Време за четене: 7 минути

В „Час за разплата“ от Луиз Пени (изд. „Софтпрес“, преводачи: Нели Лозанова, Кристин Димитрова) Арман Гамаш отново е тук и се заплита в поредното разследване. Жителите на селцето Трите бора намират старинна карта в стената на бистрото и му я подаряват.Не след дълго бившият главен инспектор, който вече е командир на полицейската академия, ще се изправи пред сериозен проблем. Един от преподавателите е убит, а по оръжието на убийството са открити отпечатъци на Гамаш. Както и копие на старинната карта… 

Прочетете откъс от дванайсетата книга от поредицата за разследванията на инспектор Гамаш.

След като се увери, че няма да има кръвопролития, Рен-Ма­ри влезе вътре и остави навлечените с пуловери и палта Арман и Мишел на верандата, настанени на кедрови столове, които бяха посивели от времето и стихиите. Като тях самите.

– Какво правиш тук, Арман?

– Оттеглих се от Sûreté.

Oui, чух.

Бребьоф погледна мъжа, който някога бе най-добрият му приятел, кум, близък, колега и ценен сътрудник. Едно време се доверяваше на Арман, а Арман – на него.

Мишел – с основание. Арман – не.

Сега Гамаш се взираше в далечината, към грамадната скала с прояден център, отмит от безжалостното море, което с хиля­долетия се бе плискало в нея, докато я бе превърнало в каменен ореол. Без сърце.

После се обърна към Мишел Бребьоф, кръстника на дъщеря му. Самият Арман бе кръстник на първото дете на Мишел.

Колко ли пъти бяха седели един до друг като инспектори, които обсъждат някой случай? А след това един срещу друг, когато звездата на Мишел бе започнала да изгрява, а на Ар­ман – да гасне? Бяха началник и подчинен на работа, но си ос­танаха най-добри приятели извън служебната среда.

До един момент.

– През целия път дотук си мисля – продума Арман.

– За случилото се?

– Не. За Великата китайска стена.

Мишел избухна в смях, неволен и искрен. За кратко лошото бе забравено.

После смехът заглъхна и Мишел отново се запита дали Ар­ман е дошъл да го убие.

– За Великата китайска стена? Наистина ли?

Бребьоф се опита да говори с безразличен тон, даже с раз­дразнение. Поредните интелектуални глупости от страна на Гамаш. Но в интерес на истината му беше любопитно, както всеки път, когато някогашният му приятел кажеше нещо на пръв поглед маловажно.

– Хммм – промърмори Арман. Бръчките покрай устата му се задълбочиха. Признак за много лека усмивка. – Вероятно съм бил единственият в самолета, който си е мислел за нея.

Да го вземат дяволите Бребьоф, ако попиташе защо точно за Великата стена.

– Защо?

– Строили са я векове наред, както знаеш – рече Арман. – Започнали са през 200 г. пр. Хр. или някъде там. Почти неве­роятно постижение. Простира се през планини и клисури в продължение на хиляди километри. И не е просто стена. Не са я построили надве-натри. Постарали са се да е едновременно здраво укрепление и радост за окото. Бранела е Китай цели ве­кове. Нашествениците не можели да я преодолеят. Абсолютно изумителен подвиг.

– Чувал съм.

– Но най-сетне, през XVI век, хиляда и петстотин години след като била издигната, манджурите все пак пробили Вели­ката стена. И знаеш ли как успели?

– Струва ми се, че ти ще ми кажеш.

Маската на досада и отегчение се бе стопила и дори Мишел забеляза любопитните нотки в собствения си глас. Не просто защото искаше да научи нещо за Великата китайска стена, за която не се бе замислял нито за миг през целия си живот, а за­щото искаше да разбере защо Арман е мислел за нея.

– Милиони животи били погубени по време на строежа и от­браната на стената. Династии фалирали, за да платят изграж­дането и поддръжката ѝ – разказваше Гамаш, докато се взира­ше в морето и усещаше освежаващия солен полъх по лицето си. – След повече от хиляда години – продължи той – врагът най-накрая пробил защитата. Но не защото имал по-голяма огнева мощ. Не защото манджурите били по-добри бойци или стратези. Манджурите преодолели Великата китайска стена и завзели Пекин, защото някой им отворил вратата. Отвътре. Толкова било просто. Един генерал, предател, ги пуснал да влязат и цялата империя паднала.

Всичкият свеж въздух на света бе около тях, но Мишел Бребьоф не можеше да диша. Думите на Арман и техният сми­съл запушваха гърлото му.

Арман седеше и чакаше с привидно безкрайно търпение. Ча­каше или Мишел да дойде на себе си, или да изгуби съзнание. Нямаше да нарани бившия си приятел, поне засега, но нямаше и да му помогне.

След няколко минути Мишел си върна гласа.

– „И врагове на човека са неговите домашни“, а, Арман?

– Съмнявам се, че манджурите биха цитирали Библията, но изглежда, това е общочовешка тема. Предателството.

– Нима дойде чак дотук, за да ми се подиграваш?

Non.

– Какво искаш тогава?

– Искам да дойдеш да работиш за мен.

Думите бяха толкова нелепи, че Бребьоф не можа да ги ос­мисли. Зяпаше Гамаш с нескрито объркване.

– Какво? Къде? – попита най-накрая.

Макар че и двамата знаеха кой бе истинският въпрос – „Защо?“.

– Наскоро поех поста командир на Академията на Sûreté – каза Арман. – Следващият семестър започва веднага след Ко­леда. Искам да бъдеш един от преподавателите.

Бребьоф продължаваше да зяпа Арман. Опитваше се да про­умее какво му казва.

Това не бе просто някакво си предложение за работа. Подо­зираше, че не е и предложение за помиряване. Твърде много воюване, твърде много щети стояха помежду им, за да е нещо такова. Поне на този етап.

Това бе друго.

– Защо?

Арман обаче не му отговори. Само се взря в Бребьоф и не трепна, докато Мишел не сведе очи. Тогава Арман отново от­прави поглед към пейзажа. Към необятния океан и към здравата скала, която вълните бяха пробили.

– Искаш да кажеш, че ми се доверяваш? – обърна се Мишел към профила на Арман.

– Не – рече бившият детектив.

– Не искаш да кажеш или не ми се доверяваш?

Тогава Арман се извърна и му отправи поглед, какъвто Ми­шел не бе виждал никога преди. В него нямаше ненавист. Не съвсем. Не беше и съвсем презрителен. Но почти.

Със сигурност погледът му казваше, че знае. Гамаш вижда­ше истинската му същност.

Слаб човек. Човек-Персе. Прояден отвътре от времето и сти­хиите. Износен и обезобразен. Пронизан.

– Ти отвори вратата, Мишел. Можеше да я спреш, но не го стори. Когато корупцията почука, ти я пусна. Предаде всич­ки, които ти вярваха. Sûreté беше силна и храбра полицейска организация, а ти я превърна в помийна яма. Много животи и много години отлетяха, докато успеем да я прочистим.

– Защо тогава ме каниш да се върна?

Арман стана и Бребьоф се изправи с него.

– Слабото място на Великата китайска стена не е било струк­турно, а човешко – заяви Гамаш. – За всичко е така – силните и слабите страни имат предимно човешки измерения. Sûreté не прави изключение. И всичко започва от Академията.

Бребьоф кимна.

D’accord. Съгласен съм. И в този смисъл още повече не­доумявам – защо аз? Не се ли тревожиш, че може да ги заразя?

Мишел впери изучаващ поглед в Гамаш. И се усмихна.

– Или заразата вече е плъзнала там, а, Арман? Това е, нали? Да не си пропътувал толкова километри, за да търсиш проти­воотровата? Затова ли съм ти нужен? Аз съм противовирусно­то средство. По-силната инфекция, която ще излекува болестта. Опасна игра играеш, Арман.

Гамаш изгледа събеседника си твърдо и преценяващо, сетне се обърна и влезе в къщата, за да вземе Рен-Мари.

Мишел ги изпрати до отбивката от главния път. И гледаше как потеглят обратно към летището, за да хванат полета към дома.

После се прибра. Сам. Нямаше я съпругата му. Нито децата. Нито внуците. Само една величествена гледка към морската шир.

Гамаш седеше в самолета и гледаше полята, горите, снега и езерата долу. Размишляваше за онова, което бе сторил.

Мишел имаше право, разбира се. Беше опасно, но не беше игра.

Чудеше се какво ще стане, ако не може да го контролира, ако антибиотикът се превърне във вирус и започне да заразява?

Какво бе пуснал вътре? Каква врата бе отворил?

Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.