„Водовъртеж“ (изд. „Емас“, преводач: Ваня Пенева) е втората книга от поредицата за разследванията на полицейския следовател Хюлдар и детската психоложка Фрея на исландската авторка Ирса Сигурдардотир. Първата – „ДНК“, излезе на български език през 2019г.
Вака седи на стълбите пред училище в очакване баща ѝ да се сети да я прибере. Майка ѝ отново е забравила да ѝ даде джобни и тя няма пари дори да звънне от уличен телефон. Покрай нея минава странната ѝ съученичка, която живее наблизо, и Вака я моли да се обади на родителите си от дома ѝ. Двете влизат вътре и никой повече не вижда едно от момичетата…
Десет години по-късно учител открива в капсула на времето злокобен списък, предвещаващ шест убийства. Дали представлява истинска заплаха? Случаят е възложен на следовател Хюлдар и той си дава сметка, че ще има нужда от психоложката Фрея и нейният усет за детската психика.
Прочетете откъс от криминалния трилър при нас.
1. глава
Хюлдар хвърли върху бюрото си купчината копия, получени от училището. С изключение на няколко недопити чаши кафе от последните дни то беше почти празно. Междувременно му възлагаха само задачи, с които колегите му не желаеха да се заемат. Като тази история с училището. Служителите в Комисариата сигурно щяха да му се подиграват – за пореден път. Някогашният им началник бе изпаднал в немилост и беше отстранен от поста си. Сега седеше в най-далечния край на голямото помещение, откъдето предишното му работно място дори не се виждаше.
Хюлдар грижливо избягваше да поглежда в онази посока. Всъщност му беше безразлично дали е изгубил уважението на началниците си. Много по-лошо беше, че бившите му сътрудници се държаха така, сякаш понижението му бе заразно. Надяваше се отношенията му с колегите да си останат, каквито бяха, преди да стане началник, но се оказа, че се е излъгал. Мълчанието им, когато влизаше в помещението, шепотът им, когато си тръгваше, бяха непоносими. Понякога си пожелаваше все още да е шеф на отдела.
Слава богу, това не продължи дълго – често се сещаше колко зле се беше чувствал на този пост. Постоянно да попълва формуляри, да пише доклади, да ходи на срещи, цялата безсмислена бумащина – ако някой му беше казал предварително в какво ще се състои работата му, никога нямаше да приеме повишението. За съжаление нямаше много обяснения, само едно кратко изречение: Искате ли да станете ръководител на отдела? Полицейската дирекция бързаше, защото поредица от скандали бе довела до принудителни оставки на завеждащите, и изборът съвсем случайно падна върху Хюлдар. Понеже полицейската работа не изисква непременно завършен университет или други познания, обичайно необходими за заемане на ръководна длъжност, шефовете се позоваваха на най-близкото до ума: възраст или професионална принадлежност. Всичко се свеждаше само до сравняването на няколко цифри. Хюлдар обаче предполагаше, че след хаоса около скандалите началниците му са добавили още един критерий: ръста на избраните. Той беше абсолютно сигурен, че когато са търсили нов шеф на отдела, именно неговата глава е стърчала над масата. По-добре да беше седнал или да се бе навел. Така щеше да си остане на предишната позиция и да се намира в средата на йерархията. Не на най-долното стъпало.
Въпреки всичко Хюлдар не обвиняваше никого. Само от него зависеше да отхвърли предложеното повишение. Не се ядосваше и че после го понижиха. Ако бе останал в първата редица, това нямаше да свърши добре. Обърка драматично едно разследване на убийство – едва ли друг би се издънил така. Когато се опита да обясни случая на една от сестрите си, му хрумна единствено сравнението с хирург, влетял в операционната със скалпел в ръка, за да направи спешна операция, но вместо това се спънал и отрязал главата на пациента.
Най-лошото беше, че въвлече в провала си и Фрея, тогава директорка на Къщата на децата. Отговорните лица в Службата за младежта не й простиха, че е застреляла човек на работното си място, и я понижиха до обикновена психоложка.
Всъщност и двамата трябваше да са благодарни, че не им се наложи да си търсят нова работа.
Фрея обаче беше много далеч от благодарността. При малкото им случайни срещи след злокобната случка в Къщата на децата тя не го удостояваше дори с поглед. Беше бясна, и то именно на него. Като си помисли за нея, Хюлдар се намръщи. Надяваше се той и Фрея да се съберат въпреки безславното начало, нерадостното интермецо и опустошителната заключителна сцена. Но той сам си беше виновен: първата среща зададе тона на отношенията им и беше цяло чудо, че изобщо му се удаде отново да се сближи с Фрея. За съжаление познанството им беше краткотрайно. Белязан от досегашния си опит с жените, той се представи като занаятчия, преиначи фактите и прекара нощта с нея. Опитът му подсказваше, че твърде малко жени си падат по полицаи. На всичкото отгоре при запознанството им каза второто си име – Йонас. При новата им среща във връзка с убийството, което сложи край на кариерите им, истината излезе наяве. Дърводелецът Йонас бе принуден да се разкрие като комисар Хюлдар.
Е, каквото се беше случило веднъж, лесно можеше да се повтори. Защо пък да не се отвори нов шанс? Тази мисъл го настрои оптимистично.
Усмихна се на младия полицай срещу него. Колегата отговори на усмивката му несигурно и отново втренчи поглед в екрана на компютъра. Със сигурност не правеше нищо интересно, защото момъкът беше отскоро в полицията и по ранг стоеше по-ниско дори от Хюлдар.
– Много работа ли имаш? – Хюлдар се постара да не звучи иронично, защото малкият беше ужасяващо чувствителен. Щеше да му се наложи да стане дебелокож, и то бързо, но Хюлдар нямаше намерение да се погрижи за това. Имаше си друга работа, не му се занимаваше с този задръстен млад полицай.
– Да. Не… – Челото над екрана стана огненочервено.
– Може ли по-точно? Да или не?
– Не. Не особено много. Въпреки това достатъчно.
– Нали знаеш, няма нищо лошо, когато работата ни не е много. Поне според гражданите.
Хюлдар седна и придърпа документите. Колкото по-бързо се справи с тези глупости, толкова по-добре. Преглътна въздишката си и зачете написания на ръка текст от първата страница.
През 2016 година автомобилите ще станат излишни. Вместо тях ще има малки хеликоптери, задвижвани със слънчеви батерии. Ракът и всички други лоши болести ще са лечими. Хората ще живеят най-малко 130 години. Исландия все още ще е най-добрата страна в света! Елин, 9 В.
До името бяха нарисувани две сърчица и две смайлита. Хюлдар не си спомняше да е виждал някога смайли в контекста на работата си.
– Ти би ли заменил служебната кола с хеликоптер, задвижван от слънчеви батерии?
Хюлдар раздалечи две ламели на щората и погледна навън. Сивкавата зимна светлина надали беше достатъчна да стартира такъв хеликоптер, камо ли пък да го задържи във въздуха.
– Какво каза? – Ако се съдеше по гласа, младият колега бе решил, че го будалка.
– Нищо, нищо…
Хюлдар беше твърде уморен, за да обясни как стоят нещата. Снощи ходи на кръчма с неколцина приятели и си легна късно, препил с бира. Младокът явно не знаеше с какъв случай се занимава той или беше твърде глупав, за да събере две и две.
– Разполагаме ли с хеликоптер?
– Естествено. – Хюлдар веднага съжали за прибързания си отговор и се постара да се поправи. – Не, нямаме хеликоптер. В момента чета как ученици отпреди десет години са си представяли нашето настояще. Едно от децата пише, че ще пътуваме с хеликоптери, задвижвани със соларни батерии. Според мен не е най-глупавото от съчиненията, които ми предстои да прегледам.
Младият колега премести малко стола си, за да погледне Хюлдар в лицето. Казваше се Гвюдлойгур, в комисариата го наричаха просто Гули и той постоянно се напъваше да се отърве от прякора си. Навярно щяха да му викат Гули, докато докаже на какво е способен. Ако това изобщо се случеше. В този екип не всеки успяваше да си извоюва име.
– Защо четеш ученически съчинения?
– В едно от тях са се натъкнали на съмнителни предсказания и директорът на училището се обърна към полицията. – Хюлдар подаде на Гули копие от съчинението с хеликоптерите. – По онова време училището поддържало връзка с американско училище. Съвместният им проект предвиждал да заровят в двора на училището капсула на времето със съчинения на учениците и да я изровят след десет години, за да сравнят как децата от двете страни са виждали бъдещето. В проекта участвали учениците от девети клас. Задачата била да опишат как си представят Исландия след десет години. Събрали съчиненията и ги затворили в капсулата. Дотук добре. Един от исландските ученици обаче се възползвал от случая и предсказал и няколко убийства. Моята задача е да открия този ученик, а после ще го проучат психолози, за да установят дали днес, като възрастен, представлява заплаха. Според мен е съмнително, но сме длъжни да проверим.
– Кого иска да убие?
– Не само един човек. Назовава шест лица. Не е написал имената им, само инициалите. В два случая се е задоволил само с една буква. – Хюлдар потърси въпросното съчинение. В училището му бяха дали копия от съчиненията на учениците, само едно беше в оригинал. Секретарката му връчи листа, без да крие отвращението си. Ясно показа колко е облекчена, че повече няма да се занимава с този въпрос.
Гвюдлойгур наблюдаваше внимателно как Хюлдар прелиства съчиненията. Хюлдар трябваше да признае, че му е приятно колега да прояви интерес към работата му. Отдавна не му се беше случвало. Тъпо бе само, че случаят беше толкова банален.
– Защо не са поговорили с този ученик? Сигурно не е трудно да го намерят.
– Съчинението е анонимно.
– Какво ще правиш сега? Ще откриеш кое име от деветите класове липсва сред съчиненията в капсулата? Ще сравниш почерка със стари училищни писмени работи?
– Нещо в тази посока. Интересно е, че съчиненията са с едно повече, отколкото са били учениците от девети клас. Някой явно е предал две съчинения. Налага се да сравня написаното за убийствата с другите послания в капсулата. За съжаление почти всички деца пишат грозно. Поне момчетата.
– Момче ли е?
– Да. Или момиче, писало с лявата ръка.
– Отпечатъци?
Хюлдар се засмя.
– Ама разбира се. Със сигурност ще ми позволят да пратя 65 ученически съчинения в лабораторията. – Взе съчинението за хеликоптерите от ръката на Гули и го сложи върху купчината. – За тази цел ми е нужен труп. Най-добре всичките шест набелязани.
Извади мистериозното съчинение и го прочете тихо:
През 2016 година ще бъдат убити следните лица: К, СГ, БТ, ЙЙ, ВЛ и И. Никой няма да усети липсата им. Най-малко аз. Чакам с нетърпение.
Отдолу нямаше нито смайлита, нито сърчица.
– Значи ти смяташ, че всички тези хора са още живи?
– С голяма вероятност, но разполагам само с инициалите им или дори само с една буква от името, не съм стопроцентово сигурен. – Хюлдар подаде съчинението на колегата си. – Поне училищната секретарка твърди, че през последните десет години не е бил убит никой с такива инициали. През 2013 г. бил убит мъж, чието име започва с К, но убиецът бил заловен и осъден, освен това не бил от тяхното училище, нито на подходящата възраст. Налага се, естествено, да проверя тази история, но дори секретарка не би се затруднила да провери малкото жертви на убийство в тази страна през последните години.
Гвюдлойгур прочете съчинението, вдигна глава и погледна Хюлдар с неразгадаемо изражение. Отличаваше се с меки черти на лицето, множество лунички по носа и бузите, не се виждаше и следа от набола брада, макар че денят преваляше. Навярно беше към края на двайсетте – също като безименния автор на съчинението.
– Има статия в Уикипедия. – Той пак се изчерви и сякаш се подмлади още повече. – За всички убийства в Исландия.
Хюлдар вдигна вежди.
– Да не си я писал ти?
– Не. Само те подсещам. Ако сравниш имената, ще спестиш време.
Хюлдар съжали, че се е държал нелюбезно с младия мъж. Би било добре да се сприятели с него – нуждаеше се от съюзници на работното си място. Ала не му се удаде възможност да превърне доброто си намерение в дело. С ъгълчето на окото си зърна Ерла да се носи към бюрото му, облечена в дебело яке. Пламенно се помоли тя да не го замъкне навън – току-що бе влязъл, а предсказаната от метеоролозите буря вече си показваше ноктите. Ала нямаше късмет.
– – –
За четирийсет и пети път през тази зима над Исландия се установи област на ниско атмосферно налягане. Бурите бушуваха с нарастваща ярост. Сякаш боговете на времето упражняваха насилие над малката страна – харесваше им да я бичуват и нищо не бе в състояние да ги укроти. Силен порив на вятъра, стремящ се да измете тези мисли, плесна в лицето на Хюлдар мокро листо и то залепна върху бузата му, кално и студено. Опита се да го отстрани с пръсти и то остана в ръката му. Наложи се да я тръсне няколко пъти, докато листото падне в градината.
– Намери ли нещо?
Ерла вървеше до него и с мъка пазеше равновесие. Дългият черен полицейски анорак се вееше като платно и Ерла все се извръщаше настрана. Усилията й да не се пльосне на земята пред очите му бяха разбираеми. Откакто го понижиха и тя пое длъжността му, отношенията им бяха обтегнати и сковани. Хюлдар беше ръководил отдела за съвсем кратко време и нямаше представа от какво толкова се е лишил. Напрежението идваше преди всичко от Ерла, защото той беше напълно безразличен към промяната и в никакъв случай не я държеше отговорна за станалото. Някой трябваше да върши тази работа, защо да не е тя? Вярно, Ерла се изразяваше твърде грубо за неговия вкус и често се държеше просташки, но навярно шефовете я бяха избрали точно затова. На всичко отгоре върху полицията упражняваха натиск да назначават жени на отговорни длъжности, а с Ерла бяха улучили две в едно: жена с поведение на женомразец.
– Не. Тук няма нищо. Или поне нищо съмнително. Изглежда ми напълно нормална градина с обичайните боклуци.
Хюлдар посочи потрошения батут, завързан за оградата в далечния край на градината. Май беше минало доста време, откакто там са скачали деца – платното липсваше, бяха останали само металната рамка и няколко пружини. Той почука по ръждивия грил на терасата и си спести усилието да покаже на Ерла джакузито – съвсем стандартно, дървено, обрулено от времето; сигурно много отдавна никой не беше влизал вътре. Нямаше нищо за гледане. Намираха се в най-обикновена градина.
– Може би някой се е пошегувал…
– Шега ли?
Ерла обходи градината с поглед, но не посмя да погледне Хюлдар в очите. Изпод качулката си проследи как Гвюдлойгур, въоръжен с тояга, ровичка в един оголен храсталак и търси… неизвестно какво. Вятърът носеше снопчета суха шума – като листото, ударило Хюлдар по лицето. Ерла се обърна отново към него, но погледът й беше насочен към брадичката му.
– Що за идиотско чувство за хумор?
Хюлдар вдигна рамене.
– Отде да знам?
Трудно беше да се засмее на „разходката“ в това отвратително време. Изпитваше съвсем други чувства към изпращача на посланието. По пътя Ерла бе разказала подробно на колегите си за адресираното до нея писмо, пристигнало към обед. Анонимният изпращач пишел, че в тази градина се намира нещо от значение за полицията. Нямало никакви указания, които да улеснят търсенето.
– Не е ли по-добре да се откажем?
Най-сетне Ерла срещна погледа му и Хюлдар разбра, че е било по-добре да си държи устата затворена.
– Не. Размърдайте си задниците. Продължаваме търсенето.
– Окей, всичко е наред.
Хюлдар успя да се усмихне, но усмивката бързо изчезна. Проследи Ерла с поглед. Вятърът я люлееше, ала тя очевидно бе решена да издържи докрай. Той се зае отново с терасата. Огледа се за възможни скривалища. Поне да знаеха какво търсят – това щеше да улесни значително работата им.
Откъм джакузито се чу шум. Хюлдар видя как тежкият капак се повдигна, падна с трясък, после пак се повдигна. Въпреки воя на вятъра чу скърцането на пантите, които не позволяваха на капака да се отвори. Отстрани на джакузито имаше люк. Реши да го отвори и се запъти натам, следван от бдителния поглед на собственика на къщата, застанал на горния етаж. Мъжът на име Бенедикт се държеше твърде нелюбезно, вероятно защото не проумяваше какво точно се случва. Нищо не показваше да има нещо общо с писмото; учудването му изглеждаше искрено. Ерла не бе споменала нищо за Бенедикт и Хюлдар не знаеше кой е мъжът. Имаше вид на човек, излязъл наскоро в пенсия, а ако се съдеше по поведението му, беше типичен невротик, свикнал да го слушат. Един от онези, дето не можеха да се примирят, че величието им е отминало.
Хюлдар се усмихна и му махна. За благодарност получи гримаса и няколко неясни жеста – навярно знак да остави джакузито на мира. Мъжът едва ли очакваше полицаят да се напъха вътре; по-скоро се притесняваше за капака, ако Хюлдар се опита да счупи пантите. Не, той нямаше такова намерение, затова кимна кратко към мъжа с надеждата посланието му да бъде разбрано.
Зад отвора имаше помпа и няколко тръби. Хюлдар надникна в люка, за да се увери, че зад тръбите няма нищо, и си удари главата. Дървената обвивка изскърца. Колко потискащо! Ако подателят на анонимното писмо му попаднеше в лапите, трудно щеше да се удържи да не му цапне един и да го украси със същата цицина, която бързо се надигаше на тила му. Един удар на правилното място нямаше да му навреди. Доброто му име в полицията и без това беше унищожено.
Хюлдар затвори люка и се изправи. Разтри болезнено пулсиращия си тил и обходи с поглед потъналата в мрак градина. Претърсиха навсякъде, много по-щателно, отколкото в градината отпред. Дано на Ерла не й дойдеше безумната идея да започнат отначало. През цялото време мъжът стоеше до прозореца и на равни интервали им крещеше да внимават с насажденията. Доста смешно, като се има предвид сезонът. Малкото налични растения бяха голи и замръзнали.
Хюлдар приглади косата си назад. Вятърът реагира незабавно и отново я издуха в лицето му. Също толкова безсмислено, колкото и всичко друго в днешната акция. Къде да търси още? Обиколи градината, опитвайки се да открие подходящи скривалища. Ерла и младият колега бродеха безцелно наблизо. Гвюдлойгур размахваше тоягата. Накрая Хюлдар се облегна на джакузито и се наслади на горещата пара, която излизаше през процепа в капака.
В тази градина нямаше нищо.
Писмото беше подла шега. Освен ако някой не ги бе изпреварил и не беше отнесъл, каквото търсеха. Възможно бе родители да са намерили дрога у своя тийнейджър и да са решили да я предоставят на полицията, без да създават проблеми на хлапето си. Възможно бе младежът да е проследил създателите си и да си е прибрал дрогата, преди да дойде полицията. Грешка. Голяма грешка. Много по-вероятно беше родителите да изхвърлят дрогата в тоалетната, вместо да организират такъв театър.
Внезапно вятърът утихна, горещата пара се издигна и стигна чак до лицето на Хюлдар. Плътният облак донесе миризма, която му се стори позната. Специфичната миризма на кръв. Той потрепери и вдигна капака. Чукането по прозореца горе се засили.
Мина малко време, докато Хюлдар проумее какво плува в джакузито. След като мозъкът му преработи невероятното послание, той инстинктивно направи крачка назад и пусна тежкия капак. Вятърът мигом се възползва от удобния случай и се хвърли срещу капака с цялата си сила. Пантите се счупиха. Капакът се залюля и падна шумно върху терасата. Хюлдар вдигна глава, за да види реакцията на собственика. Лицето на мъжа вече не изразяваше гняв, а учудване.
Учудване и отвращение.
Хюлдар хвана капака и опита да се пребори с вятъра, за да го върне на мястото му. Извика на Ерла и Гвюдлойгур да му помогнат. Нов порив на вятъра залюля капака и Хюлдар усети как в мускулите на ръцете му лумнаха пламъци. Въпреки това не бе в състояние да отдели поглед от онова, което плуваше в джакузито. Малкият, незначителен случай с училището щеше да му липсва. В червеникавата вода плуваха две отрязани ръце.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
