„Санаториумът“ е дебютната книга на Теодора Лилова. В нея авторката разказва за терзанията, болките, радостите и сълзите на едно малко момиченце, за преживяванията и преосмислянето на всеки един детайл от един ключов за живота ѝ период.
„Санаториумът“ е книга за дълбоките чувства и за страданието, за болката и амбицията, за желанието да се бориш и да предпазиш себе си, за важността на сънищата и за първите трепети, за пътя на една крехка и много силна душа.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Страховете
Заминах в санаториума със страх от крадци. Страхувах се да оставам сама вкъщи, треперех като лист, когато мама отиваше да вземе храната на по-малката ми сестричка от детската кухня и едвам я изчаквах да се прибере, обикновено стискайки големия нож за хляб, с дървена дръжка и заоблен край. Глъчката на още 15 момичета, с които делях стая, и сградата, в която никога не оставаш сам, излекуваха пристъпите ми на страх от крадци. Появиха се обаче други страхове. Изконният детски страх от изоставяне. Страхът дали мама и татко ще продължат да ме обичат. Страхът дали ще се впиша в средата. Страхът дали ще ме приемат приятелчетата ми в София. Страхът дали от две места, на които деля живота си, няма да остана без нито едно. Много страхове за една малка главица.
Първия път, когато отидох в санаториума и родителите ми ме оставиха за учебната година, ми обясниха причините, поради които трябва да остана. Имам много тежка форма на астма, като лекарствата облекчават само симптомите, но не могат да изкоренят причината. Въздухът е много полезен за болните ми бели дробове, има специално въздушно течение, което може да ме излекува, а софийският въздух само ми пречи. Ще се грижат добре за мен, ще има още много деца като мен и никога няма да ми е самотно или скучно. Ще идват да ме виждат всеки месец. Разбирах причините, но сърцето ми отказваше да ги приеме. От всичко казано запомних само честотата на свижданията. Тогава един път месечно ми се струваше изключително рядко, при положение че повечето дечица бяха от Бургас и околностите и се виждаха с родителите си по няколко пъти на седмица.
Измервах любовта на родителите си с броя на телефонните разговори, писмата, колетите и пътуванията до санаториума.
Най-големият ми страх беше да не би в един момент да решат, че съм им в тежест с всичките тези болести и пътувания и да ме оставят там завинаги. В моето седемгодишно въображение това беше съвсем реална възможност, още повече че в Трето детско отделение имаше група от Дом за изоставени деца, които живееха в санаториума целогодишно. Мама се обаждаше два пъти седмично, горе-долу един път седмично получавах писмо от София – мама, баба, дядо или леля. Колетите не бяха предвидими, както и свижданията въпреки обещанието за един път в месеца. Много пъти вижданията бяха по-редки, особено през зимата.
Мама и татко ми обясняваха за дългия път, цената на бензина и хотела, опасностите, които води след себе си заледяването през зимата, и аз слушах и разбирах. Не плачех пред тях, но страхът да не ме оставят вледеняваше кръвта ми и свиваше сто- махчето ми. Заспивах и се събуждах с този страх, сънувах домове за изоставени деца, строги възпи- тателки, бой с пръчки през пръстите и горчиви детски хлипания. Страхът се засилваше, когато родителите ми пропускаха месец, и намаляваше, когато гушнех мама. Живеех с този страх през три- те години, в които учех в санаториума, и основно той обуславяше желанието ми за София. Когато заживях с родителите си в четвърти клас и ходех само за лятото, страхът отстъпи място на копнежа за слънчеви ласки, плуване, гребане и дъхави морски вечери.
Когато делиш живота си между два свята, несигурността дали и как ще те приемат, е постоянна. През първите три години, в които живеех и учех в санаториума, се притеснявах от летата в София. Ще има ли с кого да играя? Ще ме смятат ли за странна, защото живея на морето? Ще има ли игри, които няма да знам и ще ми позволят ли да ги науча? Повечето от тези страхове, за съжаление, се оправдаваха и аз се превърнах в затворено дете, което прекарва лятото в стаята си с книгите. Децата на тази възраст могат да бъдат непремерено жестоки и да наказват с пренебрежение и отлъчване от групата – най-тежкото наказание в детския свят.
Когато се връщах в санаториума, го правех със свит стомах дали моите приятелчета ще бъдат там, дали ще бъдем в една стая, Митова ще продължава ли да ни бъде класна ръководителка, ще успея ли отново да се впиша в средата. За щастие, Митова отговаряше за нас до трети клас включително, повечето от приятелките ми се връщаха и аз успявах да си създам среда и да се чувствам на място. След трети клас, когато посещавах санаториума за един или два месеца през лятото, страховете ми бяха подобни. Ще намеря ли приятели? Ще се впиша ли? Ще се чувствам ли удобно? Всяка година успявах. Намирах приятели, създавах среда и бях себе си. От интровертното, затворено момиче, което предпочита книжния пред живия контакт, не оставаше и следа. На преден план излизаше общителната, обаятелна и лятна моя версия.
Тази разлика в гостоприемството между София и морето правеше предпочитанията ми към морската среда естествени, с изключение на тъгата по мама и татко и страха от изоставяне. Инстинктите ми подсказваха едно решение, страховете – друго, и детското ми мозъче избра да се довери на инстинктите и да живее със страховете. От сегашната си позиция на майка вярвам, че ако плачех и бях достатъчно настоятелна пред родителите си, най-вероятно нямаше да уча три години в санаториума, а само една или може би дори няколко месеца. Седем-, осем- и деветгодишното ми аз е направило избор да се довери на инстинкта, а не да се отдаде на страха. Смелост, достойна за уважение и подражание. Смелост, която ми се иска да мога прилагам във всичките си решения на пораснало момиче. Сила, непривична за дете, оставено да бъде самостоятелно, преди да е навършило десет. Сила, от която черпя вдъхновение и сега.
Можете да поръчате „Санаториумът“ с автограф тук.
