„Как да спрем времето“ от Мат Хейг (изд. „Locus„, преводач Катя Перчинкова) е щедър, оригинален роман за изгубването и намирането на себе си, неизбежността на промяната и как можем да намерим щастието, ако само разполагаме с достатъчно време да се научим.
Прочетете откъс от книгата при нас.
…− Искам да ти задам един последен въпрос − каза Хендрик, след като отпи глътка уиски.
− Разбира се.
− Искаш ли да оцелееш? Искаш ли наистина да продължиш да живееш?
Отдавна си задавах този въпрос. Отговорът обикновено беше „да“, защото не исках да умирам, докато дъщеря ми беше жива, но все пак ми беше много трудно да заявя, че искам да оцелея. Откакто Роуз почина, се колебая между двете възможности. Да бъда или да не бъда. Но в този разкошен апартамент с жълтата птичка на перваза на прозореца отговорът ми изглеждаше по-ясен. От тази височина, със синьото небе и смелия нов град пред очите ми, се чувствах по-близо до Марион. Америка ме караше да мисля в бъдеще време.
− Да. Да, искам да оцелея.
− За да оцелеем, трябва да се обединим.
Птичката отлетя.
− Добре − съгласих се аз. − Ще се присъединя.
− Изглеждаш много притеснен. Не се тревожи, ние не сме религиозна секта. Целта ни е да останем живи, но само за да се радваме на живота. Не почитаме никакви богове, освен може би Афродита. И Дионисий. − Хендрик се замисли за миг. − Агнес, ще ходиш ли в Харлем?
− Да. Ще посетя един стар приятел, след което ще се упоя и ще спя поне седмица.
Слънчев лъч заигра по гарафата като по изящно бижу. Гледката зарадва Хендрик.
− Виж! Слънцето се показа. Искаш ли да се разходим в парка?
Изкоренен клен препречи пътя ни.
− Преди няколко седмици имаше ураган − обясни Хендрик. − Загинаха хора, предимно моряци. Поддръжката на парка още не успява да разчисти.
Вгледах се в извитите като пипала корени.
− Сигурно е било страшно.
Хендрик се усмихна.
− Да, голямо зрелище.
Той погледна надолу към пръстта и листата, пръснати по алеята.
− Прилича на живота на имигранта. Вятърът се надига и те понася. Изведнъж се оказваш с изтръгнати от земята корени и те ти изглеждат странни и непознати. Но ти си бил изкореняван и преди, нали? Сам си се изкоренявал. Няма как да не ти се е налагало.
Кимнах.
− Да, много пъти.
− Личи си.
Опитах се да приема думите му като комплимент. Трудно ми беше.
− Номерът е да останеш прав. Знаеш ли как да се движиш, без да бъдеш повален?
− Как?
− Трябва да се движиш в посоката на урагана. Да си като буря. Да…
Той замълча. Метафората му не се получаваше. Забелязах как лъщят обувките му. За пръв път виждах подобни обувки.
− Ние сме различни, Том − продължи той след малко. − Не сме като другите хора. Носим миналото със себе си. Виждаме го накъдето и да се обърнем. А понякога това е опасно и трябва да си помагаме взаимно. − Постави ръка върху рамото ми, сякаш ми казваше нещо изключително важно. − Миналото никога не си отива. Просто се скрива за малко.
Заобиколихме поваления клен.
Манхатън се издигаше пред нас като някакъв нов вид гора, неподатлива на бури.
− Не бива да се принизяваме до тяхното ниво, разбираш ли ме? За да оцелеем и да имаме бъдеще, трябва да сме егоисти.
Разминахме се с двойка, загърната в дебели палта, която се смееше на известна само на тях шега.
− Животът ти се променя. Светът се променя. И ни принадлежи. Просто трябва да се погрижим еднодневките да не разбират за нас.
Спомних си за трупа във водите на Темза.
− Но убийството на доктор Хътчинсън…
− Във война сме, Том. Вярно, невидима война, но също толкова жестока. Трябва да се защитаваме.
Хендрик снижи глас, когато двама добре облечени мъже с еднакви мустаци минаха покрай нас на черни велосипеди. Предните и задните колела на велосипедите бяха с еднакви размери, което ми се стори много модерна концепция.
− Кой е Омаи? − попита Хендрик шепнешком и повдигна вежди, които ми заприличаха на крилата на врабче.
− Моля?
− Доктор Хътчинсън описва в доклада си човек на име Омаи от тихоокеанските острови. Кой е той?
Засмях се нервно. Странно беше някой да знае най-съкровените ми тайни.
− Стар приятел. Запознахме се през миналия век. Прекара известно време в Лондон, но не иска да бъде открит. Не съм го виждал от сто години.
− Добре, добре.
Тогава Хендрик извади от вътрешния си джоб два бежови билета. Подаде ми единия.
− Чайковски. Довечера. В „Мюзик Хол”. Най-търсените билети в момента. Трябва да гледаш по-мащабно на нещата, Том. Живял си толкова дълго и все още това ти убягва. Но ще прогледнеш, уверявам те. Заради дъщеря ти. Заради самия себе си. Повярвай, ще видиш… − Той се приведе към мен и се ухили. − А в случай, че не го направиш, е, тогава може да се озовеш в небитието.
Настанихме се на червените плюшени седалки и когато жената с екстравагантната вишнева рокля − с буфан-ръкави, пищни поли и богато бродирано бюстие − до Хендрик стана, за да отиде до тоалетната, той се обърна към мен и дискретно ми посочи една знаменитост в залата.
− Мъжът на балкона, който се е привел напред… до дамата със зелената рокля. Онзи, когото всички се преструват, че не гледат. − Видях жизнерадостен румен мъж с кръгло като на бухал лице и грижливо подстригана бяла брада. − Това е Андрю Карнеги. Прочут индустриалец. По-богат е от Рокфелер. И е по-щедър от него… Но, виж, той е стар. Колко му остава? Още десетина години? Малко повече. Обаче всяко парче от стоманата на Карнеги във всяка железопътна линия в тази страна ще остане дълго след като той си отиде. Тази зала, издигната с жълти за него стотинки, ще продължи да стои тук, когато той е на два метра под земята. Затова я е построил. За да живее името му във вечността. Така постъпват богаташите. След като подсигурят финансово себе си и децата си, се заемат да градят по-мащабно наследство. Колко тъжна дума. Наследство. Колко безсмислено. Толкова усърдна работа за бъдеще, в което те няма да присъстват. И какво точно представлява наследството, господин Хазард? Какво е наследството, ако не празен и посредствен заместител на онова, което е дадено на нас? Стоманата, парите и разкошните концертни зали не осигуряват безсмъртие.
− Ние не сме безсмъртни.
Хендрик се усмихна.
− Погледни ме, Том. Аз изглеждам на същата възраст като него. Но всъщност съм по-млад и от бебе. Все още ще съм жив през двехилядната година.
Рискувах да го обидя.
− Но как се чувстваш? Работата е там, че винаги съм се страхувал от мисълта, че ще прекарам няколко столетия като старец.
За миг помислих, че наистина съм го обидил. Реших, че съм прекрачил невидима граница. Вероятно наистина го бях направил, но Хендрик просто се усмихна и отвърна:
− Животът си е живот. Докато мога да слушам музика и да вкусвам стриди и шампанско…
− Значи не те мъчат старчески болежки?
− Имам известни проблеми с костите. От време на време нощем се будя от болка. И вече не съм напълно неподатлив на настинки и грип. И ти с възрастта ще забележиш, че някои от физическите превъзходства на албатросите започват да намаляват. Хващаш вируси. Започваш да приличаш повече на еднодневките. Биологичната защита започва да отслабва. Но аз търпя на болка. Това е нищожната цена, която плащам за дългия си живот. Животът е привилегия, затова съм сред най-привилегированите хора на този свят. И ти трябва да си признателен. Все още ще си жив в средата на следващото хилядолетие. След като аз съм си отишъл. След като Агнес си е отишла. Ти си бог, Том. Бог, стъпващ по земята. Ние сме богове, а те са еднодневки. Трябва да се научиш да се наслаждаваш на божественото си съществуване.
Болнав на вид мъж с напрегнато изражение и оредяваща коса излезе на сцената. Обърна се към публиката и се усмихна немощно. Цялата зала избухна в аплодисменти. Мъжът стоя известно време смълчан и просто се взираше в нас. И тогава той − Чайковски − отиде до малкия подиум на сцената, взе палката и я вдигна високо. Всичко застина за миг. Сякаш гледах стар магьосник с вълшебна пръчица да събира силата, необходима да направи магия.
Залата притихна. Не бях чувал подобна тишина. Сякаш всички присъстващи бяха затаили дъх. Атмосферата беше цивилизована, модерна. Стори ми се изискана и напрегната едновременно, все едно цялата публика колективно се готвеше да получи оргазъм.
В този миг времето забави ход.
Зазвуча музика.
Не се бях наслаждавал на музика от години. И така, седях и очаквах, както винаги да остана безразличен.
След тромпетните фанфари цигулките и виолончелата свириха сами известно време − започнаха тихо и нежно, постепенно се усилиха и сътвориха симфонична буря.
Да, в началото не почувствах нищо. Но след малко музиката започна да прониква в душата ми.
Не. Не проникна. Изразът не беше подходящ. Музиката не прониква в теб. Тя вече е в душата ти и просто постепенно разкрива присъствието си, кара те да изпитваш емоции, на които не си подозирал, че си способен. Музиката просто ги събужда. Като един вид прераждане.
В мелодията имаше неповторим копнеж и сила. Затворих очи. Не мога да опиша тук, на тези страници, какво изпитах. Причината за съществуването на музиката е, че тя изразява емоции, които не могат да бъдат изразени по друг начин. Мога да кажа само, че изведнъж отново се почувствах жив.
Когато тромпетите, валдхорните и барабаните се включиха с грохот, музиката доби такава сила, че сърцето ми се разтуптя и ми се зави свят. Когато отворих очи, видях Чайковски да размахва палка, сякаш извличаше музиката от въздуха, все едно музиката вече се намираше в атмосферата и той само трябваше да открие къде е.
След като изпълнението свърши, композиторът сякаш отново се сви. Макар цялата зала да стана на крака и да го аплодира бурно, а оттук и там да прозвучаваше по някой вик „Браво!“, той едва се усмихна и се поклони сдържано.
− Брамс не може да му стъпи и на малкия пръст, не си ли съгласен? − прошепна Хендрик.
Нямах представа. Знаех единствено, че е прекрасно отново да чувствам.
Още тогава осъзнавах, че концертът е част от стратегията на Хендрик да ме привлече в Съюза. Той не само щеше да открие дъщеря ми, но щеше да ми осигури и изпълнен с наслади живот. Още не разбирах какво точно се опитва да демонстрира, а когато в крайна сметка разбрах, вече бях налапал стръвта. Всъщност му се вързах още когато спомена Марион. Но сега започвах да вярвам на думите му, че Съюзът на албатросите ще ми помогне не само да намеря дъщеря си, но и себе си…
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
