„Г-н Никой“ от Катрин Стедман (изд. „Обсидиан„, преводач: Надежда Розова) изследва травмата и последиците от нея, а множеството изненадващи обрати и лудешкият ритъм го превръщат в прекрасен трилър. На безлюден плаж в Норфък, Англия, полицията намира млад мъж в безпомощно състояние. Той не говори и няма документи за самоличност. В местната болница интересът към него расте – лекарите, озадачени от състоянието му, и журналистите, които го наричат „Г-н Никой”, се питат кой е той и какво му се е случило. Когато загадъчният пациент възвръща говора си, става ясно, че не помни нищо за себе си.
Д-р Ема Луис е повикана от Лондон да постави диагноза и да назначи лечение. Това е дългоочакваният ѝ шанс, който може да ѝ донесе световна слава като невропсихиатър. Но тук се крие и опасността. Четиринайсет години по-рано тя е напуснала Норфък и е скъсала всякакви връзки с това място. А ето че сега нещо… или някой… я призовава да се върне.
Предлагаме ви откъс от книгата, която предстои да излезе в средата на месец август.
Д-р Ема Луис
Шести ден: Телефонният разговор
Влитам в празния си кабинет, светвам лампата пипнешком и грабвам слушалката на третото позвъняване.
– Ало?
Гласът ми прозвучава по-силно и задъхано, отколкото съм очаквала. Усещам как бузите ми пламват, макар да съм сама в стаята. Току-що съм креснала на най-прочутия невропсихиатър в света. Честит понеделник, Ема, браво на теб.
Отсреща настава кратка пауза, докато човекът се окопити.
– Ммм… здравейте. Извинете, с доктор Луис ли разговарям? – Гласът има мелодичен американски акцент. – Аз съм Ричард Гроувс и търся доктор Луис. Може ли да говоря с нея?
– Да, доктор Гроувс, извинете, да. Аз съм… доктор Луис е на телефона – дрънкам несвързано. За секунда закривам слушалката с длан и се опитвам да си поема дъх, след като съм изкачила три етажа и съм прелетяла през оживените коридори. – Съжалявам, че пропуснах първото ви обаждане, Ричард, но бях заета. В момента тук е пълна лудница… винаги е така… но вие сте наясно… допускам.
Простенвам глухо в дланта на свободната си ръка. Боже, трябваше да обмисля какво ще кажа, когато вдигна. Да му се не види! Отсреща обаче ми отговарят с приятен смях.
– Наясно съм, Ема, така е. Не се тревожете. Е, важното е, че вече се свързахме.
Вдигам глава от дланта си. Гласът звучи мило, търпеливо и авторитетно. Познавам го от кратките ми разговори с Гроувс, от неговите беседи в TED и от аудиокнигите му. Тонът му ме успокоява. Осъзнавам, че той е престанал да говори.
– Е, с какво мога да ви помогна, Ричард? – Вдигам от стола си кашон с бележки по някакъв случай и се отпускам тежко върху кожената седалка.
Чувам тежката му въздишка.
– Ема, неприятно ми е, че трябваше да откажа един случай, но предпочитам да планирам предварително, не обичам промени в графика си, прибързани решения и други подобни. Може би е много старомодно да се работи по този начин, обаче така съм свикнал. Затова ви поднасям извиненията си, ако и вие сте като мен, но се опасявам, че ви търся, защото ми пари под краката. И така, днес сутринта мое време ми се обадиха от Англия във връзка с пациент и аз се сетих за вас. Извинете, един момент… – Той млъква и се чува как нещо се плъзга по слушалката му и дращи.
Усещам как настръхвам, не съм сигурна какво се случва. Чакам.
Поглеждам към сивата врата на кабинета ми, към сивите ленти на щорите, към спретнатите купчини зелени картони на пациенти върху бюрото ми. После гласът на Гроувс отново се разлива по линията като топъл мед.
– Обади ми се Питър Чорли от Кеймбридж. Познавате ли Чорли?
Преравям паметта си, но ако познавах Питър Чорли, със сигурност щях да го помня.
– Не, мисля, че не.
– Той ръководи катедрата по невролингвистика в Кеймбридж. Не е работил в нашата област, но често го ползват за консултант в Обединеното кралство: правителствени задачи, инициативи, бордове, такива работи. Специалист по всичко в известен смисъл. И така, обади се да провери проявявам ли интерес към някакъв пациент при вас, в Англия. Смятал, че е тъкмо в моята област, но както виждате, аз съм затрупан с работа тук. С две думи, предложих му вас.
Вкопчвам се в телефона с все сила, сякаш някой се кани да ми го изтръгне от ръцете, и дъхът ми спира. Мили боже!
– Вие и бездруго сте там – продължава Ричард, – познавате материята, научната област е много специфична и искате точно нещо такова, прав ли съм? – Задава въпроса ликуващо, с тона на човек, който прави огромна услуга.
Наистина не мога да повярвам, че това се случва.
– Ами… – успявам само да смотолевя.
– Уверявам ви, случаят е интригуващ, много ще ви допадне – казва той насърчително.
И аз съм напълно сигурна, че случаят ще ми хареса, но не е там работата. Проблемът е, че Ричард Гроувс несъмнено е сбъркал и не се обажда на когото трябва.
Невропсихиатрията обаче е много тясна област, особено във Великобритания, а специалистите по нарушения на паметта са съвсем малко. Като се замисля, аз може би съм един от малкото британски лекари, които действително са имали смелостта да се представят на Гроувс и да разговарят лично с него – ние, невропсихиатрите, не сме публични личности, защото светското общуване отнема от безценните ни часове за работа. Така че в крайна сметка май наистина съм доста напред в списъка с евентуалните варианти за избор. Кого заблуждавам? Сама напирах за това, нали? Здравата се борих за този шанс. При всяка своя среща с Ричард. Говорих, слушах, попивах всяка негова дума. Може да се каже, че го преследвах за такава възможност. Натрапвах му диагностичните си теории. И не съм виждала друг да се бори като мен със зъби и нокти, за да ангажира вниманието му със себе си. Затова може пък и да не е странно, нали? Може би в известен смисъл аз избрах него.
– Знам, че сигурно ви се струва внезапно, Ема, но ви наблюдавам от известно време. Знаете колко редки са такива случаи. Пък и сте там, на място. Бих могъл да се обадя на Том Листър в „Джон Радклиф“, но той е… ами не отдава толкова голямо значение като вас на най-новите изследвания. Да си го кажем направо. Вие имате идеи, теории… Чел съм изследователските ви статии… само че още нямате реален опит със случай на фуга. И бяхте права за образната диагностика на мозъка, трябва да я използваме за всеки отделен случай, редно е с нейна помощ да изключваме или да потвърждаваме фугата. Ако преди двайсет години разполагах с нужната техника, и аз щях да крещя на лекарите в лекционните зали. – Звънва младежкият му смях. – Знам, че сте много заета, имате си свои дела в Лондон, а случаят ще изисква да заминете на север, да се откъснете за известно време, но наистина мисля, че точно такава възможност сте чакали. Аз нямаше да съм на тази позиция днес, ако не се бях възползвал от шанса си, и точно това ви предлагам сега. Какво ще кажете? – Оставя въпроса да виси във въздуха над океана, който ни дели.
– Какъв е случаят, Ричард? – питам и вземам химикалка и залепващи се листчета от бюрото си.
– Господин Никой – прозвучава въодушевено той.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
