В художествено-документалната си книга „Към езерото“ (изд. „Жанет 45“, преводач: Невена Дишлиева – Кръстева) Капка Касабова изследва по вода и земя историите на поети, рибари и пазачи, на управници и хора, отхвърлени от цивилизацията, наследници на война и изгнаничество, разголва човешките съдби, оформени от живота край езерата.
Езерата Охрид и Преспа. Две древни езера, свързани с подземни реки. Две езера, които пазят трудни спомени за миналото на тези земи и тайната на непомръкващото им привличане. Две езера, които са изиграли важна роля в семейната история на майчиния род на Капка Касабова. Потегляйки с намерението да проучи родовото си наследство, тя стига до дълбинни наблюдения за начина, по който географията и политиката оставят своя отпечатък върху семейства и народи – и до универсални въпроси за човешкото страдание и способността ни да приемаме промяната.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Сънят с надигащата се вода започна, когато бях на шестнайсет –седемнайсет години – след като емигрирахме. Огромна водна маса се надига на хоризонта и тръгва към мен. Знам, че трябва да побягна, но не мога. Искам да стоя и да видя с очите си. Водата залива всичко – сгради, хора, електрически стълбове. Плувам, търся оцелели сред отломките. Изчезнали видове, познати хора от миналото ми. Наоколо – планини, древни като пирамиди, но и те започват да потъват. Това са земните води – безпаметно стари и разбунени. Изпитвам вселенска скръб, дълбока и тъмна като тази вода.
Според Карл Юнг водата и особено океанът представлява колективното несъзнавано – и действително, този сън не е с лични измерения. Не съм застрашена аз, всички сме застрашени и всички сме свързани в тази атавистична вода. Необичам да сънувам този сън и все се надявам, че ще престане, ала напротив, зачестява.
Три години след смъртта на баба Сия, в душното лято на 1989 г., отидохме в Охрид на гости при роднините: майка и татко, аз и сестра ми, и дядо с ленен костюм. Имах усещане за предстоящ разпад. Дали защото без Анастасия и Татяна вече нищо не беше същото в нашето семейство, или защото предстояха радикални промени и в България, и в Югославия, не знам, но помня тягостното ни гостуване при един човек с две момчета: вдовеца на Татяна, първа братовчедка на майка ми, и синовете му, мои втори братовчеди. Помня мълчание и топящи се луксозни югославски шоколадови бонбони с лешников вкус. Бях запленена, почти влюбена в трагичното трио на Татяна. Нищо че бях на петнайсет – бях наясно със секса и смъртта, знаех защо често се споменават заедно. Езерото беше навсякъде и нощем дишаше като живо с упойващия аромат на зреещи смокини и непоносимата тежест на моя наследствен копнеж. Цял живот ме привличат места и хора, които са наранен и.
По време на онова гостуване в Охрид се оказа, че семейството на баба ми по бащина линия, Бахчеванджиеви, имали огромни градини („бахча“ е персийската дума за градина, влязла на Балканите с Османската империя). Вуйчовците ни заведоха мен и сестра ми да видим последните бахчи – голи праскови, череши, кайсии. Сестра ми и аз крачехме сред дръвчетата в захлас и изпълнени със завист, но бяхме тъй строго възпитани от майка, с толкова овладени инстинкти – особено аз, – че не посягахме да си откъснем дори една черешка, с което предизвикахме смях у братовчедите си. Дял от някакви други бахчи бил наскоро продаден и част от парите се полагаха на майка ни, но поради хиперинфлацията в Югославия иначе немалката сума се беше стопила и стигна, колкото да ни купят – на мен и сестра ми – по един пръстен от чаршията. Първият ми и единствен златен пръстен, който точно двайсет години по-късно щеше да ми открадне един наркоман в Шотландия.
Това беше езерото за мен – южно, чувствено, богато, почти упадъчно в изобилието си, с бликаща синя светлина и неестествено прозрачна и чиста вода. Около него обаче витаеше нещо болезнено. Няколко години по-късно Югославия бе опустошена. Македония за пръв път стана име на независима национална държава. От бившите югославски републики единствено на нейна територия не се стреля, но всъщност войната официално започва през 1991 г. с убийството в Сплит на млад македонец с нещастната съдба да е танкист в Югославската народна армия (ЮНА); тълпата го пребива. Когато хора от ЮНА идват в Охрид да набират доброволци за войната, за тяхна изненада на всяка врата получават един и същ отговор: „Няма го“. Охридските семейства предвидливо пращат младите си мъже или при роднини, или в чужбина, или в килера. Години по-късно се повтаря същото: когато войната в Косово прониква в Македония и отново обикалят по охридските домове за доброволци, отговорът е същият: „Няма го“.
Езерото не си пада по войните. Македония минава на косъм от катастрофата.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
