Из „Щастието ти отива“ от Тина Търнър

Време за четене: 7 минути

„Щастието ти отива“ от Тина Търнър (изд. „Locus“, преводач: Тодор Кенов) е изумителен пътеводител за откриване на щастие, надежда и любов, в който една от най-обичаните световни изпълнителки разкрива мъдростта, извлечена от вдъхновяващата история на своя живот. Десетилетия наред будизмът е основна част от живота на Тина Търнър и в музиката, филмите и концертите тя блести като пример за пораждане на надежда от безизходицата, преодоляване на ограниченията и постигане на успех в живота. Черпейки поука от уроците в собствения й живот, от несгоди до космически висоти, Тина показва как духовните уроци на будизма са й помогнали да превърне скръбта, проблемите и бедността в радост, стабилност и благополучие.

Прочетете откъс от автобиографичната книга.

През прозореца струеше слънчева светлина, докато отпивах от сутрешния чай. Кристалните фигурки по масата улавяха светлината и разпръскваха каскада от цветове върху стената. Тези златисти лъчи бяха тръгнали от слънцето преди около осем минути и изминали цели 150 милиона километра, за да стигнат до стаята, където седях.

След миг или два този прекрасен спектакъл щеше да свърши. Но аз бях и съм благодарна, че това внушително светлинно шоу на обичната звезда на планетата ни ще продължи милиарди години занапред. Това е просто поредното обикновено чудо, на което имаме щастието да бъдем свидетели в този рай, който наричаме Земя.

В продължение на много години – близо две десетилетия – аз бях сляпа за красотата на тези простички природни чудеса. Те бях тук, навсякъде около мен, разбира се; аз не бях напуснала планетата. Донякъде обаче се чувствах така, сякаш бях напуснала този свят, обхваната от нездрави влияния, които ме бяха обгърнали като гъста мъгла. Красотата на света беше станала непознаваема за мен.
Симптоми на отрицателната ми карма бяха смъкнали жизненото ми състояние толкова ниско, че за мен дори елементарното съществуване беше неприятна работа. Бях престанала да се радвам на това, че съм жива.

Животът във всичките му възхитителни, макар понякога трудно осезаеми проявления, е безценен дар. Простият, обикновен живот е изпълнен с надежда, щедро наследство от Майката Земя, законно право на всички нас. Често си припомням думите на Ничирен: „Самият живот е най-скъпоценното от всички съкровища. Дори само един допълнителен ден живот струва повече от десет милиона златни монети.”

Въпреки всичко ние можем лесно да забравим да ценим красотата на нашия живот, когато затънем в забързаното ежедневие на работата, училището или личните отношения. Това може да стане още по-трудно, когато сме изправени пред отговорности, крайни срокове, сметки и хора, мъчещи се да решават техните собствени проблеми.

В един или друг момент мнозина от нас се затварят в черупката си, като се надяваме да се защитим от притесненията на ежедневния живот, да не говорим за по-големите предизвикателства от четирите общи за всички страдания – раждане, болест, стареене и смърт. Дори да не се скрием в черупката си, съществува друго познато място, където можем да потърсим убежище – нашата зона на комфорт.

И в двата случая ние преставаме да предизвикваме себе си да израстваме.

В будистката общност често казваме: Ако не се движиш напред, значи в действителност се движиш назад, защото всичко във вселената е винаги в движение.

Това означава, че ако не се стремите да напреднете в някоя област на живота ви, трябва да внимавате – може да се движите назад без дори да го осъзнавате.

Такъв беше случаят с мен преди да започна да мантрувам. Погрешно считах материалното положение – моята слава, хубав дом, дизайнерски дрехи, скъпи коли – за придвижване напред в живота. Онова, което впоследствие научих, е, че въпреки тези външни атрибути на успеха, аз всъщност се движех назад в единствената област, която наистина има значение – моето вътрешно жизнено състояние. Това се прояви по няколко начина. Загубих интерес да се усъвършенствам. Изпълнителската дейност, която някога обичах, се превърна в бреме. Не харесвах как изглеждам, не харесвах гласа си, не харесвах да давам интервюта, не харесвах почти нищо. Истината беше, че не харесвах себе си.

Имам предвид, докато не открих могъщата освобождаваща мъдрост на „човешката революция”. През изминалите четирийсет и седем години съм използвала този процес на вътрешна трансформация, за да отключвам потенциала за радост на моя живот.

Твърде много революции в историята са коствали живота на безброй хора и са носили нещастие на обществото. Човешката революция е съвсем различна. 
Като се активизирах всеки ден, моето жизнено състояние се подобри и аз се придвижвах напред в себе си, макар и само стъпка по стъпка. Постигнах нови творчески висоти и поновому осъзнах светостта на моя собствен живот и живота на всички около мен. Това е най-добрият вид революция, който мога да си представя.   
Човешката революция е постоянна и вътрешна. Тя е революция на сърцето.
Това е процесът на лично израстване в резултат на предизвикателства – онова, което се случва, когато предизвикаме себе си да разширим нашите възможности.

Този най-хуманен тип от всички революции ми помогна да разбия твърдата външна черупка на моето егоистично „низше аз” и да разкрия „висшето аз”, което съществува във всички нас. Това висше аз е неразрушимата вечна част на всеки от нас, която е способна на безгранична мъдрост, смелост и състрадателност.

В баптистката традиция на моето семейство тази революция на сърцето се описва като „ново раждане”. Чувала съм видни християнски проповедници да разказват историята за Исус и неговите четирийсет дни и нощи в пустинята, които според тях катализирали неговата човешка революция, защото когато се завърнал, Исус бил преобразен.

За щастие, не е необходимо и ние да изчезваме в пустинята за четирийсет дни и нощи, за да претърпим промяна. Установила съм, че не е нужно човешката революция да бъде нещо изключително или откъснато от ежедневния живот. Ето един пример:
Да кажем, че има една гимназистка, която никога не е била отличничка, но реши да се подложи на изпитание, като се записва за предмети, които намира за трудни, като френски език.
Това момиче бях аз.
Знаех, че няма да постигна кой знае колко в изучаването на чужд език и не беше необходимо да се записвам за този предмет, но исках да подложа на изпитание моите ограничения.

Или да вземем една млада жена, която предпочита да бъде сама. Тя не се чувства комфортно от общуването в групи, но се подлага на изпитание, като участва в спортни отбори, клубове по интереси и доброволно предлага да планира ученически мероприятия.
Тази млада жена отново бях аз.

Когато бях млада, най-много от всичко обичах да бъда сама. Можех с удоволствие да се забавлявам сама по цял ден. С наближаването на гимназията обаче усетих, че ако страня от другите, това няма да ми помогне кой знае колко, затова положих усилия да изляза от зоната си на комфорт.
Присъединих се към отбора по лека атлетика и към отбора по баскетбол и станах мажоретка. Играех баскетбол, после се втурвах да се облекла в униформата на мажоретка и да се върна, за да давам тон на насърчителното скандиране. Освен това доброволно организирах училищните танци и други ученически дейности.
Това са някои от най-ранните ми преживявания, свързани с човешката революция и спокойно привикване със съзнателното израстване.
Излизането от зоната на комфорт е доживотно занимание, а аз с удоволствие мога да кажа, че освен това е сигурен начин да добавите нови удовлетворяващи измерения към живота си. Когато отворите сърцето и ума си за нови възможности, се случват прекрасни неща.

Например хора, които виждаха сценичната ми персона, често предполагаха, че се чувствам съвсем удобно в ролята на тъй наречен секс символ. Това изобщо не беше така.
Да мислят така за мен беше нещо абсолютно извън моята зона на комфорт. Налагаше ми се да работя съзнателно, за да се почувствам удобно в този образ.   

Не исках да отхвърля ролята на „секс символ”, която ми приписваха, тъй като хората очевидно я харесваха, затова реших да направя тази персона моя. Постигнах това, като я играех най-вече пред моите почитателки, а не пред мъжете в публиката, по две причини. Не исках жените на моите концерти да се чувстват неловко, мислейки си, че флиртувам с техните мъже. Освен това исках да насърча жените да разкрият собствената си „феноменална жена”, както пише Мая Анджелоу в едноименното си стихотворение.

Истината е, че можете да се предизвикате да откриете по-висша цел във всичко, което правите на работа или в живота. Тогава можете да пристъпите към него, да го възприемете и да направите най-доброто, на което сте способни в това отношение. Това е човешка революция.