Острата социална чувствителност на „А сега вали“ (изд. „Парадокс“, преводач: Светлана Комогорова – Комата) , която според автора не е задължителна за всеки поет, но е въпрос на „лична социална ангажираност“, обяснява разказвателните и дори репортажни елементи в стихосбирката.
Пени Рембо (1943) е английски писател, поет, философ, художник, музикант и активист, съосновател на фестивала в Стоунхендж и съосновател и барабанист в легендарната анархо-пънк банда Crass. След разформироването на групата (1984) той се посвещава почти изцяло на писането, завръщайки се на сцената през 2001 г. с първите си поетично-музикални рецитали.
Предлагаме ви да прочетете едноименната поема „А сега вали“.
А СЕГА ВАЛИ
И после кротък дъжд изля се над дъбравата
и ме събуди
Пропит от сънища и от уханни спомени,
огледах се, объркан.
И там, де милата Титания бе стоплила
легло от мащерка и розмарин,
кълвеше сврака камъчета и листца
и търсеше изгубените нощни драгоценности,
отражение на моето изпадане в немилост.
Преходен, ала и вечен,
свързан с небесата, ала и заземен,
разбрах тогава, че съм слязъл на земята.
И когато меко слънце, златно като век,
стопли и изпрати мека сребърна луна,
усетих – паднал е венецът,
щом надигнах си главата.
Пък със свирача бе се разплатил,
но аз бях този, който бе платил цената.
На хоризонта, който зърнах пак сега,
носеха се тъмни облаци
и знаех – те са зловонният дъх на индустрията,
на войната и загражденията на историята.
И ако вчера бях познал аз свободата
и танца й танцувах,
сега отново се почувствах в плен,
в клетката на собствената плът.
Дали тогава от съдбата трябваше да изградя затвор,
или да нараня отново свойта съпротива срещу нея?
Под булото на Аз, което не познавах,
или поне забравил бях, че съществува,
издирвах стъпките на Пък –
те можеха да ме възвърнат към сомнамбулизма,
или дори да грабна пак венеца от цветя
и да възстановя върховната си власт.
Но стъпки нямаше.
Не е за чудене, че боговете присмиват се на нашата невярност,
или че Господарят Оберон навярно ще презре такава баналност.
Че ние, в своята смъртност,
вече не сме товарни животни.
„И-а, и-а.“
Стига ли това?
А после чух камбани,
не тези на танцуващите феи,
а на одрипавелия Христос,
когото в моя сън оставил бях назад,
но който в моето отсъствие бе бляновете мои осквернил.
О, аз не бих отричал, а и не бих могъл –
рай на земята е това местенце.
Тъй е зелено, тъпкано с цветя,
но само изотдолу ли можем да познаем истински мощта му?
Естествено, познавах твойта красота.
Естествено, познавах твоя допир.
Естествено, че ти си тъй изящна,
но това е многословие,
определяне на неопределимото, затваряне в клетка на пойната птица.
И тъй, поех, отхвърлил всичко,
което знаех като смисъл,
всичко, което не притежаваше дума освен себе си.
Но дори и тогава душата ми още не бе тъй прокудена, че да бъде загубена.
Зовях имена, „върни се, върни се“,
но сам не бях възвърнат.
И тъй, на феите
запушиха устите,
и те замлъкнаха.
Че бяхме танцували заедно,
и прозяхме зората,
и в шепи събрахме росата,
пихме нейния сладък нектар.
Толкова знаех, но сега нямах познания.
Бях проявил кураж,
но тази смелост, някога така дълбока,
не беше вече моя, за да я проявявам.
„Наше или нищо, всичко или измиране“.
Това все още знаех.
Извикай, о, извикай,
но дали ще чуя?
Извикай, о, извикай,
но дали ще понеса да слушам,
когато паяжините са вече
разкъсани от бриза призори?
О, вкопчвах се свирепо,
защото някога бях онзи див козел,
без боязън от простори или от пропастите между тях,
но вече само падах.
О, как само отстояваме свободата си,
и все пак влече ни затворът,
молим за радост,
ала ухажваме мъката,
доволни, че стрелата стои си във колчана.
Ето я и бездната на времето,
която тъй добре ни обуславя.
Ето го отричането на пространството,
което толкоз лесно ни затваря:
мечите капани на консенсусното.
Загубата е оттегляне,
и ето ме, оттеглил се,
надвит и вкаран в размисъл,
което е отхвърляне и не по-малко.
И росата изпита е от цвета на камбанката,
и косът разрошен е кацнал в короната на стария тис,
и гордият дъб разкривен е.
Защото това са определения
с тънколивкост на псувни,
които прерязват стъблото, за да увредят корена.
Отвъд всичко, известно някога,
аз обичам.
И все пак любовта ми неизменно е сдържана
от това, което се знае и за което се говори.
Любовта ми неизменно е мъчение,
защото винаги изключва –
аз не съм уравнението,
затова трябва да изключа себе си.
Аз не съм сатирът, с раздвоено копито, скоклив,
нито съм тялото на прераждането.
Аз съм преходен и съм сам,
и крещя, че покорството може да ме спаси.
Ала как да бъдеш докоснат от тяло,
щом тъй тялото се отхвърля?
Тогава навярно съм изтърбушената душа, овесена на кръста,
чийто хумор смущава анимистичното празненство
и отхвърля градежа му?
Аз бях тонът,
мигът, в който умира мелодията, отминал.
Но все още отеквам в мъгливи пейзажи,
примесен със сяра и първи петли.
О, аз говорех за Соломон с момчешко веселие,
стремях се да изтръгна скъпоценност от почвата,
и все пак това беше надменност,
защото нямах корона, която да нося,
нито дворец, дето да се завърна.
Дъбравата беше някакво царство,
но как да остана там?
Смален от размисъл,
чудно ли е, че изпаднах в немилост
и сега не мога да намеря дом,
нито даже утеха в това райско място?
Извикай „Това съм аз, аз съм“,
и глас ще отекне от ръмжащите зъбери:
„Телата ни не са наши,
те принадлежат на древните морета.
Ако не смяташ, че познаваш тези морета,
тогава не смятай, че познаваш тялото си.“
Празник на абсолютната деменция.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
