„Обещанието на един молив“ от Адам Браун (изд. AMG Publishing, преводач: Даниел Пенев) е изпълнена с мъдрост книга, която ще ви покаже как да превърнете живота си в история, която си струва да разкажете.
Адам Браун следва в един от водещите американски университети, когато се включва в обменната програма Semester at Sea. Вместо да събира сувенири, той решава да задава следния въпрос поне на едно дете във всяка държава, която посещава: „Ако можеше да имаш каквото пожелаеш, какво би искал/а най-много?“. Така в Индия той среща просещо на улицата момче, което дава колкото категоричен, толкова и шокиращ отговор: „Молив“.
Тази среща преобръща светогледа на Адам и той се замисля как е възможно нещо толкова малко като един молив да отключи потенциала на едно дете. Адам подарява молив на момчето, а след известно време, когато вече работи на „Уолстрийт“, основава Pencils of Promise – неправителствена организация, която набира средства за изграждането на училища в бедни райони на развиващи се държави. Малко по-късно Адам заменя обещаваща и доходоносна кариера за каузата да осигури достъп до образование на хиляди деца в различни точки на света. В навечерието на 25-ия си рожден ден той открива банкова сметка на името на Pencils of Promise с инвестиция от 25 долара. Към 2020 г. организацията е направила първа копка на над 500 училища в Лаос, Гватемала, Никарагуа и Гана, много от които вече са завършени.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Благодарение на свръхестествена административна координация екипът на Semester at Sea успя да предотврати прекратяването на нашия семестър в чужбина и намери начин пътуването ни да продължи, докато MV Explorer-ът беше в ремонт. Докато пътувахме от едно място към друго, отсядайки в хотели и къщи за гости, много от студентите събираха сувенири от всяка страна. Някои вземаха стъклени чаши за шотове с имената на градовете, гравирани на тях на местния език. Други купуваха шапки или си запазваха бутилки от бира. Няколко души направиха снимки на плюшени играчки Beanie Babies пред известни забележителности. Ние бяхме студенти и търсехме дреболии, с които да документираме къде сме били и да запомним нещо, което сме получили там.
Въпреки че не исках евтини сувенири, аз все пак имах желание да взема нещо със себе си, което да ми напомня за мястото и да продължа да ценя във времето. Преди да се кача на кораба, реших, че ще задавам следния въпрос на едно дете във всяка страна: „Ако можеше да имаш каквото пожелаеш, какво би искал/а най-много?“. Това щеше да ми позволи да общувам с поне едно дете във всяка държава. Щях да помоля децата да запишат отговора си и когато се върнех у дома, щях да направя карта с тях. Очаквах да чуя „телевизор с плосък екран“, „айпод“ или „бърза кола“. Мислех си, че ще събера отговори, които звучаха като нещата, които аз исках като дете – най-новата играчка, лъскава кола или голяма къща.
Когато на Хавайските острови към мен се приближи очарователно момиче и ме попита дали можем да бъдем приятели, аз приех без колебание.
‒ Но първо искам да те попитам нещо много важно ‒ казах. ‒ Ако можеше да имаш каквото пожелаеш, какво би искала най-много?
Тя опря пръст в брадичката си и погледна съзнателно към майка си.
‒ Да танцувам ‒ отговори тя, кимвайки уверено.
Аз се засмях.
‒ Не, имах предвид, че ако можеше да имаш всяко едно нещо на този свят, кое би било то?
Тя се усмихна, като вече разбираше въпроса ми напълно.
‒ Да танцувам! ‒ повтори тя със задоволство.
‒ Уау, това е толкова красиво ‒ казах аз ухилен до уши.
Искреността в отговора ѝ ме обезоръжи. Спомних си за най-щастливите моменти в живота си и осъзнах, че много от тях включваха танцуване без каквито и да било органичения – на първия концерт на Майкъл Джексън, на който присъствах, на партито изненада за 40-ия рожден ден на баща ми, по време на ежегодните сбирки на възпитаниците на моето училище и т.н. Най-чистите форми на радост са достъпни за всички и не са обвързани със социално положение, признание или материални неща. Очевидно можех да науча много от неопетнената перспектива на хората, които щях да срещна, докато пътувам, и затова реших, че в оставащата част от пътешествието си ще прекарам повече време в задаване на въпроси, отколкото в даване на отговори. Внимателното слушане е много по-ценно умение от прекаленото говорене. Близо до входа на Забранения град в Пекин попитах едно момиче какво най-много иска да има и тя отговори:
‒ Книга.
‒ Наистина? Можеш да имаш каквото пожелаеш ‒ настоях аз.
‒ Книга.
Майка ѝ ми обясни, че момичето обичало да ходи на училище, но нямало никакви собствени книги. Мечтата на това дете беше да притежава нещо, което аз всеки ден приемах за даденост.
В Коулун, Хонконг, попитах едно момче какво иска. По-големият му брат преведе въпроса ми и после преведе отговора му: „Магия“.
По поречието на река Меконг във Виетнам попитах срамежливо шестгодишно момиче какво най-много би искала да има. Говореше тихо, докато гледаше втренчено в калната, кафява почва отдолу. „Искам мама да е здрава. Тя лежи болна в леглото по цял ден и аз просто искам тя да държи ръката ми, докато ходя към училището си.“
Трийсет дни след началото на пътуването се събудих и видях как яркочервеното слънце се издига над пристанището в Ченай, Индия. През цялото време умувах как да стигна до Варанаси.
Ганг във Варанаси е една от най-мръсните реки в света – силно замърсена с промишлени и човешки отпадъци, – но също и най-свещената. Мечтаех да се разхождам по бреговете ѝ, откакто видях онази сцена в Baraka, и преживяването с Вълната само усили желанието ми. През онези дълги часове, когато не знаехме дали ще оцелеем, аз се молех повече от когато и да било преди. Чувството, че имах работа за вършене – че имах цел, – само се усили. Сега ми оставаше единствено да разбера каква точно е целта ми. Смятах, че мога да намеря някакви отговори при Ганг, най-свещената река за индусите и едно от най-свещените места в света.
През първата вечер в Индия ме повали ужасна треска. Когато пристигнахме на летището на следващата сутрин, бях облян в студена пот и имах температура над 39 градуса. Пуснах всички да минат преди мен през проверката за сигурност, докато опитвах да възвърна силите си. Страхувах се, че другите няма да ми позволят да пътувам, ако разберат, че съм болен. С тежката раница на раменете, аз се мъчех да гледам напред, но когато дойде редът ми да мина през металния детектор, погледнах надолу и видях как краката ми се движат на зигзаг.
Първото, което си спомням след това, е, че лежах по гръб и гледах нагоре към викащи индийски охранители. Бях припаднал. Двама гардове ме хванаха за ръцете и ме вдигнаха. Не бях на себе си и си мислех, че ме водят към ареста. Вместо това те свалиха раницата ми, поставиха я на рентгеновата лента и ме съпроводиха през металния детектор. От другата страна пристегнаха раницата върху раменете ми и ми посочиха изход за качване на борда на самолета пред нас.
Когато пристигнах на изхода, при мен дойде един от студентите и се развика:
‒ Къде беше? Цялата група те търсихме навсякъде! Какво има? Приличаш на призрак. Целият си вир вода.
Казах му, че тъкмо бях изгубил съзнание.
‒ Не казвай на никого ‒ умолявах го.
Нищо нямаше да ме спре да стигна до Варанаси. Тъй като бях толкова болен, реших, че когато пристигнем, ще се пречистя в Ганг. Сметнах, че няма как да ми стане по-зле, така че свещената вода можеше единствено да ми помогне.
През следващите дни треската ми отслабна. Една вечер отидохме до жп гарата извън град Агра, където станах свидетел на нещо, което никога преди не бях виждал: тълпи от боси деца, мръсни от глава до пети, просеха пари и храна. Бяха прекалено малки, за да бъдат сами. Видях четиригодишни да просят с шестмесечни бебета в ръцете си. Болката на лицата им беше опустошителна.
Предварително ни бяха предупредили, че даването на пари на практика превръща децата в работници на босовете на бандите, които ги изпращат на улицата, и поддържа системата, която ги държи там. Някои от нас купиха храна на децата, но пак се чувствахме безпомощни и обезсърчени. Не знаех как да помогна. Не мигнах цяла нощ, потънал в мисли за това, което видях.
На следващата сутрин отидохме до крепостта Агра – зашеметяващ червен храм, който се вижда от Тадж Махал. Аз обаче не обръщах внимание на архитектурата около мен. Мислите ми постоянно се връщаха към децата, просещи на улицата, и реших, че ще задам въпроса си на едно от тях. Те нямаха абсолютно нищо. Ако можеха да имат всичко на света, какво най-много биха искали да имат?
Отделих се от моята група и намерих малко момче с големи кафяви очи, което по-рано просеше, но сега седеше само. Когато го доближих, за да говоря с него, при нас дойде един мъж, за да превежда. Обясних му, че имам въпрос към момчето. Във всяка страна питах по едно дете какво би искало, ако можеше да има всичко на света. Исках да знам какво би искало момчето, ако можеше да има каквото пожелае. Момчето помисли няколко секунди и после отговори уверено.
‒ Молив.
‒ Сигурен ли си? ‒ попитах го. То нямаше семейство, нямаше нищо, и въпреки това искаше нещо толкова елементарно
Към нас се присъединиха още мъже, които започнаха да се месят в разговора ни и да го провокират.
‒ Можеш да имаш каквото пожелаеш. Той може и да ти го даде!
Момчето запази желанието си:
‒ Молив.
В раницата си имах молив №2. Извадих го и му го подадох.
Докато моливът преминаваше от моята ръка в неговата, лицето на момчето засия. Гледаше го все едно беше диамант. Мъжете ми обясниха, че момчето никога не беше посещавало училище, но беше виждало други деца да пишат с моливи. Фактът, че момчето никога не е ходило на училище, ме шокира. Постепенно започнах да разбирам, че много деца по света имаха същата съдба. Възможно ли е нещо толкова малко като един молив, основата на всяко образование, да отключи потенциала на едно дете?
За мен моливът беше средство за писане, но за него беше ключ. Символ. Портал към креативността, любопитството и възможността. Всеки велик изобретател, архитект, учен и математик е започнал като дете, което е държало в ръцете си единствено молив. Тази дървена пръчка с графит би могла да му позволи да изследва световете вътре в себе си, до които в противен случай никога не би достигнал.
До онзи момент винаги бях мислил, че съм прекалено малък, за да променя света. Казваха ми, че не бих могъл да променя нечий живот, ако нямам възможността да направя голямо дарение на някоя благотворителна организация. Но това убеждение беше строшено на парчета от малък жест като даването на молив на едно дете. Осъзнах, че дори големите вълни се зараждат от леки вълнения. Това е моето нещо, помислих си. Вместо да предлагам пари или да не давам нищо, по време на пътуването ми ще раздавам моливи и химикалки на деца.
Ако сте харесали този откъс, можете да поръчате „Обещанието на един молив“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
