Какви лудории може да забърка дядо ти, ако по една случайност се върне в младостта си?„Аз, котаракът Шеви и най-младият дядо на света“ от Кирстен Джон (изд.„Фют“, преводач: Мила Георгиева Петрова) разказва за веселите недоразумения, които дядото на Паул неволно създава в старческия дом, като изпива специалния тоник, предназначен за котарака му. Грешката не остава без последствия и за котарака Шеви, който се превръща в свиреп тигър.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Глава първа
Отсега да кажа – дядо Арнолд нямаше вина, че внезапно се превърна в устат сополанко. Е, добре де, по-точно – вината не беше изцяло и единствено негова. Беше виновен само наполовина.
Другата половина от вината си беше моя.
Уви!
Всъщност дядо, който живее в дом за възрастни, чисто и просто се опитваше да вдигне на крака стария си котарак. Обаче нещо се обърка. И то сериозно! И дядо Арнолд се превърна… ами… в хлапака Арни. Стана кисел, единайсетгодишен бивш дядо, който недоволстваше, че трябва да носи бутонки, не се сещаше да ми плесне ръката, като му кажа „Дай пет!“, а освен това и идея си нямаше как се пуска конзолата за игри.
Светът се е побъркал, все повтаряше дядо ми, когато си беше нормален дядо.
Светът се бил побъркал!? Намерило се кой да го каже! Допреди малко той си беше стар и сбръчкан като мумия, а после – бум! – отведнъж стана на моите години! И на моя ръст! За съжаление обаче, без моя жизнен и интелектуален опит. Ама че работа…
СЕГА вече светът наистина се побърка!
Всичко започна в едно обикновено майско утро. Станах от сън, прозях се и затътрузих крака към банята. В къщата цареше непривично спокойствие. И тогава се сетих – ами да, неделя е! Ето защо сестра ми Пиа не удряше истерично по вратата на банята и не ме заплашваше с мъчителна смърт, ако не ù отворя веднага, ама ВЕДНАГА! В алеята пред къщи баща ми не блъскаше по клаксона на колата и не се пенявеше само защото съм бил прелетял на косъм от него с чисто новия си суперфеноменален, суперолекотен велосипед (цвят: лимоновожълто с черно; суперстрахотен, естествено). И майка ми не крещеше ту по мен, ту по Пиа и не ни даваше зор да бързаме.
Аз, между другото, се казвам Паул. Когато избирали имена за децата си и костенурката, родителите ми дали воля на слабостта си към буквата „П“. Резултатът е Пиа, Паул и Питагор. Представям си как са седели на масата в трапезарията и с наслада са вкусвали имената ни върху езиците си – Пиа Пастернак, Паул Пастернак… И ако непременно държите да добавим: Питагор Пастернак.
Не вярвам костенурката да страда заради името си, за разлика от двама ни с Пиа. Цял живот се борим да не ни наричат Пепе или Пипа (нея), или Папа (мен). Или пък Пишун – което вече изобщо няма нищо общо с името ми, обаче за сметка на това е любимо на някои от съучениците ми. Но да оставим това настрана.
И така, казвам се Паул Пастернак. На единайсет години съм, имам двама родители, една сестра тийнейджърка и – поне в неделите – един дядо в старчески дом.
Какво общо има дядо ми с неделите ли? Ха, добър въпрос. КАКВО ЛИ НЕ!
Доскоро за мен нямаше никакво значение дали е неделя, или друг ден от седмицата и дали дядо живее в старчески дом, или на Луната. Бях свободен! В далечните, безгрижни дни на младостта убивах времето си, без да мисля за роднини, грижи или задължения. Е, вярно, вечер трябваше да търся Питагор, който има навика да изчезва на дълги разходки. Но тъй като градината ни има ограда, това не бе кой знае колко тежка задача. Докато един ден (Виждате ли злокобните облаци на хоризонта? А?), съвсем БЕЗ ДА ИСКАМ, ама наистина без изобщо да искам, намерих дневника на сестра ми в стаята ù и прочетох на най-добрия си приятел Никълас един откъс, който не беше много подходящ за малки деца. Тогава сякаш адът се разтвори (поне ако съдя по воя, който се разнесе), връхлетя ме истинска фурия (по-добре да не виждате Пиа, когато се ядоса) и ме застигна съдбовната присъда на родителите ми – всяка неделя, осем седмици поред да ходя на свиждане при дядо.
Тук може би трябва да кажа, че обикновено дядо се мярка пред очите ни само по празници – на Коледа, на Великден и на рождения си ден. И то не защото ние искаме така. Точно обратното. Той предпочита да е „самостоятелен“, както сам се изразява. С това иска да каже, че не оглавяваме класацията на хората, на които е фен. Той всъщност е фен единствено и само на себе си. Е, и на онзи прояден от молци бял котарак, който с часове се излежава на фотьойла, без да се мръдне, и за когото винаги съм подозирал, че е препариран.
Спрях крана на чешмата и направих гримаса в огледалото. Доста напомнях на Дарт Вейдър. А и настроението ми беше повече от мрачно. Затова със замах отворих вратата на банята и креснах в коридора, колкото ми глас държи: „Добро утро!“. Реших, че щом като трябва да ходя при дядо, останалите от семейството можеха поне морално да ме подкрепят. Освен това имах нужда от компания за закуска.
Само не мислете, че дядо преливаше от радост, задето седмица след седмица му се изтърсвах на главата. През повечето време той даже се оплакваше, че идвам твърде рано. Много ясно, че ще ходя рано! Нали бързах да се прибера, за да мога колкото се може по-скоро да поритам футбол с Никълас. Затова гледах да отметна по-бързо свиждането. Досега вече четири пъти се озовавах пред все още заключената входна врата на старческия дом и трябваше да моля домакина да ми отвори. Но въпреки нечовешкия час (е, няма как да е човешки, като съм станал с кокошките), нито веднъж не сварих дядо по пижама. Докато стигна до стаята му, той успяваше да се облече. Така беше дори и най-първия път. Тогава той дори вече се беше захванал за работа.
Поне той наричаше „работа“ бъркането на разтвори и прахчета с имена, от които езикът ти се връзва на възел.
В най-добрите си години дядо ми е бил изобретател. Да, да, ясно ми е какво ще си кажете сега, обаче дядо ми наистина е изобретявал разни неща! Например дъвка, която не залепва по подметките на обувките. За съжаление обаче, на вкус била ужасна и никой не искал да я дъвче, затова не станала пазарен хит.
Добре, ще ви дам друг пример.
Дядо е измислил онези страхотни часовници за варене на яйца, които се захващат за черупката. Пускаш ги във водата заедно с яйцето и те ти показват още колко време му трябва, за да се свари. Страхотно изобретение! Само че ако искаш да изядеш яйцето, когато е готово, няма как да свалиш часовника. На всичкото отгоре той започва да издава пронизителен звук само като го доближиш. Ама пък каква подводна борба пада – страшно шоу, честна дума!
Най-продаваното изобретение на дядо обаче са тонизиращите капки за хамстери, които уж им гарантират по-дълъг живот, ако им ги даваш с храната. Дядовият хамстер Херман доживя до десетгодишна възраст. Или поне така твърдеше дядо. Всеки път на Коледа, Великден и на рождения си ден той гордо ни показваше животинката си, която бе в изненадващо добра форма. Макар че на мен ми се струваше, че оранжевото петно на козината на Херман непрекъснато си сменя мястото – ту вдясно над окото, ту вляво или пък на гърба му. Сигурно това е страничен ефект от капките.
Във всички случаи капките „Гризовитал“ се продаваха като топъл хляб и именно заради това дядо можеше да си позволи да живее в най-скъпия и луксозен старчески дом в околността. И по-точно, в Резиденция за възрастни хора „Спокойствие“. Макар че не мисля, че някой наистина би могъл да намери спокойствие тук. Според мен тази боядисана в мръснорозово къща с прозрачните си, безшумно отварящи се врати и тъмни коридори, в които човек като едното нищо може да се изгуби, беше по-скоро обезпокоителна. Сякаш попадам в свърталище на прастара разбойническа банда, чийто главатар е дядо ми.
Като за рано сутрин в неделя бая хора се мотаеха по улиците. Повечето от тях или стърчаха до някое куче и се прозяваха, докато то си вършеше работата, или се влачеха като сомнамбули след четириногите си домашни любимци. Коли почти не се мяркаха, затова пък птичките пееха като луди. Зачудих се какво ли биха казали тези цвъркалници, ако посред нощ се промъкна в гнездата им и започна да редя песен след песен. Зарекох се някой път да пробвам.
Тъкмо избирах наум подходяща песен („Тръгнал кос“? Или може би „Закука кукувичка“?), когато Джил ме издебна в засада.
Джил е от моя клас и е влюбена в мен. Аз обаче изобщо не си падам по нея, което прави цялата тази история ужасно изнервяща.
Както си вървях по алеята, Джил изведнъж изскочи иззад едно дърво право пред мен. Аз обаче очаквах нещо подобно. Ако Джил си мисли, че ще ме стресне, ще има да взема! Не и след скорошното ù изпълнение с маската на зомби, когато ме погна, като се олюляваше с протегнати напред ръце и ужасяващи стенания. Джил действително е готова на всичко, ама наистина на всичко, за да накара сърцето ми да забие учестено, щом я видя. Обаче аз не обръщам внимание на опитите ù. Точно както не обърнах внимание и на самата нея, когато тръгна до мен и се опита да ме заговори.
– Здравей, Паул – започна тя. – При дядо си ли отиваш?
Само изръмжах неопределено.
– Може ли да дойда с теб?
Този път ръмженето ми прозвуча значително по-прокуждащо.
– Страхотно! – ухили се Джил.
– Не! – заявих на глас, защото тя явно не отбираше от ръмжене. – Не може да дойдеш.
– Аха, ясно – промърмори тя, не особено изненадана. – И след това ще ходиш да играеш футбол, нали? – Джил посочи към сака на рамото ми.
– Очевидно да.
– Страхотно! – пак каза тя. – Може пък да дойда да поритам с вас.
Нищо не отговорих. Даже и не изръмжах. Ако трябва да съм честен, не знаех какво да кажа. С Никълас и няколко приятели ритаме близо до училище, на едно игрище, което е обществена собственост, така че няма как да забраня на Джил да идва там. Нито пък да рита с нас, защото нея страшно я бива във футбола. Ако не я вземем в нашия отбор, я взимат противниците и след това най-често ни виждат сметката.
– Времето явно ще се задържи хубаво, макар че в прогнозата за днес казаха, че се очаква буря – изведнъж каза Джил.
Тя спря и се загледа в безоблачното небе.
Рязката смяна на темата така ме смая, че и аз се заковах намясто. Втренчих се в Джил, която беше вдигнала поглед към небето. Дългата ù руса коса се стелеше по гърба ù, а очите ù дори не трепваха.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
