„Балканалия. Да растеш по време на преход“ от Самира Кентрич (изд. „Парадокс“, преводач: Георги Стойчев) е графичен роман, проследяващ израстването на едно дете от преселническо работническо семейство в Социалистическа федеративна република Югославия.
Детето има баща, който някога е бил овчар, и майка, която може да изтъче килим. Те сменят босненското си мюсюлманско обкръжение с католическо словенско и се превръщат във вътрешни мигранти в една страна, която повече от всичко възвеличава труда. Работниците.
Детето расте, надраства семейството си и става все по-възприемчиво към нещата от заобикалящия го свят – докато той не се променя радикално.
„Балканалия“ е дълбоко личен и съкровен колаж от моментите в живота на Самира Кентрич (1976), словенска художничка, визуален артист и илюстратор от босненски произход. В нейното творчество изпъква ярката ѝ социална позиция. Илюстрирала е няколко книги на видни мислители-хуманисти. Запазена марка на Кентрич е злободневната илюстрация, т.е. визуалното изобразяване на политически коментари, свързани с актуалната политика, проблемите на Близкия Изток, феномена „Барак Обама“ и процесите на европейската интеграция, както и с религиознигте и социални конфликти. Тя е известна с това, че свързва обществения дискурс с интимната сфера на нашето ежедневие.
Нейни творби са публикувани в Словения, Нидерландия, САЩ, а изложби и инсталации е представяла в различни градове из цяла Европа.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Дженазѐ
Дядо умря. В един студен учебен ден нашите се отправиха
през Хърватска към Босна на погребение.
След многобройни мъчителни проверки, най-после ги
допуснали до мястото на траура.
Да, дядо умря.
Човек, който не отдаваше голямо значение на националната
и верска принадлежност.
Човек, който канеше на масата си и сърби.
Ден след неговото погребение погребаха и Босна,
каквато той я познаваше. Всички граници затвориха.
Война.
Само ден по-късно нямаше да пуснат нашите обратно.
Само ден по-късно и те щяха да споделят съдбата на онези,
които живееха в селото.
Които бяха избити в селото.
В двора на основното училище.
Късмет? Разбира се.
После нашите често си шепнеха,
как в колата имали място за още един човек. Още един можеше да живее.
КитКат
Днес дойде Нихад да разкаже на нашите какво се е случило с Асим.
Откакто се помня, Асим работеше в Германия. Гастарбайтер. Не знам какво и колко е печелел там, но за
това се говореше много. Къщата му беше най-хубавата, на най-слънчевия склон. Петте му деца огряваха
и вътрешността на къщата. Също и на нашата. Емин тайно носеше киткати от тавана и мълком ни ги
раздаваше.
Преди време научихме, че поради лоши трудови условия Асим бил парализиран и получавал немска
инвалидна пенсия.
Сега обаче Нихад разказа, че семейството му не успяло навреме да изнесе Асим от къщата, когато видели
четниците да пъплят по склона. Влезли, а той лежал на дивана. Не го закачили.
Няколко часа пред очите му изнасяли всичко, което бил заработил през дългите години физически труд. За
довиждане запалили дивана, на който лежал. Но семейството му се върнало преди да пламне плътта му.
Като че всички нас ни подпали същият онзи дим, дробовете ни спряха за миг.
Утре ще ни изпитват на квадратна функция, затова не мисля за Асим.
Ако не мисля за Асим, киткатите все така ще миришат на мляко. И на шарено, слънчево детство на склона.
Не мисля за Асим.
…
След това дойдоха бежанците
и в къщата ни се засели
Босна в най-чистия си вид.
Приказливите майки и необузданите им деца разбишкаха реда, който отдавна дремеше във всички ъгли на къщата ни.
Съвсем неочаквано
нашите осъзнаха,
че вече не са онова, което
през всички тези години си бяха мислели, че са.
…
Работници имигранти,
които биха направили всичко,
за да се върнат един ден вкъщи.
Не, бяха се превърнали в индивиди,
дълбоко вкоренени в обществото около себе си,
с колеги, също дошли отдругаде,
с едни и същи амбиции.
С едни и същи родителски грижи
за отглеждането на децата в един свят,
в който и те самите
не се чувстваха у дома си…
И не на последно място,
сред приятелите им имаше и сърби.
После дойдоха бежанците, които знаеха едно – че животът им е
бил застрашен от сърбите,
от всеки един сърбин, и чиято
единствена цел бе да се върнат със своите отново у дома.
Без каквото и да било желание за интеграция в нашия свят.
Само обичайните разбити семейства, разпръснати заради
войната,
травматизирани.
С нищо по-добри от всички останали. Съвсем обикновени.
