„Да сътвориш Франкенщайн“ от Елиа Барсело (изд. „Емас“, преводач: Боряна Цонева) е новото заглавие от поредицата „Европейски разказвачи“ на изд. „Емас“. Всичко започва с един стар шкаф под стълбището на една стара къща. Нора е срещнала случайно красив младеж, Макс, в карнавален костюм – нали в този период на годината има карнавал! Заинтригувана, тя тръгва след него – младежът стига до старата къща и влиза в … стария шкаф под стълбището. В дъното на шкафа зее дупка, водеща към улица с карети и странно облечени хора. Докато се усети, Нора е попаднала в XVIII век.
В това време студент по медицина, затънал сред прашните книги на алхимици и вещери, обсебен от мисълта да създаде жива материя от мъртва, съшива главата на починал професор към тялото на обесен чирак.
Книгата получи Националната награда на Испания за юношески роман на годината. Прочетете откъс от нея при нас.
Когато си даде сметка, че се е върнал в така добре познатия му град, Макс изпита огромно облекчение, каквото не бе изпитвал досега в живота си.
В началото не съзнаваше в какво се състои разликата, но скоро забеляза, че дори въздухът мирише другояче; не непременно по-приятно, но различно, не така химически, а по-органично, на конски изпражнения, на влагата от реката, на… на живот.
Край него минаваха хора, облечени нормално. Мъжете с тънък панталон до коляното, боти, дебели наметала, перуки и шапки – тривърхи, най-елегантните и модерните, или кръгли и широкополи, най-традиционните. Малкото излезли на улицата жени, повечето тръгнали на църква за литургията, придружени от камериерките си, бяха пременени с пелерини с дълбоки качулки и широки волани, а под тях се виждаха поли в ярки цветове; върху белите всекидневни перуки носеха гиздави шапки. Слугините – с големи кошници в ръка – се бяха запътили към пазара.
Чуваше се чаткане на конски копита по калдъръма, глъчка от разговарящи хора, звън на далечни камбани, виковете на майстор, хокащ чирака си, тропот на дървените колелета на карета… всичко си беше съвсем нормално.
Обърна се, за да огледа добре мястото и с искрена изненада установи, че стои пред сградата, в която бе наел студентската си квартира, на третия етаж – спалня, малка гостна и кабинет-лаборатория.
В другия Инголщат, този на Нора, същата тази къща се бе превърнала в развалина. Как е възможно? Поклати глава, озадачен и тревожен. Беше прекалено странно, за да го проумее, още по-малко да го приеме, затова се помъчи да го изтрие от съзнанието си. Влезе в къщата, качи се тихо по стълбището (ако някой го попиташе нещо, щеше да каже, че е излязъл за литургията, дал си е сметка, че навън е студено и се е върнал да си вземе най-дебелата пелерина) и – вече в стаята си, се отпусна в креслото, разположено до камината, отдавайки са на блаженото чувство да си е у дома, по-точно в онова, което беше негов дом от три години насам, откакто напусна Хоенфелз, за да дойде да учи в най-престижния в германските предели университет, същият, който, според Нора, бил преместен другаде преди двеста години.
Хвана се, че мисълта му неизбежно се връща отново и отново към преживяното с нея и започна да го сравнява със заобикалящия го свят: тук светлината идваше от газена лампа и две свещи от пчелен восък, които изпълваха въздуха с приятен мирис и придаваха на атмосферата домашен уют. Ако поискаше да се изкъпе, трябваше да помоли хазяйката да стопли вода и да му я качи до квартирата ведро след ведро, докато напълни коритото. Поглади ръкава на взетата назаем дреха, за да се полюбува на усещането от допира с леката и топла материя. Беше възхитителна, пълна противоположност на неговата зимна пелерина – толкова дебела и тежка. Сигурно в онзи, другия Инголщат, имаше още безброй чудеса, но сега най-важната му и неотложна задача бе да разпита и проучи подробно кой е той, какво му се е случило и кой е виновникът за белезите от нож по цялото му тяло.
Не бе пожелал да сподели с Нора, но очевидно се бяха опитали да го убият, а това означаваше, че има незнайни врагове, нещо, което никога не би предположил. Умът му не го побираше. Та кой би спечелил от убийството на един обикновен студент?
Сети се за сребърния бухал на Нора и това го наведе на размисъл за тайното общество, към което принадлежеше вече повече от година. Дали опитът за покушение нямаше нещо общо с враговете на организацията?
Всичко беше възможно.
В такъв случай… дали Нора не е във връзка с хората, опитали се да го убият?
Що за глупост! Как да са свързани, като дори не живееха в един и същи град? Макар и да се наричаше със същото име и да имаше малко или много същите сгради на същите места, градът, в който пребиваваше Нора не беше градът, в който живееше той. В това бе абсолютно сигурен, въпреки че не беше способен да даде задоволително обяснение за това двойнствено съществуване.
Трябваше да говори с Виктор. Единствен той сред всичките му познати би дръзнал да мисли за наистина необичайни и дори невъзможни неща и единствено неговият ум бе способен да прекрачи всякакви пречки и ограничения, наложени от навика, от религията, от законите и даже от логиката.
С един скок се изправи, съблече чудното яке с голямо нежелание, сложи си чисти дрехи и добре загърнат в зимната си пелерина, с ежедневната перука на главата и с шапка в ръка, излезе от квартирата и се запъти към университета.
* * *
Нора излезе от театъра, прегърнала огромна торба, в която бе напъхала маскарадния костюм, току-що взет под наем. Извади късмет, че предния сезон бяха поставили на сцена операта на Моцарт „Така правят всички“, Cosн fan tutte, и разполагаха с достатъчно дрехи на мода през осемнадесети век. Истинският проблем обаче се оказаха усилията, които трябваше да положи, за да убеди шивачката, че търси по-простичък модел, какъвто би носило едно обикновено момиче от средната класа като ежедневно облекло. Жената се бе помъчила да я придума, че за карнавално тържество е много по-подходящо да си сложи някоя от роклите на сопраните в постановката – огромни копринени поли, изпънати върху конструкция от дървени обръчи, наричана tontillo, или guardainfantes;в съчетание с високи, богато украсени бели перуки, бяла пудра и силно контрастиращ грим за лицето. Нора настояваше за нещо по-удобно и тогава шивачката я посъветва да се облече като слугиня. Накрая, след дълги спорове, аргументи и контрааргументи от двете страни, костюмът, който тя отнесе със себе си, напъхан в голямата торба, горе-долу отговаряше на изискванията й – да не привлича много вниманието и да й позволи да мине за госпожица от средната класа в неправдоподобния и неразгадаем за нея Инголщат от осемнадесети век, в случай че в крайна сметка се решеше да извърши лудостта да предприеме пътуването.
На път за вкъщи гледаше света около себе си – добре познатия от ежедневието й свят – с нови очи, стараейки се да забележи и най-малкия пропускан досега детайл. Опитваше се да възпроизведе в съзнанието си всяка характерна особеност в съвременния й град, за да може да я съпостави с онази от миналото. Дали тази къща щеше да бъде същата и в другия град, само че с по-свежа и прясно боядисана фасада? Дали от този площад пак щеше се вижда кулата „Пфайфтурм“? Дали Дунав щеше да е по-голям, по-широк, по-буен и внушителен? Дали още щом я видеха, всички нямаше веднага да решат, че е нежелана натрапница, странница, която няма право да бъде там?
Нора беше много запалена по фентъзи литературата и по научната фантастика. Беше изчела стотици романи и разкази за пътувания във времето и затова често размишляваше по въпроса, който сега, по някакъв едва ли не чудотворен начин, бе изникнал пред нея. Прекрасно знаеше, че е невъзможно да остане незабелязана в онзи отдавна отминал свят, защото нямаше начин да знае всички основни по важност неща, които го определяха. Дори езикът и начинът му на употреба не бяха същите като познатите й, а и не разполагаше с време да се учи. Единствените й познания в това отношение бяха придобити от гледаните филми по романи на сестрите Бронте и на Джейн Остин. Помнеше в подробности „Гордост и предразсъдъци“, беше чела „Джейн Еър“ и „Отнесени от вихъра“ и в тях действието се развиваше в Англия. Надяваше се в Германия от осемнайсети век да не е много-по-различно.
При всички случаи не й оставаше голям избор, освен да потърси Факултета по медицина с надеждата да открие някъде там Макс, а оттам нататък той да я води из миналото. Междувременно сигурно и той вече си беше дал сметка за случилото се с тях и бе осъзнал, че онзи килер в порутената къща свързва две епохи в един и същи град. Макс и неговият свят бяха в разцвета на Просвещението; би трябвало умът му да е отворен до степен да може да разбере. Или поне се надяваше да е така. Видеше ли обаче, че не е способен да го приеме, дори само да го допусне като възможно, щеше веднага да се върне в своето време, към нормалния си живот, след като се е насладила на една разходка из миналото. Нищо не губеше.
„Ами ако все пак, по някаква причина, проходът се затвори и се озовеш заседнала насред осемнайсети век, в навечерието на още назряващата Френска революция, попаднала в капан жена, съвсем сама, без пари и без никакви контакти. Тогава?“… „Понякога вътрешният ми глас е наистина нетърпим“ – помисли си Нора и шумно изпуфтя, при което кичурите на бретона й подскочиха нагоре.
„Няма да се застоявам. Не повече от два-три часа… просто малко ще се поразходя.“
„Да, бе, да! Вярваш ли си? Предполагам, никога през живота си не си чувала думичката „форсмажор“, нали? Непредвидени обстоятелства. Тоест всичко, което може да се случи, без да го очакваш, неща, върху които не упражняваш контрол. Животът е пълен с непредвидени обстоятелства, откачалке!“
Стигна до квартирата си изнервена, но изпълнена с решимост. За щастие нито Тоби, нито Хайке щяха да се върнат в близките дни, затова поне не се налагаше да увърта и да се чуди как да скрие истината. Остави торбата си върху кухненската маса и започна да прехвърля през ума си какво да вземе със себе си: мобилния телефон („Ама че глупачка! За какво ти е мобилен телефон във време без електричество?!“ „За да правиш снимки, умнице.“ „Ами ако ти го конфискуват и те затворят, като те обявят за вещица? През осемнайсети век още са ставали такива неща, не ти ли е известно?“ „Добре де, добре, няма да го вземам.“); лична карта („Ха, ха!“); пари („Пари от двайсет и първи век!? Поне да беше злато, или бижута…“ „Нямам нито злато, нито бижута.“ „Имаш! Обеците от причастието.“ „Тях ще си ги сложа, а също и гривната, подарък от баба за осемнайсетия ми рожден ден.“); кърпички „Клинекс“ („Май е по-добре да си взема платнена носна кърпичка.“).
Нора се замисли, загледана в съдържанието на раницата, разпиляно върху масата. На практика всичко в нея беше абсурдно и непознато за века, в който се готвеше да отиде. Дори книгите и тетрадките бяха толкова различни, че бяха неприложими за там. Да не говорим за химикалките и коректорите-ролери, които използваше.
С дълбока въздишка на примирение тя реши да напусне дома си само с малката си чанта, по-скоро платнена торбичка (шивачката я бе нарекла „джоб“), на практика празна. Беше се навлякла с повече дрехи, отколкото бе носила някога в живота си, но се чувстваше гола без раницата си на рамо, натъпкана с всичко основно: мобилния, лаптопа, портфейла, бележника, книгата, слушалките…
Натика обратно всичко в раницата и я остави в стаята си. Тъкмо се канеше да тръгва, когато вниманието й бе привлечено от сгъната хартийка, която механично беше извадила от джоба на анорака си на влизане от вкъщи. Ами, да, разбира се! Беше бележката, оставена от Макс, която тя си бе пъхнала в джоба, когато хукна след него да види къде отива. Разгъна я с вълнение и трепет – повод да се надсмее над самата себе си: беше очевидно, че момчето наистина я интересува.
Почитаема фройлайн Нора,
За съжаление се налага да отсъствам. Обстоятелства от особена важност изискват вниманието ми както и незабавни действия от моя страна. Искам да изразя покорната си признателност за гостоприемството и благоволението Ви към мен. С Божията воля ще се видим пак.
Ваш предан,
Максимилиан (все още без фамилно име)
Усмихна се, поласкана. Никога не бе получавала такава бележка. Най-много някое кратко съобщение whatsapp от сорта на: „Снощи си прекарах много приятно с теб, благодаря ти. Ще се видим ли през уикенда?“. Това беше друго ниво. И понеже стана ясно, че Макс има желание да я види пак, идеята да го преследва вече не й се струваше толкова срамна, затова пъхна бележката в почти празната торбичка и се върна в стаята си да се огледа още веднъж, преди да излезе.
Роклята от жълта коприна, обточена с кафяви биета, й стоеше добре. Корсетът и кринолинът под нея оформяха фигурата й с тесен кръст, подчертан от широк и бухнал под обръчите ханш. Беше си прибрала косите в кок, възможно най-артистичния, който бе успяла да сътвори, след като гледа някакво видео в You Tube, а отгоре бе натъкмила шапката, закрепена с обикновени фиби за коса и една дълга игла, дадена й от шивачката на операта. Не знаеше дали видът й ще бъде приемлив за онази епоха, но най-малкото пелерината, взета под наем, щеше да я прикрива достатъчно.
Отдолу – независимо от изричното предупреждение на шивачката, че в онези времена жените не са използвали бельо и дори се е считало за неприлично да се носи такова – твърдо реши да не се лишава от дамските си пликчета и от чорапите. Никой нямаше да зяпа под полите й, а и тя се чувстваше по-добре с обичайното си бельо.
Корсетът я затрудняваше да диша свободно, а с тази шапка на главата движенията й ставаха бавни и тромави, но предполагаше, че накрая ще свикне.
Хвърли един последен поглед в огледалото, сложи си ръкавиците, стараейки се да го направи спокойно и елегантно, както бе виждала във филмите; сети се, че е оставила на масата несесера си за гримове с молива за устни, туша за мигли и сенките, прибра го оттам и вместо да го занесе в банята, импулсивно го пъхна в чантата-джоб, която така, вече не съвсем празна, изглеждаше малко по-добре. Заключи жилището и заслиза по стълбите, опитвайки се да свиква с обемистата си рокля и с неудобните дълги поли.
Внезапно, изникнала от нищото, я връхлетя мощна вълна от страх и подкоси коленете й. Разтрепери се.
Ако не харесваше толкова много Макс, още тук и на мига щеше да се обърне и да хукне обратно нагоре по стълбите, но нещо вътре в нея й нашепваше, че младежът е в опасност и е абсолютно наложително, жизненоважно, да му се притече на помощ.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си
