„Дума срещу дума“ от Ерин Кели (изд. „AMG Publishing“, преводач: Десислава Сивилова) е заплетен психологически трилър, изследващ крайностите, до които хората стигат, за да скрият лъжа. През лятото на 1999 г. Кит и Лора пътуват до фестивал в Корнуол, за да наблюдават пълно слънчево затъмнение. Кит е преследвач на затъмнения, а Лора никога преди не е виждала явлението. Млади и влюбени, те са сигурни, че това ще е първото от многото, които ще споделят. Но в приглушените моменти след преминаването на сянката се случва нещо, което променя живота им завинаги.
Прочетете откъс от книгата, която ще бъде в книжарниците след 30 април.
Кит
18 март 2015 г.
Инстинктът ми подсказва да побягна обратно към каютата. Да последвам примера на Лора и да направя списък с нещата, които искам да кажа. Петнайсет години, изглежда, не стигат, за да се подготвя за този разговор; трябва ми още час.
Трябва да избягам. Обаче съм вцепенен, обувките ми са залепнали за палубата, очите – вперени в Бет. Дали ме е видяла? Правила го е преди, стояла е с гръб към мен, когато знае, че я гледам. Винаги съм мислел, че когато отнемат толкова много от достойнството ти, държиш на малкото, което ти е останало.
Не съм достатъчно близо, за да я докосна, но виждам капчиците, проблясващи върху косата ѝ като миниатюрни перли. Тръгвай, казвам си. Поемам си въздух, точно когато огромна вълна се разбива в носа на кораба и вдишвам дълбоко солените пръски, които обгръщат лицето ми. Влизат ми в носа и в гърлото и ме карат да се закашлям високо. Бет рязко се обръща, за да види източника на шума. И тя е подгизнала, косата от едната ѝ страна е залепнала за главата. Отнема ми секунда да си дам сметка, че не е тя, хич даже. Тази жена изглежда на моята възраст, гледана в гръб, но сигурно наближава шейсетте. Косата ѝ е боядисана, сега го виждам ясно; цветът е матов като черна боя за обувки. Брадичката ѝ е отпусната, а гърбавият ѝ нос напомня за мистър Пънч, нищо общо с изкусителните устни и изписаните вежди на Бет.
– Така ни се пада, като стоим твърде близо до ръба! – засмива се тя, докато изстисква подгизналите си къдрици.
Отвръщам с по-вяла версия на усмивката ѝ и вдигам празната си бутилка за поздрав. Надъхвам се да обеля няколко думи, когато по уредбата се чува съобщение. Гласът е различен; женски, носов, по-подходящ за някой търговски център, отколкото за кораб, пълен с астрономи.
– Моля да се явите в балната зала за приветствени питиета преди шоуто тази вечер.
– Не бива да го изпускам! – казва новата ми приятелка. – Макар че по-добре първо да ида да се подсуша.
Махвам ѝ за довиждане, като след толкова години ресане на косата на Лора знам, че по-късно доста ще се измъчи, докато я разплете.
Чак след като си е тръгнала и отново съм сам на палубата, поглеждам надолу и виждам в дланта си швейцарското ножче, с извадено най-дългото острие, едва ли не сякаш някой го е поставил там без мое знание. Започва да трепери в ръката ми. Нямам никакъв спомен кога съм го измъкнал от джоба си, да не говорим за изваждането на острието.
Отдавна си дадох сметка, че в мига, когато започнеш да планираш изпълнението на дадено действие – дори само да прехвърляш в ума си възможни подходи – вече си пресякъл граница. Този път обаче е различно. Сега действията са изпреварили мислите.
Сърцето ми ще изскочи от гърдите.
– Крис! – подвиква Ричард от долната палуба.
Внимателно сгъвам ножа обратно в джоба си. Тъмнокосата жена не може да го е видяла, иначе нямаше да е толкова дружелюбна, щеше да побегне с писъци по палубата.
– Ще те настигна! – виквам му в отговор.
Не искам да изпусна встъпителната лекция, но трябва да оставя пулса си да се успокои, преди да се върна сред тълпите. Прокарвам бутилката напред-назад по челото си, притискайки я към слепоочията.
Нося швейцарското ножче при всяко пътуване, откакто навърших дванайсет, но чак сега разпознавам в него оръжие, а не просто инструмент. Загубата на контрол – на мисъл – ме плаши най-много. Навярно винаги съм имал план, просто никога не съм се осмелявал да го призная дори пред себе си. С едно несъзнателно действие отключих страха, който ме тормози още откакто напуснах Лондон. Може би не от Бет трябва да се боя, а от онова, което ще пробуди у мен.
На горната палуба се взирам в телефона, докато не се появява символът за безжична връзка. Отмятам иконките на екрана една по една, проверявайки за новини в блоговете и форумите. Докато преглеждам фейсбук страницата, се запитвам какво точно търся. Не мисля, че Бет ще е достатъчно луда да публикува нещо онлайн – след нападките, които я засипаха в интернет, едва ли би търсила публична изява, а и във всяка игра на котка и мишка и двете трябва да са безшумни – но е възможно да се появи на заден план на някоя снимка. Не знам какво точно правя; знам само, че съм длъжен да направя нещо.
Здрачницата е пуснала кратък статус във фейсбук: „Пристигане в Торсхавн“, придружено от снимка на червена къща на пристанището, която не ми върши работа. Вероятно не е Бет, но ми се ще да качи поне една своя снимка, за да престана да я проверявам постоянно.
Останалите постове са все за времето, а в това отношение няма промяна.
Прехвърлям ги толкова бързо, колкото ми позволява връзката. Най-накрая, в един толкова неизвестен блог, че за малко да не го включа в списъка си, една снимка привлича погледа ми.
„На Фарьорските острови, наздравица за боговете на слънцето със стари и нови приятели“, пише под снимка на шестима мъже и жени, отпиващи от бирени халби в сумрачен бар. Лицата им не се виждат зад дъната на чашите, шест запотени кръга, прикриващи самоличността им. Младата жена в края на снимката има бяла кожа и черна къдрава коса, вързана отгоре на главата.
Няма как да не си представя лицето на Бет на празното място.
В коментарите някой анонимен е написал „Утре на същото място, по същото време?“.
В отговор има емотикон с вдигнат палец, а под него блогърът пише „И всяка вечер до затъмнението!“, последвано от ред халбички и слънца.
Взирам се в задния план на снимката. Вижда се открита камина с каменна облицовка, а на стената – голям акварел на някакъв лос. Подобен интериор не се среща често.
Бих могъл да намеря този бар, казвам си. При мисълта, че ако поискам, мога да седна там и да я чакам, ме полазват внезапни тръпки, сякаш съм докоснал батерия с върха на езика си. Когато шокът се уталожва, изникват практическите проблеми. Наистина ли искам да прекарам следващите два дни в подтичване от бар на бар? Държа се така, сякаш самата възможност, в съчетание с отсъствието на Лора, ме задължава да се изправя срещу Бет. Изтощен, оставям снимката и затварям очи.
