„От мен до другото безсмъртие“ от Ива Спиридонова (изд. „Библиотека България“) е любовна книга. Но не само. Откровена книга. Но не само. Смела книга. Но не само. Това „още нещо“, което я прави безспорен литературен факт, е точно този респект от думите – много близко до призванието, до неизбежната потребност да се разголиш до сричка и до… душа. Ива Спиридонова има дълбоко уважение към думите, което я застрахова да ги употребява напразно. Разпознаваема е нейната поезия, което я прави автор с физиономия, с послания от сърцето, но от грамотното сърце, което първо се е научило да обича, а после да пише, че обича.
Предлагаме ви няколко от стихотворенията, включени в книгата.
ОТ МЕН ДО ДРУГОТО БЕЗСМЪРТИЕ
Нима не
ме разбираш? Щом свърши любовта,
остава нищото след нея. Пътуване ли?
Можеш да избираш… от пустота до празнота,
с илюзията, че живеем. Тъгуваме ли?
Отиде ли си тя, къде, по дяволите, да се денем?
Единствената поносима самота е тази,
от която да расте едно дете до първите си седем.
Човекът, ако има вечността, не мрази
непреодолимата си тленност. И може с тяло на звезда
да свети смело срещу всичките вселени.
И има принадлежност. В друг. Посока към брега –
сърце, приело всички грехове. Простени.
Нима не ме разбираш? Изгубим ли я, любовта,
умираме… Необратимо сме опустошени.
Да, можеш да избираш… между мене и смъртта.
Обичай ме! И наистина ще сме живели!
НАЧАЛО
Възпирам погледа. Не искам свят.
И слънчево е вътре, зад очите ми.
Отвън е странно. Птиците не спят,
облитат пак посоките в следите ни
от юг дотук, от минало до бъдеще.
Докато утро зад очите не съзрат –
да стъкнат там гнездо от сънища.
Понеже полетът дори е кръговрат,
ги пускам в себе си. Ще се родят
деца с криле, с венец от трънчета.
Светът е пепел. Птиците гнездят…
Зад моите очи изгрява слънцето.
ОЦЕЛЯВАНЕ ПО НОЙ
Откъде-накъде – този плач
озверял ме душѝ и прегръща?
Ти ръмжа – безработен палач,
за да вия аз в празната къща.
Но след нас тук ще влезе дете,
закъсняло след сълзи и прошки.
Трябва с тебе пътека да сме –
да проходи по стъпките рошави.
Ти мълча срещу твоите ръце,
те говореха, без да ме пускат.
И разбрахме, че две рамене
имат нужда от други. За къща.
А небето – за покрив… Небе,
дето всички небета завръща.
Откъде-накъде чак сега
(високосен, на четири години),
този плач ме заварва така –
няма как без потоп да отмине.
След стихия сме мътна река.
Не те пускам! Защото сме ние.
ЗАЩО, КАЖИ МИ, ТАЗИ ВЯРА СЕ ЗАВРЪЩА?
Когато вече даже съм забравила да
чакам,
изгубила и себе си по пътя си към вкъщи,
когато знам, че тази нощ ти пак си плакал,
защото знаеш – няма да ме видиш същата.
Когато като друга вече нищо нямам,
но упорито искам да си имам нещо.
Когато и за двама ни е трудно да сме двама,
но още сме привързани към общи вещи.
Когато зная, че за трудното ми трябва чудо,
а чудесата вече даже и по Коледа ги няма.
Когато продължавам да се връщам – чиста лудост.
Но само лудостта и любовта не са измама.
ВАМ
И кой ви каза, че
разбирате от болките,
с които раждаме внезапните си истини?
От острието до гърба му точно колко е
и кой от вас ще кресне първи „Близо е!“?
И кой ви каза, че заслужили сте прошката,
след грях я търсите в сърце на праведен…
От обич до предателство е точно толкова,
за колкото купувате си само гроба каменен.
…
Сега ви казвам – имат мяра тези кръстове,
върху които любовта е доживот разпъвана.
От нея до небето ще измерите със „Късно е!“,
щом тя възкръсне, по-голяма от сбогуване.
СЛЕД ТРИЙСЕТ СРЕБЪРНИКА НИКОЙ НЯМА БИОГРАФИЯ
Защо ме мамиш в световете си, човече,
на себе си превърнах се в изменница…
Ръка, на смелост от докосване далече,
подаваш ми – да стана твоя пленница,
а времето за приказки съвсем изтече,
ръката – пепел,
в нея огънят е сенчица.
Защо ми плащаш греховете си, човече,
а имената си купуваш на безценица…?
