„Смокинята„ от Горан Войнович (изд. „ICU“, преводач: Лилия Мързликар) е семейна сага, която обхваща живота на три поколения от едно семейство и се разстила през втората половина на 20. век – от бурните десетилетия на войни и насилие до ден днешен. Войнович е изкусен разказвач и макар в писането му да се долавя мащабност и историческа достоверност, по своята същност романът е съкровен разказ за семейството, любовта, свободата и изборите, които правим.
Горан Войнович е първият словенски писател, печелил три пъти наградата Кресник за роман на годината. Той вече е познат на българските читатели с романа си „Югославия, моя страна“, издаден отново от изд.“ICU“.
Прочетете откъс от книгата при нас.
На гробището дори и мислите ни утихнаха. Бяхме по-тихи и от тишината, без ехо, сякаш отекването на стъпките ни, прокашлянията и шепотът се бяха скрили под шумоленето на дървесните корони, като дете, което се пъхва под юргана. Стояхме строени пред урната на Александър ‒ майка и Мая, Шпела и аз, Дане и Аня. Взирахме се с невиждащи погледи пред себе си и само от време на време някой поставяше ръка на съседното рамо или докосваше нежно най-близкия гръб, за да напомни безшумно за присъствието си.
Няколко души се приближиха, подадоха ни ръце и прошепнаха: Моите съболезнования. Сигурно съседи и познати от града, непознати лица, покрити в черно, които изчезнаха също толкова бързо, както се появиха. И отново всичко стихна и погледите ни се пръснаха по неподвижния пейзаж. Беше така спокойно, сякаш вятърът не докосваше клоните на дърветата в долината.
Дълго стояхме по местата си, без да пристъпваме от крак на крак или да се обръщаме към входа, откъдето можеше да дойде още някой. Чакахме търпеливо, макар да не знаехме какво чакаме. Не ни предстоеше никакъв погребален ритуал. Дядо не ни позволи да се отдадем оркестрирано на скръбта. Отне ни дори музиката и ни остави без интонация за сдържаните ни сълзи. Нямахме нищо, което би могло да ни откъсне от него, да го изтръгне окончателно от ръцете ни.
Усещахме, че не бива да проговаряме, тъй като всяка изговорена дума щеше да е ритуален акт и би се противопоставяла на последното желание на покойника. Желанието, което мълчанието ни изпълняваше покорно. Това мълчание може би беше безсмислено, но на кого му пука за смисъла тук, между кипарисите, тук, където царува майката на всички безсмислия. В нейно присъствие мълчанието е единственото смислено занимание.
Никой също така не знаеше колко дълго трябва да стоим на дъхавия тукашен мраз, който ни пристягаше все по-здраво.
Изглеждаше сякаш и господинът с ръкавиците, който трябваше да занесе урната бързо до гроба, не знаеше това. Той следеше за знак от наша страна и поглеждаше ненатрапчиво към майка и Мая в очакване на разрешение да се помръдне. А те не го забелязаха. Те въобще не бяха тук.
Стараех се да видя дядо, но не можех. Исках да се очертае пред мен и образът му да ме прободе, да издълбае в мен малък отвор, през който да започне да изтича болката. Но пред очите ми имаше само неясно петно. В снимката му с рамка, която бе подпряна на урната, виждах единствено отблясъка, създаван от ниското слънце на ранната есен. А мислите ми бяха слепи. Дядо го нямаше тук и не можех да го извикам.
Разочарован, закръжих с поглед из гробището, първо по гробовете и пътечките помежду им, после по дърветата. Спуснах се към съседите и познатите, които стояха на подобаващо разстояние от мен и скръбта ми, обхождах старческите им лица, издигах се към небето и отново се спусках надолу към Аня, Дане, Шпела, Мая. И най-накрая видях очите на майка.
Толкова сухи очи още не бях виждал. Гледах като омагьосан как ги разтваря широко и ги подлага на слабата, но рязка бора, все едно нарочно ги сушеше на вятъра. Сякаш с помощта на вятъра сушеше сълзите си, издухваше ги надалеч.
Исках да вярвам на лицето ѝ, исках да вярвам на ситните отблясъци в ъгълчетата на очите ѝ, на малките водни свидетели на болката, които се стичаха в невидимата сянка на косите ѝ. Исках да си вярвам, че у нея има още нещо, което може да заплаче за покойния ѝ баща, макар посвоему майка ми вече да го беше превъзмогнала и погребала отдавна преди смъртта му.
Както беше превъзмогнала и погребала Сафет. Майка бе заровила предателите си в собственото си равнодушие. Бе заличила в себе си всичко, което изпитваше към тях, и мъжът ѝ вече не ѝ беше мъж. Нито баща ѝ – баща.
Сафет навярно знаеше това, знаеше го по-добре от всички, и затова не се върна никога. Никога не се опита да измоли от нея опрощение за себе си и за своето заминаване. Добре знаеше колко напразно щеше да е каквото и да било досаждане с молби.
Дядо също така много добре познаваше по-голямата си дъщеря, но за разлика от Сафет, никога не се примири с това. След смъртта на баба той неуморно я молеше за прошка. Молбите му бяха с вкуса на сладко от смокини, грижливо затворено в бурканчета с надписани етикети, единственото сготвено по рецепта ястие, дошло някога от кухнята му. Но тя оставаше безчувствена към проявите на внимание от негова страна. Или пък само се стараеше да запазва безчувствения си вид.
Не му бе писано да види сухите ѝ, изложени на вятъра очи. Не му бе писано да види как скръбта я сломява, скръбта, от която се беше отрекла, как за пръв път нещо у нея бе по-силно от ината ѝ. Не му бе писано да види това нежелано, но неоспоримо доказателство за непресъхналата обич. При все че дядо дълги години живя за това признание, накрая трябваше да умре за него.
Мая докосваше с кърпичка червените си очи. Дане отново я притисна към себе си и тя се отпусна на него. Не издържаше повече във фалшивия си стоицизъм и хлипането ѝ започна да се стеле ниско долу край земята из гробището като гъст дим, обгръщаше ни и ни притискаше един след друг. Всеки звук, издаден от Мая, ни пристягаше все по-силно един до друг, пространството помежду ни се стесняваше и скоро имах чувството, че нещо ме обляга на Дане, Мая и майка, както и тях на мен.
Мъжът в ръкавиците най-накрая тръгна към урната и всички очи на гробището го последваха. Задуха, на талази, сякаш всичко се раздвижи заедно с него. Единствено ние останахме неподвижни и наблюдавахме как ръцете му нежно вземат порцелановия съд с дядовата пепел, вдигат го от земята и го отнасят към гроба, към баба, която чакаше своя мъж.
Дане помръдна пръв. Постави ръка върху гърба на Мая и я побутна нежно напред, тя потърси ръката на майка и я дръпна след себе си. Съвместната им крачка ни сепна от вцепенението и се поместихме неохотно с тежки, сънени стъпки. До гроба на Яна Бенедейчич и Александър Джорджевич имаше най-много петдесет метра, но това беше един от онези пътища, които не можеше просто да се извървят. Този път трябваше да се пропътува.
За майка това беше пътуване в сърцевината на болката. Вървях точно след нея и усещах как тялото ѝ се предава. Ръцете ѝ се поклащаха неконтролируемо, крачката ѝ беше все по-ситна и немощна. Залитащите ѝ и отпаднали крака не се отлепяха от земята, а се приплъзваха по пясъчната настилка, докато майка не спря на около десетина метра от гроба.
Хванах я под ръка и я дръпнах напред. Дане пое Мая и ни пусна двамата с майка пред себе си, но след няколко крачки майка отново застина. Тялото ѝ гаснеше. Трепереше, хващаше ме панически и се вкопчваше в мен, все едно се страхуваше, че ще потъне в тъмнината. Нейните допреди малко широко отворени очи се затваряха и щом миглите ѝ се долепиха, всичко у нея се уталожи.
За миг тя зарида тихо, почти безшумно, а после от нея застена нещо, присъщо на звяр. Болката завика от нея с нечовешки глас, изкриви лицето ѝ и вдърви крайниците ѝ, сякаш я беше превзела.
Шпела и Дане скочиха към нея, опитаха се да я удържат на крака, но тя им се изтръгна и се облегна, или по-скоро падна, върху мен. Увисна на врата ми и зарови глава в гърдите ми. Притиснах я с всичка сила към себе си, за да не се свлече на земята. Краката ѝ висяха отпуснато от треперещия ѝ труп, от който един след друг излизаха нестихващи викове, гърмящи из вцепенената местност.
Дадох знак на Дане да минат с Мая покрай нас и малкото шествие побърза след него. Сега всички ускориха крачка, сякаш бързаха да се махнат оттук. Разположиха се около гроба и ни чакаха. Риданието на майка стихваше, но непокорното ѝ тяло все още се опираше немощно върху мен и затова кимнах на Дане.
Той взе лопата и загреба с нея в купчината изкопана пръст край отворения дядов гроб. След това я вдигна във въздуха и се приближи внимателно към жена си. Мая прокара бавно пръсти през влажната червена пръст. Протегна ръка, пълна с пръст, над гроба и остана така за миг. Моли се, помислих си, ала устните ѝ не се движеха. След това разтвори шепа.
Мая беше последвана от Шпела, а тя от Аня, а после и от всички останали. Звукът от пръстта, падаща върху урната, се смесваше с отдалечаващи се стъпки и шепот, а след това всичко утихна.
Тогава ръката на майка сграбчи моята, отново оказа съпротивление на земята и се изправи. Единствено мъжът с ръкавиците стоеше все още до каменната ограда, но и той гледаше към морето.
Майка клекна до гроба. Отдръпна лопатата и започна и с двете си ръце да избутва пръстта в гроба. Буци втвърдена terra rossa падаха върху дядовата урна, майка обаче не спря, докато не я засипа. След което отръска ръце и стана.
С връхчетата на мръсните си пръсти отвори чантата си, извади от нея пакетче носни кърпички и го пъхна в ръцете ми.
‒ Би ли ми изтрил грима, моля?
Взех една кърпичка и започнах нежно да трия размазаната чернилка под очите ѝ, но засъхналата смесица от сълзи и спирала оставаше върху лицето ѝ.
‒ Намокри я.
Доближих кърпичката към устата си, намокрих я със слюнка и отново я доближих до сенките под очите ѝ. Тя затвори очи и се остави на ръцете ми. Приплъзвах нежно по лицето ѝ наплюнчената кърпичка и усещах, че ме е допуснала по-близо откогато и да било.
Усещах, че мога да я питам каквото пожелая, би отговорила на всичките ми въпроси, би ми признала дори това, че е казала на дядо за желанието на баба за развод, че го е посетила преди смъртта му само за да му го каже. Бяхме твърде близо един до друг, за да може да се отдръпне от мен.
Тя отвори очи и ръката ми спря. Тъжните ѝ очи се взираха в мен, сякаш чуваха неизречените ми въпроси.
Обърнах се и потърсих с поглед Дане. Стоеше до входа на гробището и разговаряше с човека с ръкавиците. Останалите вече бяха тръгнали към паркинга. Майка ме хвана за ръка и се опита да ме задържи. Усещаше какво се трупа в мен и в страха си ме теглеше към себе си. Но аз ѝ се изтръгнах и с бърза крачка се насочих към мъжете на входа.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.