„Дневникът на госпожица Джоун Мартин“ (изд. „Изток-Запад“, преводач: Иглика Василева) е сборник с ранни разкази на една от най-големите писателки на XX век Вирджиния Улф. Заглавията в този том са подредени хронологически, защото само така може да се проследи изумителната еволюция на писателката, която започва да твори в традиционен стил, минава през модернизма, докосва се до постмодернизма и отново се връща към традицията. По същата причина те не могат да бъдат сложени под общ знаменател, защото едни носят белезите на класическата фабула, а в други експериментът преобладава.
Предлагаме ви да прочетете разказа „Съчувствие“, включен в сборника.
Съчувствие
Хамънд, Хъмфри, на 29 април, в „Манър“, Хай Уикам, Бъкс.
– Съпругът на Силия! Това трябва да е съпругът на Силия. Починал! Боже мой! Хъмфри Хамънд е починал! Възнамерявах да ги попитам… после забравих. Защо не отидох в деня, в който те настояваха? Имаше концерт, щяха да свирят Моцарт… затова им отказах. Мълчаха почти през цялото време, когато вечеряха тук. Той стоеше отсреща в жълтото кресло: каза, че именно „мебелите“ харесва. Какво всъщност имаше предвид с това? А пък и аз защо не го подтикнах да обясни, да се доизкаже? Защо го оставих да си тръгне, без да каже онова, което би могъл да каже? Защо седеше в хола толкова дълго, без да продума, и ни остави да разговаряме за разни моторни омнибуси? Ето, сега е като жив пред очите ми и си мисля, че вероятно стеснителност или усещане за смисъл е било онова, което не ни беше споделил, и че именно то го е накарало да млъкне, подхвърляйки онова за „мебелите“. Сега вече никога няма да узная. Сега розовите страни са бледи и очите, които гледаха с младежка дързост и предизвикателност, са затворени, ала все още дръзки под клепачите. Мъжествен и застинал, лежи върху ложето, което виждам – бяло и непоносимо; прозорците са отворени, птиците пеят, никакво снизхождение към смъртта, няма сантиментални сълзи, букет лилии разхвърлян, където покривалото се е нагънало – донесен от неговата майка или от Силия.
Силия. Да… пред очите ми е, после изчезва. Има един момент, който не мога да си го представя: моментът в живота на други хора, който винаги изпускаме; моментът, от който произтича всичко, с което ги познаваме; проследявам я до неговата врата; виждам я как натиска дръжката и тогава настъпва слепият момент, а когато въображението ми отново отваря очи, разбирам, че е готова за света – вдовица; или пък не е, в ранните часове на това утро, забулена в бяло от главата до петите, сякаш челото ѝ пори самата светлина наоколо? Външния признак го виждам и винаги ще го виждам; но за значението му мога само да гадая. Със завист ще следя нейните смълчавания и нейната строгост; ще я наблюдавам как се движи сред нас с неизповяданата си тайна; ще си я представям как копнее да се спусне нощта с нейните самотни странствания; ще си я представям как се озовава сред нас в ежедневието, гледа с презрение и сдържаност на нашите забавления. Насред глъчката ще си представям, че чува нещо повече; нейната празнота е обитавана от призрак. За всичко това ще ѝ завиждам. Ще завиждам на нейната увереност… познание. Ала когато слънцето заблести ярко, белият воал изчезва от челото ѝ и тя се приближава до прозореца. Надолу по улицата колите трополят, мъжете са се изправили на капрата и въртят камшици, подсвиркват си или пеят, или си подвикват един на друг. Сега я виждам по-ясно. Цветът се е върнал в страните ѝ, ала свежестта я няма; сиянието, което правеше погледът ѝ да изглежда благ и отнесен, е угаснало; звуците на живота дразнят слуха ѝ, и застанала до отворения прозорец, тя се свива, смалява се. Проследявам я мислено, вече без завист. Не се ли отдръпна и от ръката, която ѝ протегнах? [Ние всички сме крадци; всички жестоки; всички сме капки в потока, който тече равнодушно край нея. Бих могла да се хвърля към нея, ала ще бъда придърпана обратно, за да може забързаният поток да ме отнесе. Състраданието, което повелява да ѝ подам ръка, за да ме ухапе, се превръща или ще се превърне в подтик към съчувствие, което в своето великодушие ще ѝ се стори като проява на високомерие.] Ето че се провиква към съседката, която тупа черга: „Чудесна сутрин!“ Жената се сепва, поглежда я, кимва в знак на съгласие и бързо се прибира в стаята. Подпряла глава на едната си длан, тя се заглежда в разцъфналите овошки с надвиснали над червената ограда клони. Сълзите се стичат по лицето ѝ, разтърква очи с кокалчетата на пръстите си. На двайсет и четири ли е? Най-много на двайсет и пет. Дали човек може да я покани… на разходка из околните хълмове? Ето, поемаме смело напред с тежките обувки, крачим по пътя, прескачаме оградата, напред през полето и право в гората. Там тя се хвърля сред анемониите и започва да ги бере „за Хъмфри“; после се спира, казва, че вечерта ще бъдат по-свежи. Седим загледани в триъгълника от жълто-зелено поле под нас, взираме се през свод от къпинови клони, който така странно е разчертал земята.
– В какво вярваш? – пита ме тя ненадейно, докато (както си представям) дъвче стеблото на цвете.
– В нищо… в нищо – казвам, подтикната против волята ми да отговоря рязко.
Тя се намръщва, захвърля цветето и скача на крака. Върви на ярд или два пред мен, но отведнъж се завърта лудешки и се навежда под нисък клон, за да надникне в гнездото на дрозд, сгушено в скута на дърво.
– Пет яйца! – извиква.
И отново рязко ѝ отговарям.
– Каква находка!
Но всичко това е в моето въображение. Не съм в стаята с нея, нито в гората. Аз съм тук, в Лондон, застанала до прозореца, държа „Таймс“ в ръцете си. Ала как само смъртта е променила всичко!… Също както в миг на слънчево затъмнение цветовете избледняват, а дърветата заприличват на хартиени, тънки и сивосинкави, когато сянката отминава. Усеща се лек студен ветрец, чува се тътенът на трафика оттатък залива. После, само след миг, разстоянията се скъсяват, звуците се сливат; и аз виждам как дърветата, макар и още белезникави, се превръщат в стражи и пазители; небето натъкмява нежния си фон; на разсъмване всичко изглежда далечно, като че въздигнато до върха на планина. Това е дело на смъртта; смъртта се спотайва зад листа и къщи, димът се вие нагоре и ги подрежда в нещо застинало в покой, преди да приемат някоя от дегизировките на живота. Така че от експресния влак погледнах към хълмовете и полята, видях мъжа с косата да наднича над живия плет, докато отминавахме, и влюбени, легнали във високата трева, се зазяпаха в мен безсрамно, както и аз – в тях, също така безсрамно. Някакво бреме е отпаднало; някаква пречка е премахната. Свободно в кристалния въздух тъмните силуети на моите приятели преминават на хоризонта, всички те желаят само благополучие, нежно ме отклоняват встрани, прекрачват предела на света, прехвърлят се на кораб, който ги очаква, за да ги понесе към сияние или буря. Погледът ми вече не може да ги следи. Един подир друг, изпращайки целувки за сбогом, с по-кръшен смях отпреди, те ме отминават, за да вдигнат платна и да отплават завинаги; струпват се, строяват се по протежение на брега, сякаш и докато са били живи, това винаги е била тяхната дестинация. Сега вече всичките ни пътища от самото начало стават понятни, криввали са, лъкатушели са, за да се слеят тук под внушителния платан с небе така нежно, под звуците от колела и провиквания ту кресливи, ту сподавени и съзвучни.
Значи, обикновеният млад мъж, когото познавах бегло, е имал в себе си огромната скрита сила на смъртта. Беше премахнал границите и беше слял отделните съществувания чрез своя свършек – там, в стаята с отворения прозорец и птичата песен отвън. Оттегли се безшумно и въпреки че глас нямаше, мълчанието му беше дълбоко. Беше проснал живота си като пелерина на земята, върху която да стъпваме. Накъде ни води? Стигаме до ръба и се оглеждаме. Ала той е минал оттатък; мержелее се в далечните висини; за нас остават нежността на зеленината и синевата на небето; колкото и да е прозрачен светът, той вече няма да им се любува; беше се отвърнал от нас, скупчени досами брега; той изчезва, разцепва зората надве. Няма го. Тогава да се връщаме.
Платанът разклаща листа и те се олюляват като късчета светлина в дълбокия въздушен вир, насред който стърчи; слънчевите лъчи се стрелкат помежду листата и огряват тревите; здравецът аленее в земята. Вик проехтява вляво от мен, и друг – отсечен и раздвоен – вдясно. Колелата прогърмяват в различни посоки; омнибусите се струпват в стълкновение; с дванайсет отчетливи удара часовникът заявява тържествено, че е пладне.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
