В книгата си „Отровителят“ (изд. „Изток-Запад“, преводач: Елена Филипова) авторът Стивън Кинзър черпи информация от най-новите документални изследвания и от собствени интервюта, за да върне към живот образа на един наглед обикновен човек, останал дълго извън светлините на прожекторите. Сидни Готлиб експериментира с психоактивни вещества и отрови, които могат да осакатят или убият набелязаната жертва, без да оставят следа. В продължение на две десетилетия той ръководи работата на отдела по контрол на съзнанието към ЦРУ. Едва след смъртта му става възможно да бъде разказана историята за неговата невероятна кариера, стояща на кръстопътя между екстремната наука и тайните операции.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Операция „Артишок“ израсла от едно убеждение, което се превърнало във верую за ЦРУ: че съществува начин за контрол на човешкото съзнание и че ако той бъде намерен, наградата няма да е нищо по-малко от световно господство. На моменти Сидни Готлиб и неговите сподвижници се отклонявали в такива области като хипнозата и електрошока, но най-много от всичко ги запленявали дрогите. Били убедени, че някъде из неизследваната вселена на психофармакологията чакала да бъде открита дрогата на мечтите им. Тя щяла да е нещо чудотворно – „серум на истината“, който да развързва упорстващите езици, отвара, разтваряща съзнанието за програмиране, средство, предизвикващо амнезия и позволяващо изтриване на паметта.
Първата дрога, която се надявали да подейства, била активната съставка на марихуаната – тетрахидроканабинол. Още преди основаването на ЦРУ учените от УСС били пречистили това вещество до силно действаща течност без вкус, цвят и мирис. Те били толкова убедени в нейния потенциал, че ѝ дали кодовото име ДИ – „дрога на истината“. Месеци наред я изпитвали върху себе си, поемайки различни дози, вкарани в бонбони, добавки за салата и картофено пюре. После се опитали да я пушат. Тези изследвания ги довели до заключения, изглеждащи банални днес: активната съставка на марихуаната предизвиква „състояние на безотговорност… изглежда, отслабва всички задръжки… а чувството за хумор се изостря до степен, при която всяко изказване или ситуация могат да станат изключително смешни“. Това едва ли било достатъчно, за да я направи полезен инструмент за разпитите. Изследователите продължили нататък.
Следващият кандидат бил кокаинът. ЦРУ финансирало експерименти, при които той бил даван на психичноболни пациенти под различна форма, включително като инжекция. В един ранен доклад се съобщава, че кокаинът предизвиква възторженост и приказливост. По-късни експерименти подсказват, че той може да доведе до „свободна и спонтанна реч“. След кратък период на въодушевление обаче тази дрога също била сметната за твърде ненадеждна за приложение в „специалния разпит“.
Разочаровани от марихуаната и кокаина, изследователите се обърнали към хероина. В оцелели документи на ЦРУ се отбелязва, че хероинът бил „използван често от полицията и разузнавачите“ и че той и други пристрастяващи вещества „могат да бъдат от полза в обратна посока заради стреса, който създават, когато бъдат отнети на пристрастените към употребата им“. В края на 1950 г. Военноморският флот на САЩ в рамките на един секретен проект, наречен „Брътвеж“, отпуснал на Дж. Ричард Уент, декан на Факултета по психология в Университета на Рочестър, 300 000 долара, за да изучава въздействията на хероина. Уент създал един миниинститут, в който на студенти плащали по долар на час, за да поглъщат премерени дози, докато той наблюдавал реакциите им. Хероинът обаче се оказал не по-чудодейна дрога от кокаина. Уент бил принуден да заключи, че той има „незначителна стойност при разпити“.
Дали отговорът не бил в мескалина, който в началото на ХХ в. станал първата психоактивна дрога, синтезирана в лаборатория? Тази възможност запалила учените в „Камп Дитрик“. Те прекарали много часове, разпитвайки германските учени за експериментите с мескалин, които те били провеждали със затворници в концлагера в Дахау. Тези експерименти имали смесени резултати, но нацистките лекари смятали, че мескалинът може да има неизследван потенциал. Това насърчило някои от лекарите, работещи за „Синя птица“. В крайна сметка обаче те осъзнали, че ефектите на мескалина – както и на марихуаната, кокаина и хероина – са толкова непредсказуеми, че той не бил от полза като средство за контрол на съзнанието.
През първите месеци от работата си Готлиб прочел купища доклади за тези експерименти. Те описвали подробно най-различни средства, които били изпробвани като възможни пътища към човешката психика, в това число хипноза, сетивна депривация, електрошок, променливи комбинации от стимуланти и успокоителни, както и пречистени форми на марихуана, мескалин, кокаин и хероин. Докато четял, Готлиб бил поразен от един въпрос – какво било станало с ЛСД?
Готлиб, ненаситно любопитен, естествено, искал да опита лично ЛСД. В края на 1951 г., около шест месеца след като бил нает, той помолил един от новите си колеги, Харолд Ейбрамсън, да го упъти в първото му „пътуване“. Ейбрамсън бил лекар, работил в Службата за химическа война през Втората световна война. След основаването на ЦРУ през 1947 г. той станал един от първите му медицински сътрудници. Имал принос в работата по първите експерименти за контрол на съзнанието. Проектът МКНАОМИ, в който служители на ЦРУ и на Отдела за специални операции си сътрудничели в създаването на токсини и на устройства за тяхното прилагане, бил наречен на неговата секретарка. Ейбрамсън бил един от малкото учени в света, който били използвали и давали ЛСД. Това го правело идеалния водач. Готлиб намерил първото си психическо пътешествие за просветляващо:
Изпитах усещане за напускане на тялото, имах чувството, че се намирам в нещо като прозрачна колбасена ципа, която покрива цялото ми тяло и проблясва, имах и усещането за доволство и еуфория през повечето от следващите един-два часа, а после то постепенно се разсея.
След това преживяване Готлиб ускорил темпа на своите изследвания на ЛСД. Първите му обекти били доброволци, колеги от ЦРУ или учени от Отдела за специални операции в „Камп Дитрик“. Някои се съгласявали да бъдат упоени в определени моменти в рамките на контролирани експерименти. Други дали съгласието си да бъдат изненадани, така че да могат да бъдат наблюдавани различни реакции. По-късно на стажантите в Управлението ЛСД било давано без предупреждение.
Имаше значително самоекспериментиране – свидетелствал по-късно Готлиб. – Смятахме, че познанието от първа ръка за ефектите на тези дроги [е] важно за онези от нас, които се занимаваха с програмата.“
Опитването на ЛСД изострило апетита на Готлиб. Същото сторили и докладите от „мнимите разпити“, при които на служители на ЦРУ било давано ЛСД, а след това били убеждавани да нарушат клетви и обещания. В един случай офицер се заклел никога да не разкрива някаква тайна, разкрил я под влиянието на ЛСД, а после забравил целия епизод. Готлиб и неговият взвод от учени изпитвали въодушевлението от доближаването до сърцевината на една вечна загадка.
„В началото си мислехме – припомня си един от тях по-късно, – че това е тайната, която щеше да донесе ключа за вселената.“
Само две години по-рано Л. Уилсън Грийн от Химическия корпус бил настоявал ЛСД да стане централен елемент в спешна програма за „психохимическа война“. Идеите му били възприети от „Синя птица“ и „Артишок“, но фокусът върху ЛСД се загубил. За изследователите било по-удобно да изпитват дроги и методи, които им били поне смътно познати. След като решил да настоява за изследването на ЛСД, Готлиб се свързал с Грийн, който все още бил в Химическия корпус, а ентусиазмът му към ЛСД не бил отслабнал ни най-малко. И двамата мъже искали да овладеят неговата сила.
Грийн гледал на ЛСД като на оръжие за война, за изваждане от строя на вражески армии или гражданско население. Това било нещо коренно различно от виждането на неговия изобретател Алберт Хофман, който се надявал то да намери приложение в лечението на психични заболявания. Готлиб не споделял никоя от тези амбиции. Той смятал, че истинската ценност на ЛСД ще е в неговия ефект върху индивидуалното съзнание. Готлиб стигнал до убеждението, че от всички познати вещества ЛСД е онова, което е най-вероятно да предостави на посветените начин да контролират други човешки същества. Това би го направило най-силното оръжие за тайни операции.
Това било гола вяра. Дори учените в „Сандоз“ смятали ЛСД за дълбоко загадъчно. Малцина го били изучавали. Десет години след неговото случайно изобретяване Готлиб стигнал до убеждението, че то може да е ключът към контрола на съзнанието. Той бил първият психеделичен визионер.
Готлиб ръководел само шепа учени в Химическата секция. Отделът за специални операции бил съвсем малко по-голям. Тези мъже образували вътрешното ядро, на което щял да разчита Готлиб през следващото десетилетие. Като част от усилията си да сформира сплотен екип, през почивните дни той водел групи от тях на хижи в Мериланд и Западна Вирджиния. Тези екскурзии допринесли за създаването на връзка, която дала възможност на Готлиб да използва авангардните лаборатории в „Камп Дитрик“ и „Еджуд Арсенал“ за разработването на вещества, които да използва в експериментите си върху контрола на съзнанието.
„Излишните слоеве на взаимовръзки и одобрения бяха премахнати – обяснил по-късно Готлиб. – Нищо или почти нищо не стигаше до писмен вид, освен неизбежните доклади. Дясната ръка не знаеше какво прави лявата, освен ако ние не пожелаехме да го знае.“
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
