„Под закрила“ от Лекси Блейк (изд. „Ибис“, преводач: Вера Паунова) е криминален трилър, в който любовта и законът се преплитат, за да осъдят сърцето. Aдвокатът по наказателно право Хенри Гарисън среща Уин Хюз в един от най-трудните моменти в живота си. Тя е сърдечна и добра и той намира утеха в кратката им връзка, преди пътищата им да се разделят. Но Уин е запазила в тайна от него, че в действителност тя е родена в едно от най-богатите семейства в страната. Когато най-добрата ѝ приятелка е убита по време на бляскаво събитие в Ню Йорк, Уин е обвинена в извършването на престъплението. Единственият човек, когото тя иска да ангажира със случая, е Хенри.
Прочетете откъс от романа при нас.
9
– Разбирате всички условия на освобождаването ви, нали, госпожице Уинстън-Хюз?
Два дни по-късно Уин подписа документите и ги върна на жената, която говореше. Тя беше по-възрастна, облечена в хубав костюм и с удобни обувки. Носеше значка, която я идентифицираше като представителка на съда.
През последните четирийсет и осем часа през болничната ѝ стая бяха минали няколко служители на съда. Беше изслушала как областният прокурор твърди, че трябва да я сложат зад решетките, защото в противен случай щяла да напусне страната и да си живее като кралица. От неговата уста звучеше, сякаш тя е някакъв обезумял тиранин, който убива противниците си и използва парите си, за да се отърве.
Дейвид Кормак тихичко бе заявил, че тя е млада жена без криминално досие, която има дълбоки връзки с общността. Говорил бе за това колко опасно би било да получи друга мозъчна травма, изтъкнал бе колко раздухан бе вече случаят в медиите. Нима съдията искаше да изпрати една млада жена в затвора? Да бъде заедно с онези, за които да я наранят би било възможност да си спечелят име?
Съдията ѝ беше задал няколко въпроса и Уин беше обещала, че няма да напуска страната и ще се явява на всички заседания на съда.
Съдията бе изглеждал облекчен, че може да си измие ръцете от цялата история.
Гаранция на стойност един милион долара и тя можеше да си отиде у дома.
Не у дома. Отиваше в апартамента на Хенри, макар да не беше сигурна защо. От онзи първи ден не беше идвал да я види. Някой от останалите адвокати минаваше да я наглежда всеки ден, но не и Хенри. Не беше тук и сега. Мъж, на име Ноа Лолес, беше тук и те чакаха телохранителите ѝ да докарат колата.
Носеше собствените си дрехи за пръв път от няколко дни насам, а главата ѝ беше бистра. Това беше добре, защото болката си беше отишла, но и лошо, защото си спомняше, че бе арестувана за убийство и че животът ѝ беше съсипан.
Да, щеше да вземе доброто заедно с лошото.
– Разбирам – отвърна тя на представителката на съда. – Благодаря на уважаемия съдия, че не ме принуди да нося проследяващо устройство.
Жената ѝ се усмихна съчувствено.
– Не са много онези, които имат такива връзки с общността като вас. Беше блестящ ход от страна на адвоката ви да представи всички онези писма. Колкото и да е странно, не мисля, че писмото от кмета бе това, което убеди съдията. А всички онези медицински сестри и лекари.
Да чуе това беше горчиво-сладко.
– Мисля, че майка ми би се радвала да бъде лекар или сестра. Тя живееше, за да помага на другите. Майка ми беше голям радетел за подпомагане на нюйоркските болници. Предполагам, че да поема по нейните стъпки бе начин да се чувствам по-близо до нея. Макар че сега ми се ще да беше направила същото и с нюйоркската полиция.
Служителката на съда се засмя и ѝ подаде копие от документа.
Уин може и да бе успяла да избегне проследяващото устройство, но знаеше, че битката далеч не е свършила. Отиде до прозореца, докато вратата се затваряше, оставяйки я сама с Ноа Лолес. Погледна надолу и видя, че все още има тълпа. Репортери и „фенове”. Трудно ѝ бе дори да си помисли тази дума.
– Трябва ли да изляза през главния вход?
– Не. – Ноа се приближи до нея. Русата му коса и сините очи биха привлекли вниманието на всяка жена. Е, всяка жена, която не беше виждала Хенри. – Колата е в подземния паркинг. Дейвид ще направи изявление пред пресата и именно тогава ще те изведем. Това е любимият трик на Хенри. Те гледат на една страна. Ние отиваме на другата.
Уин истински оценяваше това, но имаше няколко неща, които я объркваха.
– Защо не си отивам у дома? Няма да напусна страната, кълна се. Наистина искам да спечеля тази битка. Не съм направила нищо лошо, така че нямам никаква причина да бягам.
– Според мен Хенри се тревожи, че ще бъдеш сама.
– Сградата се охранява.
Макар че не се бе оказала достатъчно добре охранявана за Бри.
– Никоя сграда не е абсолютно сигурна.
– Имам двама едри телохранители – изтъкна тя. – Предполагам, че присъствието им е колкото, за да не допускат никой да влезе, така и за да не допуснат аз да изляза. Той наистина ли мисли, че ще избягам и ще оставя другите да операт пешкира?
– Възможно е – разнесе се познат глас и Хенри пристъпи в стаята. – Няма да си първата богаташка, използвала парите и привилегията си, за да се опита да се изплъзне на съдебната система. Вярвам, че единствената причина да ти спестят проследяващото устройство е това колко жалък вид имаше в болничното легло. Отлична работа, между другото. Надали би могла да го изиграеш по-добре, ако те бях подготвил. Като добавим и всички онези почтени граждани, които проявиха готовност да се изкажат в твоя защита, работата ни беше в кърпа вързана. Не пречи и това, че малко приличаш на внучката на съдията. Беше отлично представление.
Кой беше той? Това не беше мъжът, който се беше появил в спалнята ѝ в нощта на бурята. Този мъж беше студен като лед.
– Не беше представление. Действително бях нещастна и жалка.
Той се огледа из стаята.
– Предполагам, че да си затворена в семпла болнична стая е едно от най-лошите неща, които биха могли да ти се случат. Подозирам, че обикновено те настаняват в апартамент, запазен за най-богатите им клиенти.
Дотук беше с този задник. Два дни беше стояла в тази стая, надявайки се и молейки се той да се появи и отново да си бъде онзи Хенри, в когото се беше влюбила. Дори нямаше да се преструва, че не беше така. Беше се влюбила в него, а той се бе оказал илюзия. Немислимо бе да изпитва същото като нея. Не би могъл да ѝ говори по този начин, ако изпитваше дори една десета от онова, което тя изпитваше към него.
Обърна се към Ноа, защото той поне изглеждаше разумен.
– Много бих искала да си отида у дома. Съгласна съм да нося проследяващо устройство.
Ноа въздъхна.
– Не е добра идея. В мига, в който от пресата се докопат до снимка на това, тя ще плъзне навсякъде. Може да настрои потенциалните съдебни заседатели против теб.
– Да не възнамеряваш да се обадиш на някой от приятелите си хакери? – Хенри зададе въпроса така, сякаш не го беше особено грижа, просто беше любопитен. – Мислиш си, че някое от онези хлапета, с които си се движила в Дърам, ще може да свали устройството?
– За какво говориш?
Той погледна към телефона си.
– За Колин Кнап и Харли Прайър. Новите ти приятели. Пратили са ти няколко съобщения на мобилния.
Не беше сигурна накъде бие с това.
– Създадох си много приятели в Северна Каролина. Колин и Харли са в един от курсовете ми. Направихме си група за учене. Откъде знаеш за тях?
Той ѝ отправи смразяваща усмивка.
– Ще знам всичко за теб и онези, с които имаш контакт. Знаеше ли, че Колин Кнап има връзки с няколко идеологически групи онлайн?
– Запознах се с него преди няколко седмици, Хен… господин Гарисън. – Беше добър начин да постави дистанция между тях. Хенри беше нейният любовник. Мъжът насреща ѝ определено беше господин Гарисън. – Не. Не знам какви са навиците му онлайн.
– Замесен е с група хакери. Хактивисти, мисля, че така се наричат. Макар че от полицията все още не са успели да докажат каквото и да било. Приятелят ти Харли също е бил арестуван няколко пъти.
– По политически причини. – За това знаеше. – Арестували са го, защото е взел участие в мирен протест.
– Ама естествено, че е бил мирен – подметна той пренебрежително. – И двамата разбират от техника. Предполагам, че би могла да поканиш някой от тях и да свалиш проследяващото устройство. Хакерите ги бива в подобни неща. Нали знаеш какво казват: съди за хората по онези, сред които се движат.
Ноа се прокашля.
– Да, в такъв случай ти ще изглеждаш много добре, Хенри. Уверявам те, че съм имал по-сериозни връзки в хакерския свят, отколкото някакво хлапе от „Дюк“. Искаш ли да напусна, или може би подозираш, че и аз ще ѝ помогна да избяга?
– Не това казах и ти го знаеш. Не е същото. Ти остави онзи живот зад себе си.
– И все пак той все още е част от мен. Не забравяй, че ти не си прокурорът в този случай. Предполага се, че си на нейна страна.
Ноа гледаше Хенри право в очите.
– Не мога да бъда на нейна страна, ако избяга в чужбина – отвърна Хенри. – А в този случай е полезно да мисля като прокурор.
При мисълта Хенри да стои над нея и да я разпитва Уин почувства, че ѝ призлява.
– Не искам адвокат, който непрекъснато ще се съмнява в мен.
– Именно това, скъпа моя, прави един адвокат. – Той погледна през прозореца. – Идваш у дома с мен. Тази ситуация ми харесва толкова малко, колкото и на теб, но смятам, че така ще е най-добре. Ако си отидеш в твоя дом, ще трябва да търпиш братовчед си, който въпреки усилията ми, се появи в няколко токшоута, заявявайки, че не може да е сигурен, че не си убила обичната му Бри.
– Какво? Та те просто преспаха няколко пъти. Не трая повече от няколко седмици и беше по-скоро, за да ме подразни, отколкото защото Бри е била влюбена.
Защо Тревър беше такъв задник?
– Вярвам, че сега чичо ти го държи изкъсо – обясни Ноа. – Все пак успя да нанесе известна вреда и съм съгласен с Хенри, че ще е по-добре да си далеч от него. Все още не съм сигурен, че онзи ден именно той не отвлече вниманието на полицейската служителка.
– Охранителната камера го хвана да говори с някои от… не знам как да ги нарека. Протестиращи? Фенове? Хора, които имат твърде много свободно време? Така или иначе, Тревър прекара около петнайсет минути, говорейки с няколко от младите жени отвън, преди да се присъедини към чичо ти и да отиде да те види – обясни Хенри. – Не би било трудно да уреди нещо. Защо те мрази толкова много?
Защо всички я мразеха?
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
