„Децата от Бхут Базар“ от Дипа Анаппара (изд. „Изток-Запад“, преводач Петя Петкова) е история за изгубеното детство, за болката от загубата, за несигурността на утрешния ден, но най-вече – за даровете, които имаме, но рядко оценяваме.
Близо до базара, претъпкан с хора, кучета и рикши, покрай сергиите, от които мирише на кардамон и врящо олио, под затъмненото от смога небе, в сърцето на бедняшкия квартал живее деветгодишният Джай. Запален по полицейските сериали, той често си представя какво би направил на негово място любимият му детектив. Затова, когато изчезва момче от неговия клас, Джай решава да впрегне детективските си умения, за да го открие.
Прочетете откъс от романа при нас.
Оглеждам къщата ни с главата надолу и преброявам пет дупки в ламаринения ни покрив. Може и да са повече, но не ги виждам, защото черният смог навън е изтрил звездите от небето. Представям си джин, приклекнал на покрива, окото му се завърта като ключ в ключалка, докато ни наблюдава през дупка, чака мама, татко и кака Руну да заспят, за да изтръгне душата ми. Джиновете не съществуват, но ако ги имаше, щяха да отвличат само деца, защото нашите души са най-вкусни.
Лактите ми се разтреперват на леглото и подпирам крака на стената. Кака Руну спира да отброява секундите, в които съм надолу с главата, и казва:
– Стига бе, Джай, до теб съм, а ти пак мамиш. Нямаш срам, а?
Гласът ѝ е висок и развълнуван, защото е доволна, че не мога да стоя надолу с главата толкова дълго, колкото нея. С кака провеждаме състезание по челни стойки, но то не е честно. Уроците по йога в училище са за ученици от шести клас нагоре, а кака Руну е в седми, така че ѝ преподава истински учител. Аз съм в четвърти клас и се налага да разчитам на Баба* Девананад по телевизията, който казва, че ако правят челни стойки, децата като мен:
• никога през живота си няма да носят очила;
• няма да имат бяло в косата, нито черни дупки по зъбите;
• няма да имат локви в мозъка, нито бавни ръце и крака;
• винаги ще са номер едно в училище + колежа + работата + вкъщи.
Челните стойки ми харесват много повече от пръхтящите упражнения, които Баба Девананад прави, кръстосал крака в поза „лотос“. Но точно сега, ако постоя още малко обърнат с главата надолу, ще си счупя врата, така че се бухвам на леглото, което мирише на кориандър на прах, суров лук, мама, тухли, цимент и татко.
– Баба Джай се оказа мошеник – крещи кака Руну като новинарите, чиито лица почервеняват всяка вечер от гневните новини, които трябва да четат по телевизията. – Нима народът ни само ще стои и ще гледа?
– Уф, Руну, главата ме заболява от твоите крясъци – скастря я мама от кухненския кът на къщата ни.
Оформя ротита в съвършени кръгове със същата точилка, с която ме налага по дупето, когато крещя лоши думи, докато кака говори с баба и дядо по мобилния ѝ телефон.
– Спечелих, спечелих, спечелих – припява кака. По-шумна е от телевизора в къщата до нас, от врещящото бебе през една къща и от съседите, които всеки ден се дърлят кой от чий бидон е откраднал вода.
Запушвам си ушите. Устните на кака Руну се движат, но все едно говори мехурчестия език на риба в стъклен аквариум. Не чувам нито дума от дърдоренето ѝ. Ако живеех в голяма къща, щях да взема запушените си уши и да изтичам по стъпалата, качвайки по две наведнъж, и да се напъхам в някой шкаф. Но ние живеем в басти**, така че къщата ни е само с една стая. Татко обича да казва, че в тази стая има всичко необходимо, за да расте щастието ни. Има предвид мен, кака и мама, а не телевизора – най-хубавото нещо, което притежаваме.
От мястото, на което лежа, го виждам ясно. Гледа ме отвисоко от лавица, на която са наредени и стоманени чинии и алуминиеви кутии. Обли букви на екрана обявяват: „Делхи: забелязана е изчезналата котка на полицейския комисар.“ Понякога новините на хинди са написани с букви, които пръскат кръв, особено когато новинарите ни задават мъчни въпроси, на които не можем да отговорим, като:
„Дали във Върховния съд живее призрак?“
или
„Дали гълъбите са обучени в Пакистан терористи?“,
или
„Бивол ли е най-добрият клиент на този магазин за сарита във Варанаси?“,
или
„Расгула ли разстрои брака на актрисата Вина?“
Мама обича такива истории, защото двамата с татко могат да спорят за тях с часове.
Любимите ми предавания са онези, които според нея не съм достатъчно голям да гледам, като „Полицейски патрул“ и „Истински престъпления“. Понякога тя изключва телевизора по средата на убийство, защото смята, че е твърде гадно. Но друг път го оставя да работи, защото обича да отгатва кои са лошите хора и да ми казва как полицаите са слепи като бухали, защото никога не разпознават престъпниците толкова бързо, колкото нея.
Кака Руну е млъкнала, за да разтегне ръце зад гърба си. Мисли се за Юсейн Болт, но е просто в отбора по щафетно бягане на училището. Щафетата не е истински спорт. Затова мама и татко ѝ позволяват да участва, въпреки че някои от чичовците и лелите в нашето басти твърдят, че бягането е позорно занимание за момичета. Кака казва, че те ще млъкнат, когато отборът ѝ спечели областния турнир и щатските шампионати.
Пръстите ми изтръпват в ушите, затова ги изваждам и ги избърсвам в комбат панталоните си, които вече са опръскани с мастило, кал и мазнина. Всичките ми дрехи са също толкова мръсни, включително и униформата.
Опитвам се да убедя мама да ми разреши да нося новата униформа, която ми дадоха безплатно от училище, но тя я държи на лавица, до която не стигам. Казва, че само богатите изхвърлят дрехи, в които още има живот. Ако ѝ покажа как кафявите ми панталони свършват доста над глезените, ще каже, че дори филмовите звезди носят дрехи, които не са им по мярка, защото това е най-новата мода.
Още си измисля неща, за да ме заблуди, както правеше, когато бях по-малък, отколкото съм сега. Не знае, че всяка сутрин Пари и Фаиз ми се смеят, когато ме видят, и ми казват, че приличам на благовонна пръчица, която мирише на пръдни.
– Мамо, виж, униформата ми… – понечвам да кажа, но млъквам, защото отвън се чува писък, който е толкова силен, че сякаш ще смачка стените на къщата ни. Кака Руну ахва, а мама докосва неволно един горещ тиган и лицето ѝ се изостря и набръчква като кората на момордика.
Мисля, че татко се опитва да ни изплаши. Все пее стари песни на хинди с грубоватия си глас, който се търкаля по преките на нашето басти като празен варел от пропан-бутан, събужда уличните кучета и бебетата и ги разревава. Но писъкът отново удря стените ни, мама изключва печката и тримата хукваме навън.
Студът се плъзга по босите ми ходила. Сенки и гласове потрепват от отсрещната страна на уличката. Смогът разресва косата ми с пръсти, които са опушени, но и в същото време влажни. Хората викат: „Какво става? Случило ли се е нещо? Кой крещи? Някой изкрещя ли?“ Кози, облечени от собствениците им в стари пуловери и ризи, за да не настинат, се крият под чарпаите от двете страни на уличката. Светлините на хай-фай сградите близо до бастито премигват като светулки и изчезват. Токът е спрял.
Не знам къде са мама и кака Руну. Жени с тракащи стъклени гривни вдигат фенерчета на мобилни телефони и керосинови лампи, но светлината им е размита в смога.
Всички наоколо са по-високи от мен и разтревожените им хълбоци и лакти ме удрят в лицето, докато се питат един друг за писъците. Вече можем да определим, че идват от дома на Лалу Пияницата.
– Там става нещо лошо – предполага чичо, който живее на нашата уличка. – Жената на Лалу тича из бастито, разпитва хората дали са виждали сина ѝ. Беше дори на бунището, викаше го по име.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
