„Пиранези“ от Сузана Кларк (изд. „Лабиринт“, преводач: Емилия Л. Масларова) въвежда читателя в удивителен нов свят – лабиринт, изпълнен със смайващи образи и неземна красота.
Светът на Пиранези представлява безкраен паладиански дворец със зали, украсени с причудливи статуи, с безкрайни коридори и вестибюли, с горни етажи, където са се заселили облаците, и с долни, в които се плиска океанът. Ден след ден той описва чудесата му, във вторник и четвъртък се среща със своя приятел Другия, понякога разговаря с птиците или отдава почит на Покойниците. Но най-често е сам.
Изведнъж по вратите започват да се появяват странни знаци с тебешир. В Дома се е появил нов човек. Но кой е той? И какво носи, дали разруха и безумие, както твърди Другия?
Предлагаме ви откъс от романа, определян от „Дейли Телеграф“ като книга с първостепенна важност в света на литературата.
Ади Домар
Записки от Петнайсетия Ден на Шестия Месец в Годината,
когато Албатросът дойде в югозападните Зали
Днес сутринта във Втора югозападна Зала Другия каза:
– Днес ще поработя над ритуала и не се налага да стърчиш тук.
Ритуалът е обредна магия, с която Другия смята да освободи Великото и Тайно Познание от каквото го държи в плен на Света и да го прехвърли към нас. Дотук сме го правили четири пъти, всеки път с леки разновидности.
– Внесъл съм известни промени – продължи той – и искам да чуя как звучат in situ.
– Аз ще ти помогна – предложих въодушевено.
– Добре – отвърна той, – стига да не се разбъбриш. Имам нужда от фокус. От яснота.
– Определено – потвърдих аз.
Днес Другия беше облечен в приятно сив костюм и бяла риза и носеше черни обувки. Остави на Празния Плинт лъскавото си устройство.
– Днес ще призоваваме и който призовава, трябва са е обърнат на изток – поясни той. – Накъде е изток?
Аз му показах.
– Точно така – рече Другия.
– Къде да застана?
– Където искаш. Няма значение.
Отидох на два метра южно от мястото, където стоеше той, и реших да се обърна на север, тоест към него. Нямам никакви прозрения и познания за ритуалите, но ми се стори, че такова положение е уместно за човек, предложил да помага – подчинен на Онзи, който тълкува Мистериите, и въпреки това свързан с него.
– Какво да правя? – попитах.
– Нищо. Само мълчи, както ти казах.
– Ще се съсредоточа върху това да ти предам силата на Духа си – предложих аз.
– Чудесно. Добре. Направи го. – Пак насочи за кратко вниманието си към лъскавото устройство, за да провери нещо. – И така – продължи. – Именно в първата част на ритуала съм направил най-много промени. Дотук просто съм призовавал познанието, молел съм то да дойде и да се всели в мен. Това явно не доведе до нищо, ето защо този път ще призова духа на Ади Домар.
– Кой, какво е Ади Домар? – попитах аз.
– Крал. Отдавна мъртъв. Притежавал е познанието. Или поне част от него. В други ритуали съм успявал да го призова на помощ, по-точно за… – Другия млъкна внезапно, за кратко изглеждаше объркан. – В миналото съм успявал да го призова – довърши той.
Отново застана с благородна осанка, както приляга на Човек, който тълкува Мистериите. Изправи гръб, изпъчи се и вдигна високо глава. Напомни ми Статуята на Йерофанта* в Деветнайсета южна Зала.
Най-неочаквано прозрях значението на онова, което е казал.
– О! – възкликнах. – Никога досега не си споменавал, че знаеш името на един от Покойниците! Наясно ли си на кого? Много те моля, кажи ми! Много ми се иска да го наричам по име, когато му нося дарове – храна и напитки!
Другия прекъсна каквото вършеше и се свъси.
– Какво? – попита.
– Покойниците – продължих аз въодушевено. – Ако наистина знаеш имената на някого от тях, много те моля, кажи ми на кого е.
– Моля? Обърка ме. Кое на кого и какво?
– Каза, че някога, в отминали времена, един или неколцина от Покойниците са притежавали Познанието. После са го изгубили. Та питах кой от тях. Мъжът от Бисквитената Кутия? Скрития? Или някой от Хората в Нишата?
Другия ме погледна объркано.
– Каква бисквитена кутия?… Какви ги говориш? А, чакай. Това свързано ли е с костите, които намери? Не. Не-не-не-не. Те не са… Не… Ох, за Бога! Нали ти казах току-що, че трябва да се съсредоточа? Не ти ли го казах? Може ли да не го правим точно сега? Опитвам се да си изясня ритуала.
Веднага се засрамих. Пречех на важната работа на Другия.
– Да, разбира се – казах.
– Нямам време да отговарям на неуместни въпроси – тросна се той.
– Извинявай.
– Ще бъде чудесно, ако просто мълчиш.
– На всяка цена – отговорих. – Обещавам.
– Чудесно. Добре. И така. Докъде бях стигнал?
Пое си дълбоко дъх и отметнал назад глава, отново изправи гръб. Вдигна ръце и призова звънко няколко пъти и по няколко различни начина Ади Домар:
– Ела! Ела!
В последвалата тишина отпусна първо едната, после и другата си ръка, вече не стоеше толкова сковано.
– И така – подхвана отново. – За да го извърша както трябва, сигурно ми трябва мангал. И благовония, които да запаля. Ще видим. Сетне, след призоваването идва изброяването. Назовавам способностите, които искам да получа: да победя Смъртта, да прониквам в нисшите умове, да ставам невидим и така нататък. Важно е да си виждаш наум всяка способност, затова, докато ги назовавам, си представям как живея вечно, как чета мислите на другите, как ставам невидим и така нататък.
Вдигнах учтиво ръка. (Не исках още веднъж да ме обвинят, че задавам неуместни въпроси.)
– Да? – рече той рязко.
– И аз ли да го правя?
– Да, ако искаш.
Със същия звънък глас Другия изброи като по списък способностите, които дава Познанието, сетне изрече напевно:
– Назовавам способността да летя!
Представих си как се превръщам в орел рибар и летя заедно с другите орли рибари над Разбушувалия се Прилив. (Тази ми е любимата от всички способности, за които говори Другия. Ако трябва да съм докрай откровен, като цяло останалите са ми безразлични. За какво ми е да ставам невидим? През повечето дни освен птиците наоколо няма никой – кой ще ме види? Не изпитвам и никакво желание да живея вечно. Домът е отредил известен отрязък от време на птиците и друг – на хората. Това ми стига.)
Другия стигна до края на списъка си. Виждах, че мисли за частите от ритуала, които е изпълнил току-що, и че не е доволен от тях. Беше се свъсил и се взираше в далечината.
– Имам чувството, че трябва да насоча всичко това към нещо като… към някаква енергия, към нещо жизнено и живо. Търся сила и затова трябва да се обърна с тези думи към нещо, което вече я притежава. Разумно ли ти звучи?
– Да – потвърдих аз.
– Но няма нищо, което да притежава сила. Няма дори нищо живо. Има само безкрайни мрачни стаи, които си приличат като две капки вода и които са пълни с покрити с курешки разядени статуи.
Той замълча нещастен.
Знаех от години, че Другия не благоговее като мен пред Дома , но пак се ужасявам, когато говори така. Как такъв умен човек може да твърди, че в Дома няма нищо живо? Долните Зали са пълни с морски твари и растения, много от които красиви и странни. Самите Приливи са пълни с движение и устрем и макар да не са точно живи, те не са и не-живи. В Средните Зали има птици и хора. Курешките (от които той недоволства) са признак на Живот! Не е правилно и да твърди, че Залите са еднакви. Те се различават съществено в стила на Колоните, Фронтоните, Пиластрите, Апсидите и така нататък, а също по броя на Вратите и Прозорците. Всяка Зала си има свои Статуи и Статуите са неповторими, а дори и да се повтарят, явно е на голямо разстояние, понеже още не съм го видял.
Ала нямаше смисъл да го казвам. Знаех, че само ще го подразня още повече.
– Дали да не опиташ с някоя Звезда? – предложих. – Ако изпълним Ритуала през нощта, можеш да призовеш някоя Звезда. Звездите са извор на сила и енергия.
Миг тишина, после:
– Прав си – каза той. Беше изненадан. – Звезда. Добре си се сетил. – Позамисли се още малко. – Неподвижните звезди са за предпочитане пред блуждаещите. И трябва да е ярка – видимо по-ярка от околните звезди. В най-добрия случай не е зле да намерим някъде в лабиринта точка или място, които са неповторими – и да изпълним ритуала там, да се обърнем към най-ярката звезда! – За миг Другия се развълнува много. После въздъхна и цялата енергия като че ли се оттече от него. – Но едва ли ще стане, нали?
След това повтори, че всички Зали са съвсем еднакви, като две капки вода, с тази разлика, че ги нарече „стаи“ и употреби за тях унизителен епитет.
Усетих как ме плисва гняв и за миг ми мина през ума да не му казвам какво знам. После обаче реших, че е не е хубаво да го наказвам за нещо, над което той няма власт. Какво е виновен, че не вижда нещата по същия начин, както аз!
– Всъщност – подхванах – има една Зала, която се различава от другите.
– Виж ти! – възкликна той. – Никога не си ми споменавал. С какво се различава?
– Има само един Вход и е без Прозорци. Виждал съм я само веднъж. В нея цари странен дух, трудно ми е да го опиша точно. Тя е величествена, тайнствена и в същото време изпълнена с Невидима сила.
– В смисъл като храм? – попита той.
– Да. Като храм.
– Защо не си ми казвал досега? – тросна се Другия, отново ядосан и подразнен.
– Е, доста далеч е оттук. Помислих си, че едва ли ти…
Той обаче не прояви интерес към обяснението ми.
– Трябва да го видя това място. Можеш ли да ме заведеш? Далече ли е?
– Това е Сто деветдесет и втора западна Зала и се намира на 20 километра от Първи Вестибюл – обясних аз. – Дотам се стига за 3.76 часа, без да включваме почивките.
– Охо! – отвърна той.
Знаех, че едва ли съм могъл да кажа нещо, което да го обезсърчи повече (макар че нямах такова намерение). Той няма желание да опознава Света. Според мен е стигал най-много на четири-пет Зали от Първи Вестибюл.
– Трябва да разбера кои звезди се виждат от прага на тази стая – заяви той. – Имаш ли някаква представа?
–––-
*Букв. „който показва свещеното“. Върховен жрец в Елевсинските мистерии, древногръцки обреди на посвещаване в култовете към Деметра и Персефона. Освен това в картите таро олицетворява скритите, тайни сили. – Б. пр.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
