове, се зачудих кога за последно си бях взела такъв. Не можах да си спомня, затова въздъхнах и вдигнах натежалите си крайници, за да стана от леглото. Смятах за постижение факта, че седях, а не лежах на него. Вчера се бях изтипосала в кварталното магазинче по пижама и само един шлифер отгоре. Купих си консерва с царевица, пакетче ягодови желирани лентички и диетична кола. Изядох царевичните зрънца едно по едно с пръсти. С всяко преглъщане имах чувството, че през гърлото ми преминава камък.
Зачудих се за какво ли ми звънеше Лисмей. Вероятно беше в Лондон? Една част от мен копнееше да я видя. Щеше да е чудесно да обядваме в любимия ѝ ресторант на „Джермин Стрийт“ № 45, след което да се разходим по „Пикадили“ и да разглеждаме всичко, което иска да си вземе за Франция – сапун от Santa Maria Novelli, чай от Fortnum & Mason и книги от Hatchards.
Друга част от мен искаше да се скрия, защото ако вдигнех, трябваше да ѝ кажа истината, а след това и да я приема за реалност, което означаваше да се хвана и да направя нещо относно това, вместо да лежа.
Напомних си, че това е истина. Трябваше да се взема в ръце. Като за начало се нуждаех от добре платена работа, защото в противен случай щях да имам големи проблеми. Имам умения, разбира се. Все пак в миналото бях редактор на луксозното списание за храна и лайфстайл The Heart of the Home, докато един ден го спряха без предупреждение и останах без работа. Даниъл тогава ми каза да не бързам със следващата си стъпка.
– Приеми го като време за нас, особено след като децата вече ги няма – каза той. – Не се насилвай да правиш нещо, което не искаш.
Сбърках щедростта му с добрина, без да осъзнавам, че е идвала от гузна съвест.
Най-добре щеше да е, ако веднага си бях намерила нова работа. Вместо това се носех безцелно, грижех се за градината и от време на време приемах поръчки за писане, като си въобразявах, че с него сме сплотен екип. Все пак минавах петдесетте и беше разбираемо да позабавя малко темпото, защото вече нямах енергията като едно време, а и беше чудесно да не се налага всяка сутрин да пътувам с влака от „Падингтън“* до „Челтнъм“**.
Бях парализирана от паника. Нямах представа какво следваше в живота ми. Даниъл живееше от три седмици с новата си любима, Андреа, в скъпата ѝ къща, където всичко можеше да се контролира от телефона, дори завесите. Белите кадифени завеси със сребристи върви. Разбира се, такива бяха във въображението ми. Дори да исках, не можех да мина покрай къщата им, защото се намираше в „ексклузивна зона за луксозни жилища и неповторимо уединение“.
Агентката по недвижими имоти мина в понеделник за оценка на нашата къща. От възторжените ѝ похвали само се почувствах още по-зле.
– Каква превъзходна семейна къща. Ще я купят веднага. Отговаря на всички изисквания!
За последното се бях погрижила, като се започне от пералното помещение, с което и г-жа Тиги-Уинкъл*** би се гордяла, до вградения коктейл бар с огледални рафтчета.
Когато чух предложената ѝ цена, останах без дъх, но тя не беше достатъчна компенсация за всичко, което предстоеше да изгубя.
Когато си тръгна, се хвърлих на леглото си. Бях вложила всичко в тази къща. Сърцето, душата и неустойката от списанието. Не мислех, че бих могла някога да простя на Даниъл. Знаех, че вече не бяхме млади и лудо влюбени, че приоритетите ни донякъде се бяха променили, но си мислех, че понеже можехме да живеем независимо и да правим каквото искаме през повечето време, това беше признак за силна връзка.
Телефонът ми изпиука и подскочих. Известие за гласова поща от Лисмей. Замислих се, че може да е подразбрала от някого. Може би татко се е свързал с нея? Изобщо не харесвах този израз. „Обади се, ако ти трябва нещо.“ Така казват хората, които са чули лоши новини и искат да се почувстват полезни. Съмнявах се, че татко е казал нещо. Той не обичаше да се меси. Когато му съобщих за Даниъл, той не каза много. Запитах се дали не смята, че раздялата ни е за добро, защото на следващата сутрин ми изпрати номера на адвокат, с когото играе тенис.
– Може да ти потрябва консултация. Той е много добър и няма да ти одере кожата.
Приятелите на татко бяха все читави хора, затова бях сигурна, че Саймън Луин ще се погрижи за мен. Още не бях готова за това, но все пак почувствах сигурност.
Взирах се в червената точка за пропуснато обаждане. Може би от Лисмей щеше да дойде тласъкът, от който имам нужда? В нея винаги съм виждала всичко, което искам да бъда. Елегантна, с всевъзможни умения и пълна с joie de vivre****. Представях си я в кухнята на шатото, до дългата чамова маса и с купа блестящи домати до нея. За момент устата ми се напълни със слюнка и стомахът ми изкъркори от мисълта за вкуса им и наситения им земен мирис. Консервата с царевица вече не вършеше работа.
С потрепващ пръст натиснах стрелката, за да чуя съобщението. Изненадах се, когато чух колебанието в гласа ѝ.
– Кони? – каза тя. – Имам нужда от теб. Ще ми се обадиш ли, скъпа?
В продължение на поне десет минути лежах в леглото и се опитвах да събера смелост да ѝ върна обаждането. Имах съобщение с готов отговор с фалшив делови тон за такива случаи: „Зарината съм с работа в момента. Ще ти звънна, когато се освободя!“, но не можех да изпратя това на Лисмей. По някое време се замъкнах до банята. Не можех да ѝ се обадя в сегашния си вид. Въпреки че нямаше да ме види, щях да се чувствам, сякаш ме вижда. Изглеждах едновременно подпухнала и изпита, очите ми бяха зачервени и подути, а бузите – увиснали. Кожата ми лъщеше, както и косата, в която черните корени се редуваха с бели, а избелените ѝ краища цъфтяха.
Нищо чудно, че Даниъл ме изостави, помислих си, докато гледах собственото си отражение.
Старото ми аз почти беше изчезнало под тежестта на загубата на майка ми, на работата, която обичах, и на дома, който остана празен, след като децата пораснаха – всичко това в бърза последователност през последните две години. Очаквах един ден децата да си тръгнат, но не и баща им!
Какво се беше случило с подредената, смела и динамична Кони, с бляскавата ѝ кариера, с пълния ѝ график и скъпия ѝ гардероб? С тъга си помислих колко високо летях, но бях свалена и потъпкана и сега едва се изправях. Нямаше нищо, с което да доказвам стойността си. Нямаше причина да ставам от леглото.
Освен обаждането от Лисмей. То беше първото нещо от дни, което ме накара да се съживя. Измих си зъбите и се насилих да се изкъпя, като се облях с всички душгелове, шампоани и балсами, които успях да намеря, дори съумях да си обръсна подмишниците. След десет минути излязох сред облак от парфюм и си облякох чисти дрехи. Нищо твърде модерно или подходящо за ревю, защото ми понасяха само меки и разтегливи материи, но поне ухаех свежо. Почувствах го като голямо постижение.
Вече беше минал половин час от обаждането на Лисмей. Взех телефона и дръпнах завесите, като светлината отвън ме накара да мигам на парцали. Огледах градината, по която се трудих усърдно: подрязания чемширов жив плет, магнолията, лехите, пълни с далии в шоколадово, бордо и тъмно-пурпурно, почти черно. Шикозна, минималистична и пълна загуба на време, както осъзнавах сега.
Седнах на леглото и набрах номера на Лисмей.
– Кони! – Гласът ѝ беше изпълнен с облекчение.
– Много извинявай, била съм в банята, когато си звъннала. Лъжата ми беше повърхностна и хлъзгава като сапун.
– Благодаря ти, че се обади. – Тя звучеше отчаяна и благодарна.
– Какво има, станало ли е нещо?
– Не знам какво да направя и на кого друг да се обадя. Но си помислих, че ти може да познаваш някого…
– Слушам.
– С Пиърс трябваше да се върнем в Лондон следващата седмица. За смяна на тазобедрената му става. Трябваше да го направи отдавна, но все го отлагаше и отлагаше. – Лисмей въздъхна. – Момичето, което готвеше, напусна в петък. И няма кой да се грижи за храната. Другите от персонала могат да приготвят закуските, но не и да се грижат за вечéрите.
Почувствах наплив от съчувствие и яд. – Защо си е тръгнала?
Лисмей се поколеба, преди да отговори.
– Пиърс беше груб с нея. Мисля, че беше нарочно, за да не му направим операцията.
– Луда работа.
– Знам. Но той си е такъв. Сега се опитвам да се справя с него, а ти междувременно сещаш ли се за някого? Помислих си, че с твоите контакти все ще имаш някого… – В гласа ѝ усетих напрежение. – Не можем да си позволим да отложим резервациите, които имаме. А той не може да отлага операцията. Адски много го боли. Ще е само до Коледа, тогава ще се върнем.
Помълчах за малко. Мисълта ми се насочи към Шато Вилет. Потъмнелите каменни стени, широките стъпала, водещи към сводестата дъбова врата. Ароматът на мимоза*****, който изпълваше въздуха. Гладката като огледало вода в басейна. Бледорозовото вино.
Бяла тениска, разкопчана и разкриваща карамелен загар. Дрезгав глас в ухото ми. Отпратих образите. Не бива да се измъчвам с миналото. Това няма да помогне на бъдещето ми.
– Мисля, че познавам точния човек.
– Знаех си, че ще можеш да ми помогнеш. Много съм ти благодарна, Кони. Ще може ли да го попиташ?
– Вече е решено. – Не исках повече да протакам. – Ще си събера нещата.
– Ти? – Лисмей прозвуча приятно изненадана. – Ти ще дойдеш?
– Разбира се, че аз.
– О, Кони. Ами работата ти?
– Докато съм там, ще мога да пиша – казах небрежно. А и не бях зарината от поръчки.
– И Даниъл няма да има нищо против?
– Разбира се, че не. Децата вече не са вкъщи и съм свободен родител.
Постарах се да не издавам нищо с тона си. Сега важното беше да помогна на нея. Тя веднага щеше да насочи цялото си внимание върху мен, ако усетеше дори намек за случилото се с мен.
Тя въздъхна дълбоко, отчасти с облекчение и отчасти с примирение.
– Нямаш идея колко много го оценявам.
– Утре сутринта ще се кача на влака.
– Трябва да спреш някъде за почивка. Пътят е много.
– Естествено, не се притеснявай. Обади ми се, ако има нещо друго. Аз ще се приготвям.
Можете да намерите тази и други книги в Ozone
* Гара в Лондон, в едноименния квартал. – Бел. ред.
** Град в югозападна Англия. – Бел.ред.
***Работлив таралеж от детските книжки на Беатрис Потър, който се грижи за прането на другите животни. – Бел. прев.
****От фр. език – „радост от живота“. – Бел. прев.
***** Коктейл от пенливо вино и портокалов сок. – Бел.прев.
