Биографията „Леонардо да Винчи“ на Уолтър Айзъксън (изд. „Софтпрес“, преводач: Марин Загорчев) стъпва върху хиляди страници от изумителните лични дневници на Леонардо, свидетелства от съвременници и десетки нови открития , за да пресъздаде историята на един от най-великите гении на човечеството. Уолтър Айзъксън подхожда към разказа за живота на Да Винчи така, както самият Леонардо е подхождал към всеки от многобройните си интереси – поставя въпроси и събира отговорите, наблюдава и анализира фактите в подробности, за да развенчае натрупаните митове и да открие неподозирани връзки.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Глава 5
Дневниците на Леонардо
КОЛЕКЦИИТЕ
Като наследник на потомствени нотариуси Леонардо да Винчи има вроден инстинкт към воденото на записки. Документирането на наблюдения, списъци, идеи и скици за него е напълно естествено. Около 1480 г., малко след пристигането си в Милано, той слага начало на продължилата до края на живота му практика редовно да си води дневници. Някои от тях са хвърчащи листове с размера на таблоиден вестник. Други са на тетрадки, подвързани с кожа или пергамент, с големината на книга малък формат или даже по-малки, които носи винаги със себе си, за да си води полеви записки.
Една от целите на тези дневници е да записва интересни сцени, особено такива, свързани с хора и емоции. „Когато обикаля из града – обяснява той в един от тях, – човек постоянно наблюдава, забелязва и тълкува обстоятелствата и поведението на хората, докато разговарят и се карат, смеят се или пък стигат до бой“.[1] За тази цел той винаги носи малък бележник, който виси на колана му. Поетът Джовани Батиста Джиралди, чийто баща познава Леонардо, пише:
Когато искаше да нарисува човешка фигура, Леонардо най-напред обмисляше какво социално положение и емоция трябва да отразява – дали на благородник, или плебей, весел или строг, разтревожен или спокоен, стар или млад, разгневен или мълчалив, добър или зъл; и когато решеше това, посещаваше места, където знаеше, че се събират такива хора, и наблюдаваше лицата, маниерите им, дрехите и жестовете; и когато намереше някой, който подхождаше за целта му, го описваше в малък бележник, който винаги носеше на колана си.
Тези малки бележници на колана му заедно с по-големите листове в ателието се превръщат в съкровищница на всичките му разнообразни интереси и страсти, много от които делят една и съща страница. Като инженер той усъвършенства техническите си умения, като чертае механизми, които е видял или си е представил. Като художник нахвърля идеи и рисува етюди. Като дворцов импресарио скицира костюми и приспособления за подвижни декори и сцени или записва басни и остроумни диалози, които да бъдат изиграни и издекламирани. В полетата отстрани има надраскани набързо списъци, отчети за разходи и скици на лица, възбудили въображението му. С течение на годините и задълбочаване на научните му изследвания той запълва страниците с кратки изложения и пасажи за трактати на теми като летене, водоснабдяване, анатомия, изкуство, коне, механика и геология. Единственото, което липсва, са откровения за личния и интимния му живот. Това не са „Изповедите“ на свети Августин, а впечатленията на изследовател с ненаситно любопитство към околния свят.
Като събира такова разнообразие от идеи, Леонардо следва практика, която е широко разпространена в ренесансова Италия – да си води бележник за ежедневни записки и скици, известен като zibaldone*. Но по отношение на съдържанието си тези на Леонардо не приличат на нищо, което светът e виждал дотогава или след това. Неговите дневници съвсем оправдано са наречени „най-удивителното свидетелство за мощта на човешкото наблюдение и въображение, записвано някога на хартия.“
Запазените до наши дни над 7200 страници вероятно представляват около една четвърт от всичко, което Леонардо е написал в действителност[4], но това – след петстотин години – пак е повече от всички имейли и цифрови документи на Стив Джобс, които с него успяхме да съберем. Дневниците на Леонардо са неочаквана находка, документален архив на приложната креативност.
Както обикновено при Леонардо обаче, и тук има елемент на загадъчност. Той рядко записва дати и последователността на дневниците в повечето случаи не е ясна. След смъртта му много от тетрадките са разкъсани и интересните страници са продадени или преподвързани в нови томове от различни колекционери, най-вече от скулптора Помпео Леони, роден през 1533 г.
Например един от множеството преподредени сборници е „Кодекс Атлантикус“ – Атлантическият кодекс, съхраняван в библиотека „Амброзиана“ в Милано, който съдържа 2238 страници, събрани от Леони от различни дневници на Леонардо, писани между 1480 и 1518 г. „Кодекс Арундел“, сега част от Британската библиотека, съдържа 570 страници, писани от Леонардо през същия дълъг период, и е събран от неизвестен колекционер през XVII век. „Кодекс Лестър“ съдържа 71 страници, главно по геология и хидравлика, останали неразделени от написването им от Леонардо в периода 1508–1510 г.; сега те са собственост на Бил Гейтс. Има двайсет и пет сборника и колекции от отделни страници от дневниците му, разпръснати по целия свят – в Италия, Франция, Англия, Испания и Съединените щати. (Вж. списъка с дневниците на Леонардо в „Често цитирани източници“.) Редица съвременни изследователи, най-вече Карло Педрети, са се опитвали да определят последователността и датите на много от страниците, но задачата е още по-трудна поради факта, че Леонардо понякога се е връщал да допълва празните места на незапълнени страници или да дописва стари дневници, които дълго време е бил изоставил.
* * *
Първоначално Леонардо записва главно идеи, които смята за важни за художествените или инженерните си начинания. Например един от ранните му дневници, познат като „Парижки ръкопис В“, започнат около 1487 г., съдържа рисунки на нещо като подводница, „невидим“ кораб с черни платна и парни топове, а също и някои архитектурни чертежи на църкви и идеални градове. По-късните му дневници разкриват как той се води от чистото любопитство и това на свой ред прераства в проблясъци на задълбочени научни изследвания. Започва да се интересува не само как работят нещата, а и защо.
Тъй като хартията е скъпа, Леонардо се старае да използва всяко празно поле и ъгълче на повечето страници, като натъпква на всяка от тях на пръв поглед произволно събрани теми от различни сфери. Често има навика да се връща на дадена страница месеци или дори години по-късно, да добавя по някоя нова мисъл, като се връща към картината на свети Йероним, а по-късно и към други свои платна, за да ги подобрява, след като идеите са се развили и са отлежали в главата му.
Разположението им може да изглежда произволно и до известна степен е; можем да видим как мисълта и перото му прескачат от някое хрумване по механика към небрежна скица на къдрици или воден вихър, после към рисунка на лице, към някое хитро приспособление или анатомична скица, и всичко това съпроводено от огледалните му бележки и разсъждения. Но прекрасното на това безразборно разположение е, че ни позволява да се наслаждаваме на красотата на универсалния му ум, който скита възхитено и свободно през изкуството и науката и така открива взаимовръзките в нашия космос. От тези страници можем да извлечем закономерностите, които движат на пръв поглед несвързани помежду си процеси така, както той извлича закономерностите от книгата на природата.
Красотата на дневника като средство за изразяване е в това, че документира временни хрумвания, полузавършени идеи, непълни скици и чернови на трактати. Това също подхожда на характерните за Леонардо скокове на въображението, в които геният често е свободен от ограниченията на прилежността и дисциплината. На няколко пъти Леонардо заявява намерението си да редактира и събере разхвърляните си бележки в книги, но така и не стига дотам, както и не завършва голяма част от творбите си. И също като с картините, той оставя трактатите, върху които работи, да отлежават, връща се периодично да внесе някой нов елемент или поправка, но никога не ги довежда до вид, подходящ за публикуване.
ЕДИН ЛИСТ
Един начин да оценим дневниците на Леонардо е, като анализираме един лист от тях. Нека да изберем един от големите, 30 на 45 см, от 1490 г., който Педрети нарича „еталонен лист“ заради разнообразните интереси на гения, отразени в него. По средата и леко вляво виждаме една от фигурите, които Леонар до много често скицира: полугероичен възрастен мъж с груби черти, дълъг нос и издадена напред брадичка. Облечен с тога, той изглежда едновременно благороден и леко комичен. В списъка с вещите, които е донесъл в Милано през 1482 г., Леонардо описва една такава рисунка като „глава на старец с огромна брадичка“ и ще видим вариации на този обрулен герой на много места в дневниците.
Точно под стареца са стволът и клоните на дърво без листа, което се прелива с тогата и напомня аортата и артериите на кръвоносната система. Леонардо вярва, че аналогиите са начин да се оцени единството на природата и сред тези, които изследва, са разклонените структури, които намираме в дърветата, кръвоносните съдове и реките с техните притоци. Той внимателно изучава законите, управляващи тези системи, например как размерите на разклоненията са свързани с размера на главния ствол, артерия или река. На този лист Леонардо загатва сходството между разклонените структури в човека и в растенията.
От гърба на мъжа плавно започва геометричен чертеж на конична фигура, в която са вписани няколко равностранни триъгълника. Това е началото на дългогодишните опити на Леонардо да реши древната математическа задача за квадратурата на кръга, която се състои в изобразяването единствено с помощта на линийка и пергел на квадрат с лице, равно на лицето на даден кръг. Леонардо не е много добър по алгебра, нито дори по аритметика, но има известен усет към геометрията, който използва за трансформирането на една фигура в друга при запазване на лицето. По целия лист са разхвърляни геометрични чертежи, в които частите с еднаква повърхнина са защриховани.
Коничната фигура, залепена за гърба на мъжа, прилича на хълм и се прелива в скица на планински пейзаж. Резултатът е плавен преход от геометрия към природа и илюстрация на гениалното пространствено мислене на Леонардо.
Ако погледнем последователността на рисунките от дясно наляво (посоката, в която рисува Леонардо), виждаме добре очертан сюжет. Клоните на голото дърво се преливат в тялото на човека, после в геометричната фигура и накрая в планинския пейзаж. Това, което Леонардо вероятно е започнал като четири отделни елемента, в крайна сметка се съчетава по начин, който илюстрира един фундаментален сюжет в художествените и научните му начинания: взаимовръзките в природата, единството на нейните закономерности и сходството между системите на човешкия организъм и тези на Земята.
Точно под тези елементи има нещо по-лесно за разгадаване – бързо, но енергично скициран план на конния паметник на Лудовико Сфорца. Само с няколко щриха Леонардо е успял да предаде усещане за движение и жизненост. Отдолу има две масивни механични устройства, които не са обяснени никъде в записките му, може би някаква система за отливане на коня. В долната дясна половина на листа има едва различима скица на ходещ кон.
До централната фигура в долната част се виждат два стръка с листа, изрисувани в толкова точни ботанични детайли, че изглеждат като отражение на реални наблюдения. Вазари пише, че Леонардо старателно рисувал растения, и запазените до наши дни скици потвърждават колко остър е погледът му за наблюдение на природата. Точността, с която изобразява растения в картините си, личи най-ясно в съхранявания в Лувъра вариант на „Богородица на скалите“*. Като продължение на сюжета за преливащите се форми в природата и геометрията, една от тревичките, излизаща от основата на стъблата, продължава плавно в полукръг, очертан с пергел.
В най-десния край има етюди на пухкави купести облаци, всеки от тях с различни мотиви на осветеност или засенченост. Под тях е рисунка на водопад, който образува водовъртеж при вливането си в спокоен вир; Леонардо продължава да рисува този сюжет до края на живота си. Наоколо се виждат разпръснати щрихи на други предмети, които също се повтарят като мотив в дневниците му: църковна камбанария, къдрици, блещукащи клонки с листа и лилия, пораснала в тревата.
На тази страница има само една бележка, която не изглежда свързана с нищо друго на нея – рецепта за боядисване на коса в тъмнорусо: „За да боядисаш косата жълтеникавокестенява, вземи орехи, свари ги в пепелива вода и натопи гребена в нея; после среши косата и я остави да изсъхне на слънце.“ Това може да е бележка за подготовката за някое представление. По-вероятно е обаче да е един от редките погледи към личния му живот. Леонардо вече гони четиридесетте. Може би иска да скрие прошарените си коси.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
