„Детето – орхидея или глухарче“ от проф. Д-р Томас Бойс (изд. „Софтпрес“, преводач: Невена Рикова) комбинира революционна научна теория и задълбочени медицински проучвания, за да предостави нов отговор на редица въпроси, предизвикващи стрес и тревожност у съвременните родители: Защо някои деца постигат всичко с лекота, докато други полагат неимоверни усилия по пътя към успеха? Защо част от нас минават неуязвими през предизвикателствата, докато за други всяка промяна в ежедневието е свързана с неимоверни трудности? Съществува ли рецепта, която да ни помогне да разкрием истинския потенциал и да създадем най-добрите условия за развитие на всяко дете?
Прочетете откъс от книгата при нас.
Крещяща бременна жена в летящ през бурята едномоторен самолет от времето на Втората световна война. Не беше шега работа. Всяка клетка от корените ми на глухарче бе изправена пред изпитание, което щеше да погълне и последната капка от лепкавия им жизнен сок. Годината беше 1978, а аз бях 32-годишен млад педиатър и нямах ни най-малка представа как ще приключи този ден.
Два часа по-рано, в 5:00 часа сутринта, неспокойният ми сън бе прекъснат от обаждане от болницата в Краун Пойнт, забравен от Бога град в безплодните източни земи на индианците от племето навахо. Единственият педиатър в радиус от 100 – 150 км бях аз и всички спешни случаи с деца, родени или не, бяха моя отговорност. Изминах разстоянието от половин пресечка, което делеше приземното общинско жилище, в което живеехме двамата с Джил, от болницата с трийсетина легла в полите на ниския хълм, толкова типичен за Ню Мексико. Влязох направо в родилното отделение. „Отделението“ се състоеше от малка стая с гинекологична маса със стремена и официална снимка на Джими Картър, който с президентския си поглед наблюдаваше всички акушерски дейности и винаги изглеждаше леко притеснен, че присъства на тях. Посрещна ме малко, около четирисантиметрово, бебешко краче, което се подаваше като нарцис от вагината на двайсет и няколко годишна родилка, която не беше идвала на консултация, но имаше две предишни раждания. Според календара на бременността ѝ трябваше да е в трийсет и втора гестационна седмица, но изглеждаше много едра за този етап на бременността. Прегледах я с ултразвук и се оказа, че бебетата са две и са тръгнали да се раждат преждевременно.
Тази болница, особено преди 40 години, не беше най-доб- рото място за високорисково преждевременно раждане на близнаци, единият от които вече размахва миниатюрното си краче навън. Грабнах телефона и списъка с номерата на медицинските центрове, които макар и далечни или третокласни, разполагаха с неонатологично отделение, и нервно започнах да звъня на всички – от най-близките към по-далечните. Всички болници с нужната апаратура – в Албакърки, Галъп, Финикс и Тусон, бяха препълнени с нуждаещи се от специални грижи недоносени бебета. Накрая в отчаян опит се обадих на Университетската детска клиника в Колорадо и с облекчение разбрах, че те са готови да приемат моите малки още неродени близначета навахо.
Събудих още един млад местен лекар – най-добрият акушер в скромния ни лекарски екип, и го помолих да се срещнем на „летището“ в Краун Пойнт. Беше наблизо – прашна ивица земя, изчистена от храсти и шубраци и изравнена, доколкото с малък багер „Бобкат“ може да се изравни каквото и да е. Екипът ни се състоеше от петима дипломирани, но още неопитни лекари. Всички бяхме млади, зелени и потънали до гуша в първите си истински медицински практики след различни по специалност и продължителност стажове. Взети заедно, бяхме сбирщина от неопитни и изплашени новаци, която се крепеше единствено на дружбата, породена от факта, че сме млади лекари, заточени в най-западналата част на Америка. Гил – сънливият ми, но ентусиазиран колега и другар в тази ранна мисия, пристигна на летището с възрастен пилот, който се представи като Стария Боб или нещо такова. Той беше местният пилот за спешни случаи, а самолетът му изглеждаше ветеран като него. Качихме младата родилка (нека да я наричаме Серина5 в чест на удивителното ѝ спокойствие на фона на събитията, които щяха да последват) в една носилка зад пилота, аз седнах до нея с единствения уред за изкуствено дишане на бебе, с който разполагахме – маска с торбичка и малка бутилка кислород, а Гил се намести зад нас в „бизнес класа“. Излетяхме към обагрената в цветовете на изгрева необятна небесна пустош над Ню Мексико. Дотук добре.
Издигнахме се на около три хиляди метра и всичко изглеж-даше наред. Гил следеше позицията на бебето в родилния канал на Серина, а аз бях в готовност да приложа изкуствено дишане, в случай че първото бебе излезе, преди да кацнем. Стария Боб ни водеше на север към заснежените върхове на Скалистите планини, като от време на време се обръщаше да хвърли по някой напрегнат поглед към сцената, която се разиграваше в задната част на самолета му. Когато наближихме границата между Ню Мексико и Колорадо обаче, попаднахме в ужасна снежна буря. Небето над нас заплашително притъмня, самолетът се гмурна в гранулеста бяла маса, а въздухът отдолу се стесни до мъгляв прозорец, през който едва се виждаха снежните планини и безформените равнини. Самолетът започна да се тресе като катеричка в устата на куче, издигаше се и се спускаше в шеметен водовъртеж от петдесет-шейсет-метрови скокове и очевидно подлагаше на изпитание и без това нестабилното почти паркинсоново управление на Стария Боб. Серина, която със сигурност се ужасяваше от мисълта, че децата ѝ може да се появят на бял свят в тресящ се самолет, и то в ръцете на лекари новаци, навлезе във финалната фаза на раждането и започна да напъва. Внезапно застигнат от пристъп на гадене, Гил издаде гърлен звук и повърна, превръщайки кабината на самолета в центрофугираща пералня, пълна с летящо повръщано, амниотична течност и урина. На Стария Боб не му беше никак лесно да пилотира този Мейтаг, но се държеше.
В този момент първият от близнаците и горд притежател на крачето, което бе миниатюрният розов предвестник на днешното приключение, се спусна целият в света и в треперещите ръце на Гил. Колегата сложи щипка на пъпната връв, преряза я, прочисти дихателните пътища с червена гумена смукателна спринцовка и ми връчи гърчещото се и пищящо индианче навахо. Омотах мъника в спасително одеяло за новородени, за да му е топло, сложих го в скута между краката си с лице нагоре, като главата му сочеше на север, към мен, и започнах да го снабдявам с кислород и да поддържам дишането му чрез уреда с маската и торбичката. Малкият се справяше доста доб- ре за индианче, заченато в резерват по средата на нищото без достъп до предродилна грижа и родено в студ и сняг в небето над равнините на Ню Мексико. Всъщност беше удивително жизнен – очевидно искаше да живее! Минути по-късно второто бебе тръгна по стъпките на брат си и се появи на бял свят също толкова шумно и драматично. По-късно осъзнахме, че близнак 1 се е родил над Ню Мексико, а близнак 2 – над Колорадо. Бяха еднояйчни близнаци, родени в различни щати във въздуха при скорост от над 150 км/ч и вихреща се снежна буря. И двете момченца лежаха в скута ми, завити във фолио като малки прасенца, а аз им правех изкуствено дишане, като ги редувах през петнайсет секунди.
Когато наближихме летището в Денвър, от контролната кула – явно в резултат на трескавите обяснения на Стария Боб относно това какво се случва в малкия му, едва кретащ летателен апарат – започнаха да разместват маршрутите и графиците на пристигащите големи самолети, за да отворят писта за кацането на две малки скимтящи новородени. Успяхме да спрем близо до терминала, където ни посрещна истински мечтана гледка – линейката на Детската болница и екипът неонатолози ни очакваха. Двете момченца, които тежаха по не повече от килограм и половина, веднага се озоваха в уютни кувьози и заедно с напълно обърканата си, но усмихваща се майка, заминаха с линейката. През следващите няколко седмици редовно звънях на болницата в Денвър. И двамата близнаци се справяха сравнително добре, бяха започнали да наддават и след около шестседмичен престой в болницата щяха да бъдат поверени на грижите на щастливото си и без това многобройно семейство.
По-късно размишлявах за обстоятелствата около раждането на тези близнаци – за шокиращо неблагоприятната и заплашителна среда, но и за тяхната издръжливост и сила при толкова ранния сблъсък с тези опасности. В онзи момент осъзнах, че оцеляването им е зависело от много повече от присъствието на лекари и наличието на медицинска апаратура. Вярно е, че можеше и да не оцелеят без навременната и професионална намеса на неонатолозите, които ги поеха на летището, но фактът, че бяха част от задружно и изпълнено с любов семейство от три поколения индианци навахо, беше също толкова важен, ако не и повече. Както се убедих през следващите години, това интуитивно прозрение, което ме съпътстваше дълго след най-вълнуващия полет в живота ми, намери отражение не само в научните изследвания, с които скоро след това се заех, но и в изумителните резултати, до които тези изследвания доведоха.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
