„Авария на края на галактиката“ (изд. „Жанет 45“, преводач: Жозеф Бенатов) съдържа двайсет и два нови разказа от майстора на кратката форма Етгар Керет плюс една необичайна кореспонденция и традиционния предговор за българските читатели. Този сборник е за многото разновидности на самотата. За предимствата от изстрелването с цирков топ. За изпълнимите и неизпълнимите желания на децата. За приятелството, късмета, виртуалната реалност, метаморфозите. И тук авторът отказва да се отвърне от мрачното в живота и тъкмо заради това вижда в пълния им блясък красивото, нежното и вечното.
Предлагаме ви да прочетете разказа „Тод“, включен в сборника.
Моят приятел Тод ме моли да му напиша разказ, с който да вкарва мадами в леглото.
– Вече си писал разкази, които разплакват мадами – казва, – и разкази, които ги разсмиват. Сега напиши такъв, от който да ми скачат в леглото.
Опитвам се да му обясня, че не става така. Е, вярно, някои жени са плакали на разказите ми, а някои мъже…
– Зарежи мъжете – прекъсва ме Тод, – не си падам по мъже. Отсега ти казвам, за да не вземеш да ми напишеш нещо, дето да подкара всякакви читатели към леглото ми. Само мадами. Да се разберем отрано и да си спестим неудобствата.
Пак му обяснявам, с възможно най-търпеливия си тон, че не става така. Разказът не е някакво заклинание или хипноза, разказът е просто начин да споделиш с хората какво чувстваш – нещо интимно, понякога дори срамно, което…
– Супер – пак ме прекъсва Тод, – значи сподели нещо интимно, дори срамно, дето да вкарва читателките в леглото ми.
Изобщо не слуша, това е. И никога не е слушал. Не и мен.
Запознахме се на едно литературно четене, което беше организирал в Денвър. Докато говореше за събитието и за любимите си книги, запелтечи от превъзбуда. Много страст има у Тод, а и много енергия. Но си личи, че не знае точно как да ги оползотвори. Въпросната вечер не общувахме много, но веднага усетих, че е умен и точен човек. Че може да се разчита на него. Че е от хората, които искаш да са до теб в пламнала къща или на потъващ кораб. За които знаеш, че няма да скочат в спасителната лодка и да те зарежат. В момента обаче не сме в пламнала къща, нито на потъващ кораб, а пием биокапучино със соево мляко в някакво измислено веганско кафене в Уилямсбърг, Ню Йорк. И малко ми домъчнява. Понеже ако наоколо нещо пламтеше или потъваше, щях да си спомня защо го харесвам, а така както е зациклил да ме врънка за разказ, ми е доста трудно да го дишам.
– Можеш да го озаглавиш Пичът Тод – казва – или дори просто Тод. Всъщност най-добре ще си е просто Тод. Така мадамите, които го четат, няма веднага да загреят накъде отива работата, а като дойде краят: бам! Ще са вътре с двата крака. Ще ме погледнат по-иначе. Ще усетят как слепоочията им започват да пулсират, ще преглътнат слюнка и ще кажат: „Тод, ти наблизо ли живееш?“ или „О, стига, не ме гледай така“, но с тон, който всъщност значи: „Моля те, моля те, продължавай да ме гледаш така“, и аз ще продължа, и всичко изведнъж ще си дойде по местата, ще тръгне от само себе си, сякаш без връзка с разказа ти. Ей такова нещо искам да ми напишеш.
Аз се разсейвам:
– Приятел, цяла година не съм те виждал. Кажи какво става с теб. Какво ново? Питай ме как съм, как е детето.
– С мен нищо не става – отвръща нетърпеливо, – а за детето няма какво да те питам, знам всичко за него. Преди няколко дни те слушах по радиото и през цялото шибано интервю все за детето си говори. Какво бил казал, какво направил. Водещият те питаше за писането, за ежедневието в Израел, за иранската угроза, а ти беше захапал темата за сина си като ротвайлер и не пускаше. Цитираше го като някакъв дзен мъдрец.
– Ами той си е мъдрец – почвам да се оправдавам, – има особен поглед върху битието. Различен от нашия, на възрастните.
– Браво – сумти Тод, – да ти е жив и здрав. Кажи сега: ще ми напишеш ли разказа бе, човек?
И така, седя си аз пред пластмасовото бюро, пунтиращо дърво, в посредствения хотел, пунтиращ лукс, който израелското консулство ми е резервирало за два дни, и се опитвам да напиша разказ за Тод. Старая се да открия в живота си източник на чувства, които да накарат някоя мацка да се замисли дали да не преспи с Тод. Не че ми е ясно защо той сам не си я намери. Хубав е и доста чаровен – от мъжете, които правят бебета на красивите сервитьорки по провинциалните закусвални и изчезват безследно. Всъщност нищо чудно точно това да му е проблемът – че не излъчва преданост. Преданост към жени. За романтика говорим. Понеже ако става дума за пламнала къща или потъващ кораб, както вече споменах, на него може да се разчита и още как. Да не би пък нещо в този смисъл да се иска от мен? Да напиша разказ, който кара жените да повярват, че Тод ще им бъде предан. Че на него може да се разчита. Или обратното – разказ, който да покаже на всяка читателка, че преданите, надеждни мъже не са кой знае каква находка. Че трябва да следваш сърцето си, а не да се кахъриш за бъдещето. Да следваш сърцето си бременна, докато Тод отдавна вече е в друг град и организира поетично четене на Марс под егидата на НАСА. А пет години по-късно, когато Тод посвети в ефир цялото събитие на теб и на Силвия Плат, да посочиш с пръст към екрана в хола и да кажеш: „Тод-младши, виждаш ли чичкото със скафандъра? Това е баща ти“.
Навярно именно за такава жена трябва да пиша. Жена, която среща човек като Тод – чаровен, убеден във вечната и свободна любов и разните там други глупости, дето ги разправят мъжете, на които им се чука целият свят. Той ѝ се обяснява за еволюцията и как жените са моногамни, понеже искат мъж, който да закриля рожбите им, докато мъжете са полигамни, защото им е заложено да оплодят колкото се може повече жени. И няма какво да се направи по въпроса – природа! А природата е по-силна от който и да е консервативен кандидат-президент и от всякакви статии в сп. Космополитън на тема „Как да задържим мъжа“.
„Живей за мига“, казва мъжът в разказа, спи с нея и ѝ разбива сърцето. Но нито за миг не се държи като някакво си лайно, с което късаш и готово. Държи се като Тод. Тоест дори когато ѝ прецаква живота, продължава да е мил, добросърдечен и емоционален – по един особено досаден, но и трогателен начин. Което прави идеята за скъсване с него малко по-сложна. А когато в крайна сметка двамата се разделят, тя си дава сметка, че все пак си е заслужавало да са заедно. Но ей тук се крие тънкият момент – „и все пак си заслужаваше“. Всичко останало ми се връзва като мобилен телефон към отворена мрежа, само „и все пак си заслужаваше“ се опъва. Защото какво всъщност ще получи мацката в разказа от цялата катастрофа с Тод освен още един удар по предната броня на душата?
– Когато тя се събуди, него вече го нямаше в леглото – чете на глас Тод от листа, – останал беше само мирисът му. Мирис на сълзи от дете, което буйства в магазина, понеже са отказали да му купят играчка; мирис на пот от злодей, който чува дълбок, дрезгав глас да го подканя през мегафон да излезе с вдигнати ръце; мирис на гимназистка на прослушване за състава на мажоретките… – спира и ме поглежда разочаровано. – Какви са тези глупости? – пита. – Потта ми не мирише. Аз изобщо не се потя, по дяволите. Ползвам специален дезодорант, който държи двайсет и четири часа. И тая гимназистка, и злодеят, и детето… ужасно е сдухващо бе, човек. Никакъв шанс някоя мадама да прочете нещо подобно и да излезе с мен.
– Виж до края – настоявам аз. – Разказът е добър. Даже си поплаках, когато го свърших.
– Браво – казва Тод, – супер. Знаеш ли кога за последен път съм плакал аз? Когато паднах от байка и си разбих главата, и се наложи да ми сложат двайсет шева. Не само че болеше, а и здравна застраховка нямах, та докато ме шиеха, не можех просто да крещя и да се самосъжалявам като всички останали, а трябваше и да се чудя откъде да намеря пари. Ей тогава ревах за последно. Много е мило, че си си поплакал, ама не ми върши работа, изобщо не ми решава проблема с мадамите…
– Просто исках да кажа, че разказът е добър – пояснявам – и съм доволен, че го написах.
– Ама кой те е карал да пишеш добър разказ? – нервира се Тод. – Помолих те за разказ, с който да ми дадеш едно рамо. Да помогнеш на приятел да се справи с реално затруднение. Т’ва е все едно да те помоля да дариш кръв, за да ми спасиш живота, а ти да напишеш добър разказ, който после да четеш разхлипан на погребението ми…
– Нито си мъртъв – прекъсвам го, – нито дори на умиране.
– Напротив – крещи Тод, – напротив! На умиране съм! Сам съм, а за мен това е по-зле и от смърт. Не схващаш ли? Нямам си малък бърборко, чиито блестящи мисли от детската градина да цитирам пред хубавата си жена. Нямам. А този твой разказ? Цяла нощ не съм мигнал. Лежах в леглото и си мислех: съвсем малко остава, скоро моят скъп израелски приятел ще ми хвърли спасителен пояс и вече няма да съм сам. И какво? Докато аз съм се утешавал с тази окуражителна мисъл, ти си писал добър разказ.
Следва кратка пауза и казвам на Тод, че съжалявам. Кратките паузи така ми действат. Тод кима и отвръща, че няма страшно. Че и той бил попрекалил. Че сам си бил виновен. Че изобщо не е трябвало да ме моли за такава идиотщина, просто се бил отчаял.
– За момент забравих колко си педантичен като писател. Нали се сещаш: разните там сравнения, прозрения и прочее, и прочее. Представях си нещо доста по-просто и забавно. Не някакъв шедьовър, а по-лежерно така. Нещо, което започва с „моят приятел Тод ме моли да му напиша разказ, с който да вкарва мадами в леглото“ и завършва с някакъв готин постмодерен номер. Леко безсмислено, ама не без грам смисъл. Безсмислено с щипка сексапил. Мистериозно.
– Мога и нещо такова да ти напиша – казвам след кратка пауза. – Сериозно, мога и нещо такова.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
