Номиниран за престижната литературна награда „Букър“, романът „Сестра ми, сериен убиец“ от Оинкан Брейтуей (изд.„Прозорец“, преводач: Ирина Манушева) e черна комедия с криминален сюжет. Блестящото преплитане на комичното и трагичното превръща дебютния трилър на нигерийската писателка в истински литературен шедьовър.
Прочетете откъс от книгата при нас.
– Феми е третият. Трима стигат, за да те обявят за сериен убиец.
Шепна, в случай че точно в този момент някой минава покрай вратата на Мухтар и думите ми достигнат до него през петте сантиметра дърво. Не поемам други рискове, освен да се доверя на мъжа в кома.
– Трима – повтарям на себе си.
Снощи не можах да заспя, така че спрях да броя отзад напред и седнах на бюрото си. Без да се замисля, в 3 часа през нощта написах в „Гугъл“: „сериен убиец“. Ето: три или повече убийства… сериен убиец.
Разтривам краката си, за да пропъдя игличките. Има ли смисъл да казвам на Айюла какво съм научила?
– Някъде дълбоко в себе си тя го знае, нали?
Поглеждам Мухтар. Брадата му отново е поникнала. Ако не го обръснем поне веднъж на две седмици, започва да се заплита и заплашва да превземе половината му лице. Някой е пропуснал да свърши работата си. В такива случаи обикновено виновникът е Инка.
В коридора се чува тихо подсвиркване, което идва насам. Таде. Когато не пее, си тананика, а когато и това му омръзне, си свирука. Музикална кутия на крака. Звукът повдига духа ми. Ставам и отварям вратата тъкмо когато той се приближава и се усмихва.
Аз махам с ръка, после я отпускам. Мислено се наругавам за прекомерния ентусиазъм. Една усмивка щеше да бъде повече от достатъчна.
– Трябваше да се досетя, че си тук.
Той отваря папката, която носи, поглежда я и ми я подава. Картонът на Мухтар. Вътре не пише нищо интересно. Не се е подобрил, не се е влошил. Наближава моментът, в който ще вземат решение. Извръщам глава, за да го погледна. Лежи си спокойно. Завиждам му за това; самата аз, затворя ли очи, виждам труп. Чудя се дали някога ще виждам нещо различно.
– Знам, че си загрижена за него. Исках само да проверя дали си готова за…
Гласът му пресеква.
– Той е наш пациент, Таде.
– Знам, знам. Но няма нищо лошо в това да бъдеш загрижен за съдбата на друго човешко същество.
Той ме докосва леко по рамото за успокоение. Мухтар ще умре, но не в басейн от собствената си кръв, а тялото му няма да бъде изядено от раците, с които е пълна лагуната под Третия мост. Близките му ще знаят какво е станало с него. Топлата ръка на Таде се задържа върху рамото ми и аз се облягам на нея.
– За да повдигна духа ти – носи се слух, че ще те повишат в главна сестра! – казва той и рязко дръпва ръката си.
Това не е кой знае каква изненада; мястото стои свободно от известно време, а кой друг да го заеме? Инка ли? Много повече се вълнувам от ръката, която вече не е на рамото ми.
– Страхотно – отвръщам аз, понеже това очаква да чуе.
– Когато го обявят официално, ще го отпразнуваме.
– Супер.
Надявам се да не звуча пренебрежително.
ЧЕРВЕНО
Инка лакира ноктите си на регистратурата. Бунми вижда, че се приближавам, и я смушква, но няма смисъл; Инка няма да спре заради мен. Отбелязва присъствието ми с котешка усмивка.
– Хубави обувки, Кореде!
– Благодаря.
– Оригиналните сигурно са много скъпи.
Бунми се задавя с водата, която пие, но аз не захапвам стръвта. Гласът на Таде още звънти в тялото ми и ме успокоява, както успокои детето.
– Излизам в обедна почивка – казвам на Бунми, без да обръщам внимание на Инка.
Качвам се на втория етаж с храната в ръка и почуквам на вратата на Таде в очакване плътният му глас да ме покани да вляза. Една от хигиенистките, Гимпе (при толкова много хигиенисти човек би помислил, че болницата трябва да блести от чистота), ме поглежда и приятелски се усмихва, подчертавайки високите си скули. Отказвам да отвърна на хитрата ѝ усмивка; тя изобщо не ме познава. Опитвам се да потисна нервите си и отново почуквам лекичко на вратата.
– Влезте.
Не идвам в кабинета му като сестра. Нося съдинка с ориз и ефо. Забелязвам, че уханието веднага достига до него.
– На какво дължа тази чест?
– Рядко излизаш в обедна почивка… та ми хрумна да ти донеса обяд.
Той взима кутията, надниква вътре и вдишва дълбоко аромата.
– Ти ли си го правила? Мирише невероятно!
– Заповядай.
Подавам му вилица и той веднага лапва една хапка. Притваря очи и въздъхва, после ги отваря, за да ми се усмихне.
– Това е … Кореде… някой ще извади голям късмет с жена като теб.
Съзнавам, че усмивката, която се разлива по лицето ми, е твърде голяма, за да се побере на снимка. Чувствам я дори в петите си.
– Ще го доям по-късно – казва той, – трябва да довърша един доклад.
Ставам от ъгъла на бюрото, където бях приседнала, и предлагам да намина по-късно за приборите и съдинката.
– Наистина, Кореде, благодаря. Страхотна си.
В чакалнята една жена се опитва да успокои плачещото си бебе, като го люлее напред-назад, но то не млъква. Някои от другите пациенти вече се дразнят. Тръгвам към нея с една дрънкалка и надеждата да отвлека вниманието му, но в този момент вратата се отваря…
Влиза Айюла и всички погледи се приковават в нея. Аз спирам насред крачката си с дрънкалката в ръка и се опитвам да проумея какво става. Тя изглежда така, сякаш води слънцето подире си. Носи яркожълта рокля, която ни най-малко не прикрива щедрите ѝ гърди. Краката ѝ са обути в зелени обувки с каишка, а високите токчета компенсират ръста ѝ. Под ръка носи бяла чантичка, достатъчно голяма да побере двайсет и три сантиметрово оръжие.
Усмихва се и тръгва към мен с небрежна походка. Чувам как един мъж промърморва: „Дявол да го вземе“ под носа си.
– Какво правиш тук, Айюла? – питам сподавено.
– Време е за обяд!
– Е, и?
Тя се запътва към регистратурата, без да отговори на въпроса ми. Инка и Бунми не откъсват очи от нея, а тя им се усмихва с най-лъчезарната си усмивка.
– Вие сигурно сте приятелки на сестра ми?
Те отварят уста да кажат нещо, после пак я затварят.
– Вие сте сестра на Кореде? – изписуква Инка накрая.
Личи си как се опитва да направи връзката, сравнявайки външността на Айюла с моята. Има прилика – в устата, в очите – но ако Айюла прилича на порцеланова кукла, аз напомням за вуду фигурка. Инка, която е вероятно най-привлекателната служителка в „Свети Петър“ с херувимското си носле и широките си устни, бледнее пред сестра ми. Тя също го съзнава и изпъчена докрай, суче скъпата си коса с пръсти.
– Каква е тази миризма? – пита Бунми. – Прилича на… това е…
Айюла се навежда напред и прошепва нещо в ухото ѝ, после се изправя.
– Това ще бъде нашата малка тайна – смигва ѝ тя, а безизразното лице на Бунми засиява.
Толкова ми стига. Запътвам се към регистратурата.
В този миг чувам гласа на Таде и пулсът ми се ускорява. Хващам Айюла за ръката и я помъквам към изхода.
– Ей!
– Трябва да си вървиш!
– Какво? Защо? Защо си толкова…?
– Какво става…?
Гласът на Таде пресеква, а кръвта във вените ми изстива. Айюла се отскубва от хватката ми, но все едно, вече е късно. Очите му се спират върху нея и видимо се разширяват. Той изпъва престилката си.
– Какво става? – повтаря той, внезапно пресипнал.
– Аз съм сестрата на Кореде – обявява Айюла.
Погледът му се мести от нея към мен, после обратно.
– Не знаех, че имаш сестра.
Говори на мен, но не откъсва очи от нея.
Айюла се нацупва.
– Струва ми се, че се срамува от мен.
Той ѝ се усмихва; усмивката му е мила.
– Не, разбира се. Кой би могъл? Простете, не разбрах името ви.
– Айюла.
Тя подава ръка, както кралица протяга ръка към поданиците си.
Той я поема и леко я стисва.
– Аз съм Таде.
УЧИЛИЩЕ
Не мога да посоча точния момент, в който разбрах, че Айюла е красива, а аз… не съм. Знам обаче, че съзнавах недостатъците си много преди това.
Гимназията може да бъде жестоко място. Момчетата си правеха списъци с „осморки“ – такива с фигура като бутилка от „Кока-Кола“, и с „единици“ – като пръчки. Драскаха рисунки на момичетата, като преувеличаваха най-хубавите или най-лошите им черти, и ги закачаха на таблото за съобщения, така че целият свят да ги види – поне докато учителите ги откъснеха и от габарчетата останеха да висят само малки дразнещи листчета.
Мен рисуваха с грамадни устни като на горила и с очи, които изместваха всичко останало. Казвах си, че момчетата са незрели и тъпи и няма никакво значение, че не ме искат, нито пък че някои въпреки всичко се пробваха, защото предполагаха, че ще бъда признателна за вниманието им и ще направя всичко, което поискат. Стоях далеч от всички. Подигравах се на момичетата, които припадаха по разни момчета, съдех ги, че се целуват, и се отнасях презрително при всяка възможност. Бях над всичко.
Но никого не можех да заблудя.
Две години по-късно бях обръгнала и готова да защитавам сестра си, убедена, че ще стане прицел на същото отношение. Може би дори по-лошо. Щеше да си идва всеки ден разплакана, а аз щях да я прегръщам и успокоявам. Ние двете срещу целия свят.
Слуховете твърдяха, че е получила покана за среща още първия ден, при това от второкурсник, което беше нечувано. Момчетата от горните класове не забелязваха момичетата от долните, а и да го правеха, гледаха да не се разчува. Тя отказала. Но посланието беше ясно.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
