„Тайната на Везалий“ от Жорди Льобрегат (изд. „Прозорец“, преводач: Росица Асенова) веднага се превръща в бестселър благодарение на динамичното действие и изкусно обрисуваната атмосфера в Барселона от края на 19. век. Даниел Амат, млад професор по класически езици от Оксфорд, се завръща в Барселона, за да присъства на погребението на баща си. Странните обстоятелства, при които е открит трупът на видния хирург, красноречиво говорят, че става въпрос за убийство. Даниел започва собствено разследване, в което са въвлечени репортер от местен вестник, както и загадъчен студент по медицина. В лудешкото преследване на безмилостния убиец тримата се изправят пред безброй приключения и загадки, които ще ги отведат до старинен ръкопис по анатомия, и в крайна сметка до шокиращата истина.
Прочетете при нас откъс от готическия роман на валенсианския писател Жорди Льобрегат.
Когато излязоха навън, луната сякаш се носеше между облаците. Тръгнаха в тишина по обратния път. След задушаващата горещина в къщата идващият от морето въздух се забиваше като кристалчета в лицата им. Вкочанени от студ, двамата се загърнаха в палтата си и нахлупиха шапките си.
В крайна сметка ставаше дума за едно абсурдно суеверие, помисли си Даниел. Без съмнение баща му се бе оставил да бъде воден от онези фантастични истории и старостта му бе свършила останалото: загубил е разсъдъка си и се е впуснал да търси убиец, съществуващ само във въображението му. Обсебилото го желание бе станало причина за инцидента, тоест за смъртта му, както твърдеше полицията. Тук приключваше всичко. Вече можеше да се върне в Англия. Бе направил всичко възможно и би трябвало да е доволен… Обаче не успяваше да се отърси от усещането за провал. Погледна към журналиста и установи, че Флейша изглеждаше точно толкова разочарован, колкото и той самият.
Пресякоха улица „Сан Хуан“ в посока към площад „Фонтана“ с намерението да стигнат до алея „Сан Карлос“ и там да вземат някой файтон. Когато доближиха църквата „Сан Мигел“, чуха зад гърба си удар, който дойде иззад купчина празни щайги за риба.
– Кой е там?
Една сянка се приплъзна по стената на сградата и после изчезна.
– Проклетото момче на Видал – каза Флейша, без да крие облекчението си.
– Сигурно иска да му дадем някакви пари.
Гилем се появи на следващия ъгъл зад няколко празни касетки за риба. Големите му очи бяха втренчени в Даниел. Той му направи знак да се приближи, но детето продължи внимателно да го изучава от разстояние.
– Не те ли е страх да се разхождаш сам по това време? – попита го Даниел.
– Не – отговори момчето, – магията на доктора ме пази.
– За каква магия говориш?
Момчето повдигна веждата си.
– Наистина ли сте син на доктора?
– Да, давам ти думата си.
Даниел отвори шепата си и му показа един реал. Гилем излезе от скривалището си, грабна монетата и отново се скри зад касетките.
– Ако искате, ще ви покажа – каза детето. – Той също може да дойде – добави то, като посочи към Флейша.
Без да каже нищо повече, Гилем тръгна по нанадолнището на една улица. Даниел сви рамене, сякаш казваше „Защо не?“, и двамата го последваха. След миг всички онези улички вече бяха зад тях. Излязоха на широк булевард с дига, в която се разбиваха морските вълни. Момчето ги беше завело до стария кей на пристанището. Газените фенери огряваха алея „Национална“, въпреки че бяха недостатъчни, за да осветят големите търговски и пътнически кораби, както и десетки рибарски лодки, които, скрити в тъмното, чакаха изгрева, люлеейки се в ритъма на морското вълнение.
Гилем без колебание пресече пустата алея и като стигна до края на дока, скочи. Обезпокоени, Даниел и Флейша изтичаха натам. Очакваха да чуят плясването на тялото във водата. Но когато погледнаха надолу, видяха каменно стълбище чак до морето.
– Ще слезете ли оттук? – попита Флейша.
– Мисля, че нямаме друг избор, не мислите ли?
Момчето едва се виждаше. То вече беше стигнало до средата на пътя. Покритите с мъх стъпала бяха тесни и нарядко. Трудно беше човек да запази равновесие. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-силна ставаше миризмата на селитра. Даниел помисли, че оттам можеха да стигнат само до водата. Като стигнаха до последното стъпало, спряха изненадани. Гилем беше изчезнал.
– Но къде се изпари този дявол? – възкликна Флейша.
Едно подсвиркване ги стресна. Невидим отгоре, в стената се отваряше тесен проход с човешки бой. Оттам минаваше малка река, която се изливаше в морето. С нетърпелива физиономия, момченцето ги чакаше, седнало на ръба. Като разбра, че са го видели, стана, отмести няколко греди и взе скритата между тухлите очукана тенекиена газена лампа. Запали я и с нея освети стената на тунела. Върху нея някой беше издълбал с остър предмет: VIVITUR.
– Това ли е магията? – попита Даниел.
– Докторът го направи за мен – потвърди Гилем.
– Има ли други… Магични думи като тази?
– Да.
– Ще ни ги покажеш ли?
Детето стисна устните си. Не можеше да реши. После потвърди с глава и влезе в тъмното.
– Сигурно е някаква шега – каза Флейша.
– Вие може да останете тук, ако искате.
Даниел влезе в канала и последва сянката на момчето, която, осветена от пламъка, се виеше по стените. Галерията беше ниска и трябваше да ходят наведени. Смениха няколко пъти посоката, като следваха различни тунели. Ромоленето на водата ги придружаваше. Тлъсти плъхове издаваха остри звуци и бягаха от тях. Димът от лампата едва потулваше миризмата на гнило. След няколко минути Даниел вече беше загубил ориентация. Трудно би излязъл оттук без малкия си гид. Но не показа безпокойството си и оправи палтото си в неуспешен опит да се избави от влагата, която се лепеше по дрехите му. Междувременно слушаше мрънкането на журналиста зад себе си. В един момент тунелът, който следваха, се разклони. Тук детето се спря и освети една колона. Върху камъка можеше да се прочете: INGENIO.
Без колебание детето тръгна в тази посока и няколко метра по-навътре тунелът отстъпи място на по-широка камера, висока няколко човешки боя. В дъното започваше друг тунел и галерията продължаваше. Флейша изсумтя на влизане и се подхлъзна. Даниел въздъхна облекчен, че вече може да се изправи, и се усмихна на клетвите, които сипеше журналистът.
– За бога! Това място е зловонно. Какво правим тук?
– Следваме дирите на баща ми.
– По дяволите! Имат ли някакъв смисъл?
– Мисля, че е някакво съобщение. Все още не знам какво означава, затова трябва да стигнем до края. – И мрачно добави: – Успокойте се. Остават само три думи.
– Откъде знаете?
– Шт! Не говорете толкова високо – прекъсна ги Гилем. – Това е територията на събирачите.
– Стига, момче!
Гилем погледна към журналиста, както би погледнал към някой идиот.
– Кои са тези събирачи? – попита Даниел.
– Празни приказки. Сигурно сте забелязали, че в този град те много ни харесват – измрънка Флейша.
Журналистът с неохота отстъпи пред настойчивия поглед на Даниел и продължи:
– Говори се, че от десетки години в подземията на Барселона живеят хора. Просяци или преследвани от закона, които предпочитат да се скрият в тунелите на градската канализация, но не и да се изправят пред закона. С времето броят им се е увеличил и някои уверяват, че дори са създали общност със свои собствени правила. Занимават се със събирането на всичко, което идва в каналите и има някаква стойност, оттам и името им. Според слуховете, когато дойде нощта, излизат от тунелите в търсене на някой непредпазлив човек, който… просто изчезва. Твърди се, че търгуват с мазнината, която извличат от труповете. Според мен става дума за приказки като тези, с които старците плашат децата. Можете ли да си представите, че съществува човешко същество, способно да оживее тук? – завърши журналистът.
Гилем сбърчи чело:
– Видяхте ли, аз не лъжа!
– Как така познаваш толкова добре това място? – поиска да узнае Даниел.
– С малкия ми брат живеехме на улицата. Една зима наваля сняг, беше много студено и нямахме храна. Слязохме в тунелите и те ни приютиха. Познават много добре тунелите, движат се из тях без светлина, по-добре от плъховете. Тръбите на канализацията прекосяват Барселона. Могат да стигнат от единия до другия край на града, без да бъдат чути или забелязани. Само ние, децата, излизахме на повърхността, трябваше да намираме храна. По-голямата част от тях не излизат с години и накрая полудяват. След толкова време на тъмно човек вече не понася слънчевата светлина. Тръгнах си, когато брат ми умря от треска. – Момчето спря да говори и погледна в полумрака към тавана. – Ще вали. Трябва да побързаме.
Без да каже нищо повече, Гилем скочи от камъка, където беше седнал, и се шмугна в галерията.
– Какво иска да каже? – обърна се Флейша към Даниел.
Отговорът на детето проехтя в камерата:
– Тунелите се пълнят с вода, когато вали.
Двамата се спогледаха стреснато.
– Не трябва ли да се връщаме?
Но Гилем не отвърна. Тунелът потъна в тъмнина без светлината от газената лампа.
– Мисля, че нямаме избор, Флейша. У него е единствената лампа – отвърна Даниел.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
