Сборникът с разкази „Вечерна сватба“ от Иван Станков (изд. „Хермес“) възкресява истински истории от миналото, обединени от идеята за любовта. Повечето от героите имат реални прототипи от първите десетилетия на миналия век. Крадци, млади вдовици, гимназистки, следователи, бъчвари, светици, самоубийци, акробати или проститутки – всички те са от най-големия български град на Дунава. Живеят там и носят на гръб междувоенното време.
Всички правят най-старото нещо на света – обичат. Любовта ги намира и се стоварва отгоре им като откровение, но и като проклятие. А човекът се оказва слаб за такива дарове. И мъртвите, и оцелелите споделят с читателя си: от любовта, както и от смъртта, изход няма.
Предлагаме ви откъс от разказа „Нощ по никое време“, включен в сборника, който предстои да излезе в последните дни на октомври.
НОЩ ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
Без любов не се живее, но пък с много любов – направо се мре. Може ли някой да знае това по-добре от Райна? Колко хубав и най-важното – колко лесен можеше да бъде животът й, ако не беше тази нейна обич. Нямаше да изгуби ума си, нямаше да гори денем и нощем, щеше да вижда цифрите и думите по черната дъска в гимназията, да слуша учителите и да запомня уроците още в клас. По улиците да върви като другите хора, а не да се озърта като заек пред ловна чета. Семейството й бе толкова добро. Не живееха по квартири и мазета, имаха си съвсем прилична къща с двор на улица „Сливница“. Майка й бе чистница, подредена жена, а и колко вкусно готвеше. За баща й хората си мислеха, че е много строг, може би заради униформата, офицер е все пак. Но само Райна знае колко топло я гледа всяка вечер на масата, как я слуша да разказва за учителите и съучениците в гимназията, как лукаво я подпитва какво мислят и какво говорят било за Хитлер, било за Сталин и как се смя, когато тя му каза, че според даскала по история тия двамата се различавали само по мустаците си. Веднъж на излет в гората Липника дори й даде да стреля. От няколко крачки не можа да улучи дебелото дърво, но той я погали – на жените не им трябват револвери, техните оръжия били други.
Така щеше да си завърши спокойно учението, да си намери някое хубаво момче, да се оженят, да си родят две дечица, да им се радват. Добре би било бъдещият й мъж да има по-малък брат, за да заживеят те тук, при нейните родители. Ама и да не стане така, нали ще е в Русе, няма да е в Патагония. Малко му трябва на човек. А сега от дъното на душата си искаше нещо съвсем мъничко – да не обича никого, само майка си и баща си.
Но не можеше.
Обичаше Хрисан и това е. От малка. И все по-силно. Хиляди, хиляди пъти си е казвала: ето, не го обичам. Нали сега, когато ходих до бакалията на бай Добри, въобще не се озърнах. И вярно, не се беше озърнала. Но веднага си даваше сметка колко сили й струваше наистина да гледа само тротоара пред себе си, да угаси онази проклета надежда, че ей сега ще го мерне отнякъде, ще се появи просто от въздуха, само заради нея. Колкото да го види, няма да го заговаря за нищо – нито за нейната гимназия, нито за неговата работа. Няма въобще да се обажда. Само да го види. Да, беше успяла да държи пред очите си ужасните квадрати на тротоара, но онази надежда, проклетата, продължаваше да ври отвътре и до бакалията, и обратно до вкъщи, и вчера, и онзи ден. И утре ще бъде все така.
Колко по-леко щеше да бъде, ако Хрисан беше от друг град, далечен, да знае, че няма как да го срещне. Щеше да го забрави. А той не само че си беше от Русе, ами живееше също на улица „Сливница“, през три къщи от тях. В негово отсъствие всички го наричаха Дървесината, бе наследил прякора от баща си. Имаха работилница за мебели с десетина човека работници някъде към Захарна фабрика. Откак Райна се помни, все заедно са били с другите деца от махалата при пейката на баба Тинка. Винаги го бе харесвала, нищо че в началото трите им години разлика си бяха много нещо.
В малките класове, когато съучениците й от класа дърпаха плитките й, за да им обърне внимание, тя все гледаше как той минава с по-големите момичета по коридорите. Ония уж го слушаха, ама кой знае дали изобщо чуваха какво той им говори. А тя стоеше парализирана и не можеше нищо да направи. Нали са махала, в махалата приятелствата не се престъпват.
Когато израснаха и тя се записа в гимназията, той завършваше вече столарското училище. Пак се виждаха в квартала, разказваха си смешни неща с връстниците вечер на пейката, смееха се или се кикотеха в шепи на някоя срамна историйка. Искаше да бъде до него, да го усеща и понякога се случваше. В такива мигове имаше чувството, че той чува сърцето й и когато то ей сега вземе да спира, той ще се разтревожи и ще я прегърне пред всички. Но то никога не спря. И Хрисан не я прегърна никога. Проклятието на махленското приятелство много й тежеше.
Искаше да му каже, че го обича, навярно това беше думата, с която можеше да опише всичките си страдания. Искаше й се и той да изпитва нещо подобно, да й го каже, да й направи нещо неочаквано, да я целуне под луната или под дъжда. Или някаква малка, скрита ласка, да хване ръката й в киното, когато във филма действието се развиваше нощем и в салона ставаше тъмно. Нали това правеха всички, които са дошли по двойки. Когато той ходеше на кино с оная грозница Лиляна, дето живее на „Борисова“, богаташката й недна, тя сигурно го хваща за ръката. Колко пъти ги е виждала как вървят съвсем близо един до друг към кино „Роял“. После цяла нощ гледаше към тъмния таван на стаята си и там виждаше как Хрисан хваща ръката на оная фльорца, накланя глава към нея, шепне й нещо, оная тръпне ли, тръпне, милва ръката му, примигва с рунтавите си, преплетени мигли и зъбите й, всичките различни и всеки със своя посока, проблясваха в полуотворената й уста с шарените сенки от екрана. Така я заварваше утрото – таванът вече е избелял, Хрисан и оная стоят сами в салона, филмът отдавна е свършил, екранът е ослепително бял, и те двамата в средата на последния ред се целуват, додето тя заспи, изнемощяла до смърт.
През зимата Лиляна от „Борисова“ се смени с една друга от „Панайот Хитов“, през пролетта се появи трета, някъде към пристанището живееше, проследи ги веднъж, когато се изпращаха. Идеше й да се хвърли в Дунава. Не можеше да изтърпи всичко това. Като свърши пролетта, щеше да се появи някоя от „Здравец“, посред лято – друга от „Керемидарите“. И трябваше да понася всичко това до безкрай. А той, Хрисан, все така да й се усмихва. Ни лук ял, ни лук мирисал. Това беше най-страшното. Ами че той я гледаше и й се усмихваше абсолютно невинно. И най-тежкото – гледаше я с убийствено спокойствие. Така както не би гледал дори брат си. Направо го речи – с безразличие.
Не можеше да спи и когато той й предлагаше да отидат на другия ден двамата на кино. Леглото й беше като нажежено. Ония пак ще пеят, ще лудуват и ще се обичат на екрана, тя ще живее любовите им като свои и все ще чака вечерните сцени, няма ли най-сетне Хрисан да хване горещата й длан. Или поне да сложи за миг ръка на бедрото й, докато се превиват от смях заедно с целия салон на подвизите на Крачун и Малчо. Да мине проклетата граница на махленското приятелство, да я забележи, да я открие, да се зарадва на откритието си.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
