"Писма до Украйна" от Юрий Андрухович
Време за четене: 4 минути

Вече над три десетилетия Юрий Андрухович стоварва върху главите на украинската четяща публика саркастичната си, апокалиптина и карнавална проза и сюрреалистичните си, стряскащи стихове. Роденият през 1960 г. в Ивано-Франкивск, Украйна, музикант и писател е един от малцината хора на словото днес, които изнасят рецитали пред пръскащи се по шевовете зали. Бунтар, превърнал се в законодател, канонизиран богоборец, Андрухович започва кариерата си през 1985 г., когато заедно с още двама млади поети създават популярната литературна група „Бу-Ба-Бу“ /Бурлеска-Балаган-Буфонада/. Тримата автори се стремят към обновление на украинската култура чрез връщане към традиционното ѝ карнавално начало, което се оказва особено адекватно в условията на рушащата се Съветска империя, защото, както казва поетът, нищо в този свят не е така излишно, безсмислено и нелепо като добрата поезия, но и нищо в този свят не е толкова необходимо, значимо и категорично като нея.

Прочетете откъс от книгата „Писма до Украйна“ при нас.

СТАРИЯТ ЗАВОД

страшилище от избелели тухли

чугунна бабо сън мъртвешки и мир вам

времето угасна но напук на мъртвите

в котлите още думка бездна страшна

ние не простихме дара на природата

ние съединихме ръце и машини

невежеството взимахме на работа

да теглим жилите от жива глина

забихме в земния пъп черни дула

застреляхме със сажди херувимите

тук приказчица от метал умря

компресор смачка гномовете в мината

в недрата на мита посяхме динамита

и черни сме от умората и антрацита

ръжда ни яде море от смрад ни трови

и живак и мрат угаснали мотори

тлеят конструкции немеят колела

към пропаст зеят пещи и цистерни

и на утайниците сивите огледала

но щом в стъклата блесне сетна вечер

в мига щом заскриптят подемниците

всички световни пролетарски трупове

ще изпълзят на купчини от люковете

с червени жаби ще задръстят водоемите

/Из „Небе и площади“/

*****

ЕЛЕГИЯ ЗА ШЕЙСЕТТЕ

На топка, на бъз и на касис миришеше лятото,

в привечерните храсти се целуваха влюбени

и щом вечерта зад реката приклякаше,

на дъжд замирисваха тротоари и улици.

Летеше топка в небето над липи и антени,

тялото ѝ беше кожено и космическо.

От шумнàти беседки с тийнейджърско хлипане

чудото Робертино по света се разтичаше.

В миг нощта се сгъстяваше и в мрака потъваше

топката, засияваха лампи в градини и дворове,

тайнствени дълбини дървото разкриваше,

заиграваха сенки по пердета затворени.

Топката вече не падаше:

                                  изчезна в дистанцията.

Квакаха жаби във фонтани забравени,

във влажния парк вечер имаше танци,

виеше саксофон и се ходеше с ножове.

Горе оставаше топката, диплеха се летата

като морета от пясък, като солени пустини,

и до утрото, като в сън, за нас се въртяха

и скърцаха въртележки страшни и призрачни.

/Из „Средоградие“/

*****

ЕЛЕГИЯ ЗА СЪСЕДСКИТЕ ЛИЦА

Вечно гледаше през прозореца пани Гошòвска,

прилична на круша като Луи-Филип,

как вали дъжд и влажно тъмнее стената –

пани Гошовска излизаше от видеоклип.

Мъжът ѝ, с бели мустаци, с летен мундир

(по полско време е бил кондуктор в жепето)

стърчи над оградата, с очи остарели следи

в дъжда как полички и рокли изчезват,

и години минаваха, идваха есени, киша и ето

от капчуците зиме искряха висулки смукални,

Исая погребваха, преживял туберкулоза и гето

и сълза не отрони дъщеря му Сусанна,

твърде цветен, тържествен венец

домъкна отнякъде фамилия Швец

и стареца го погребаха извън града

(а пани Гошовска от прозореца всичко видя).

После пак беше лято и прах, пръскаха се стъкла

от сивите топки, които летяха в градините

и излизаше лелка, нервна като пламъка на свещта,

и кореше децата, че пак са потрошили гергините,

защото цветята, както последната риза за умирачка,

бяха смисъл на живота ѝ в степен екстремна –

леля Дуся, вдовица, ветеранка и врачка,

която казваше не хризантема, а резанитрема.

Върнете се всички при мене – и прости, и учени,

оживявате пак, щом едва ви докосна с ръка:

Черната Манка с кюмюра откраднат в бездънните джобове,

Доктор Дутка, който знаеше деветнайсет езика,

бояджии, печкари, гробари, съмнителни медсестри,

квартиранти на вечни веранди и тесни мази,

анонимни, служебно записани в прашни регистри –

оживявате, вечно готови за раздор и сплетни.

Кукли восъчни, крехки пластилинени фигурки–

обитатели на тайни градини и гарови кръчми,

на века по средата, в единствена сгодна минутка

на дървото под покрива плътно се скупчихте.

А дървото какво е?

                                    Орех разклонен и висок.

Есента се отръскваше целият от корена до върха,

и ни обсипваше с изобилие като орехов рог

(а пани Гошовска от прозореца гледаше това).

Събирахме орехи в кофи,

                                 в гърнета,

                                                           в торби,

живата горчилка в дланите втривахме.

… заминавахте, меняхте адреси, умирахте.

С бурен животът засяваше вашите следи.

(Така попукани устни с треска в нощта са засени).

Топки, разрязани с нож, са тия градове изживени.

/Из „Средоградие“/