„Месец под вишневия цвят“ от Луси Дикинс (изд. „Ера„, преводач: Емилия Карастойчева) е романтична история, която започва с една провалена сватба. За първи път от години Шарлот е сама и е решена да се справи – като започне с едно неповторимо пътешествие до другия край на света. В Япония тя изкачва хълмовете на планината Фуджи, пее от сърце в караоке клубовете, бори се с маймунката, която иска да открадне слънчевите й очила и изцяло се потапя в красотата на екзотичната култура. Да преоткрие себе си се оказва по-лесно под пъстрите цветове на вишневите дръвчета…
Прочетете откъс от романа при нас.
Дегустацията на саке в Хирошима се оказва хит. Даже организират еднодневни обиколки из местни пивоварни. Ние обаче отиваме в саке бар в центъра на града. Екскурзоводката ни запознава с различните видове саке, произвеждани в района. Рику допълва, че ще има храна, и новината доста ме ободрява.
– Пила ли си саке? – осведомява се той.
– Да – казвам и физиономията ми го разсмива.
– Не е по вкуса на всеки. Ние обикновено пием бира, но решихме да разнообразим. Сигурно ще е забавно. Отсега се извинявам, ако нещо се изложим.
– О, аз също.
Автобусът спира. Поглеждам навън и виждам море от хора – японци и чужденци – по тротоарите. Небето е тъмно, неонови светлини греят от всички страни. Слизаме от автобуса и екскурзоводката, Моко, ни повежда право към бара. Навеждаме се, за да минем през вратата, и поемаме по стълбището след нея. Рику се пресяга назад и ме хваща за ръка… Толкова отдавна, сякаш от цяла вечност, никой не ме е държал за ръка. Е, всъщност от около месец, но когато си свикнал да вървиш ръка за ръка с някого и после той изчезне, липсата е осезаема. Нищо чудно, търсейки това усещане, аз да съм протегнала неволно длан.
Оставям го да ме преведе през препълнения бар. Чувствам се удобно, но и приятно изтръпнала. За секунда Рику се обръща и ме поглежда право в очите. Усмихва се леко и продължава напред. Едва се сдържам да не впия пръсти в дланта му.
Ако играех в тийнейджърски филм, тази част щеше да е на забавен кадър, озвучен от „Харесва ми“ на Карди Би.
– Ще седнем тук – посочва Моко и повтаря същото на японски. После се навежда и ми казва на ухо: – Английският ми не е добър, съжалявам.
– Всичко е наред, не се притеснявай. Не си очаквала да се включа в групата.
Седмина сме, включително Моко. Има места за трима. Преди да успея да възразя, Рику придърпва висок стол и ми дава знак да седна.
– Не, ти седни. Това е твоята вечер.
– Моля те, седни – настоява с усмивка той. – Аз ще застана зад теб.
Ами… добре. Помещението е прекалено шумно за десетминутен спор по въпроса. Кацвам върху стола до бара и Рику се подпира на облегалката.
Моко подвиква на бармана и му показва лист хартия – резервацията, предполагам. След секунда седем чашки като за рохки яйца се появяват пред нас. Барманът отваря бутилка и ги напълва с прозрачна течност. Обяснява какъв вид саке ще опитаме. Чувам думата „амай“.
– Сладко? – питам Рику.
– Моля? Какво? – Той се привежда към мен и устните ми почти докосват ухото му.
– Сладко? – повтарям. – Амай?
– Да! – извиква Рику и ми подава чашка. – Канпай! – вдига наздравица първо с мен, после с другите.
Гаврътвам сакето и със закъснение разбирам грешката си, защото всички останали отпиват само по глътка, докато аз се мъча да не си изкашлям червата.
– Много приятно – изгъргорвам.
Барманът се разсмива и напълва чашата ми отново. Рику ми я подава пак, после допира своята до устните си и казва:
– Ето така. Канпай.
Чуква леко своята чашка в моята и отпива. Наблюдавам го като много съвестна ученичка, но всъщност си мисля, че бих искала устните му да се допрат до мен. О, стига!
Сериозно, какво не ми е наред?
Или… е наред? Не е толкова странно да ме привлича симпатичен мъж. С Мат сме разделени от цял месец, нали? Когато миналата година скъса с гаджето си, Бриан седем седмици поред гледаше всяка вечер „Професия: Стриптийзьор“. Накрая се наложи да се намесим, понеже я сварих с бейзболна шапка с козирката назад да резервира полет до Лас Вегас.
Не казвам, че искам Рику да е следващото ми гадже, но съм жена, а той е изкусителен. Приятно е да усещам отново искри в студеното си, съсипано сърце.
– Канпай – поглеждам го и двамата отпиваме по глътка.
Този път усещам как сладката – но не прекалено сладка – течност се разлива в устата ми като вино с букет от вкусове. Харесва ми. Чудесно! Защото по неволя вече съм с една чаша пред другите.
– Как ти се струва? – пита Рику.
– Приятно е – отговарям. – Не ми е най-любимата напитка на света, но е добре. А на теб? Харесва ли ти?
– Да – кимва той. – Повече от онова, което съм опитвал вкъщи. Изглежда днес ще дегустираме само местно производство.
– Така мисля.
Някой го блъсва и той залита към мен.
– Извинявай – казва. – Тук е пренаселено.
– Няма нищо – размърдвам се, за да му направя място и, о, налага се да се облегна на рамото му.
Барманът ни сипва саке от друга бутилка. Рику изслушва обяснението и ми превежда:
– Това саке е от остров на около час път от Хирошима. Смята се за много добро.
Течността е по-белезникава. Помирисвам я, преди да отпия, и долавям тропически лъх. Отпивам и усещам вкус на кокос. Възможно е да си въобразявам обаче заради външната прилика с кокосово мляко.
– Това ми харесва! – промърморвам под нос.
Музиката, шумът, тясното пространство и да, алкохолът създават интимна атмосфера. Стоплена от сакето, се отпускам в прегръдката на настоящето.
Тук съм, в Япония, живея. Преди няколко месеца не си представях, че на сватбеното ми пътешествие ще пия с японски младежи в оживен бар, но дали това е по-зле? Поглеждам Рику, допивам сакето, вдишвам натежалия от присъствието на толкова много хора в тясното пространство въздух и се спускам по течението на музиката и японската реч. Не, не е по-зле. Ново е.
С всяка чашка саке Рику и аз се доближаваме по-плътно. Не мисля, че е случайно. Започна се с неговата ръка, отпусната върху облегалката на стола ми, после моята се подпря на неговата, сетне дланта му бавно се плъзна върху кръста ми, а моята – върху рамото му.
Преминаваме на по-силно саке от района на Сайджо – Меката на сакето в префектура Хирошима. Сладкото саке остава в миналото. Сега опитваме кехлибарена течност, която удря в петите като уиски.
Колко чаши съм изпила досега? Може би шест? От доста време сме в бара, това е сигурно. Ммм.
– Време ми е да сменя репертоара – казва Рику. – Искаш ли бира?
– Разбира се – съгласявам се.
Не бих отказала нещо студено и освежително; тук е ужасно горещо. Рику поръчва за всички от групата. Вслушвам се в музиката – звучи като японски хип-хоп. Харесва ми – басът е добър, мелодията ме отпуска. Разкършвам се в танцов ритъм на стола.
Рику ми подава студена бутилка „Асахи“ с предупреждение:
– Шарлот, махмурлукът от сакето не е чак толкова лош, но в добавка с бира… Е, гледай да изпиеш повечко вода, преди да си легнеш.
– Добре, прието! – засмивам се.
– В обща спалня ли си в хостела? – осведомява се Рику.
Умел ход, момче, казвам си.
– Да – отговарям смело и отпивам от бирата. – А ти?
Дълбоките му очи обхождат лицето ми. Обмисля отговора. Накрая залага на сигурно:
– Имах предвид, че няма да ти е приятно да повръщаш в стая с други хора. Пий вода!
Кимвам. Очите ни се срещат пак. Харесвам тази част, флирта с поглед, думите със заряд, подаването на топката. Забавлението става по-наситено. Засмивам се с глас, намигам му и изкомандвам:
– Пий!
Двамата надигаме едновременно бирите. След обилното жабуркане със саке студените горчиви мехурчета прочистват небцето ми.
Приятелите на Рику се смеят лудешки и си поръчват убийствено силен шот. Този път не се включвам. За днес ми стига, утре ме чака дълго пътуване с влак.
Рику изгълтва шота и ме прегръща през рамо.
– Не ми давай да пия повече от това, Шарлот!
– Не ти обещавам. – Хващам лявата му ръка, провесена над рамото ми, и той сплита пръсти в моите. – Забавлявай се с приятелите си – казвам. – Не се чувствай длъжен да разговаряш с мен.
– Забавлявам се! – отговаря ми.
Преструвам се, че не го чувам, за да се притисне още по-плътно в мен. Рику явно схваща трикчето ми. Подсмихва се и устните му докосват ухото ми. Изтръпвам от допира. Олюлявам се леко и ми се приисква да полегна за малко на пода.
– Забавлявам се! – повтаря той с дъх на сладко вино. – А ти?
– И аз.
Рику отмята кичур коса зад ухото ми и пръстите му се задържат на тила ми. Танцуваме тангото на стотици нощни птици по света. Същевременно обаче в този момент сме само той и аз. Дишаме в ритъм, не знаем какво още ще ни поднесе нощта, ала сме се увлекли твърде много в танца, за да се преструваме, че нищо не се случва.
Един от приятелите му го дръпва. Иска да се снимат заедно.
– Ела и ти, Шарлот – настоява Рику, протегнатата му ръка не пуска моята.
– Не, не, аз ще ви снимам.
Вземам телефона и момчетата застават накуп – весела групичка подпийнали приятели.
– Сега вие двамата. – Моко протяга ръка да вземе телефона ми.
Давам и` го. Рику ми връчва чашата със саке с няколко останали капки на дъното. Опираме глави и той казва:
– Канпай, Шарлот!
Чукваме чашите и ги пресушаваме, без да откъсваме поглед един от друг.
После, когато Рику се оттегля в тоалетната, разбирам, че Моко е заснела всичко, не само позата за снимка.
– Добре ли е? – пита ме тя.
Кимвам доволна.
– Имаш много хубаво гадже – добавя Моко.
– Не, не ми е… Запознахме се днес.
– Трябва да…
Английските думи на Моко се изчерпват и без малко да се подмокря от смях, когато я виждам да показва с пръсти жеста за секс.
Тя също се засмива и се обръща към бара да поръча питие. Усмихната, разглеждам пак снимките с Рику. Той се появява от нищото и ме обвива с ръце през кръста. Поглежда екрана на телефона и казва:
– Изпрати ми ги!
– Разбира се.
Прибирам телефона и се взирам в лицето му.
– Какво? – пита той.
– Какво ли?
Ето какво искам да направя. Искам да вдигна ръце, да обвия врата му и да го целуна. И може би да му скоча още тук, в бара. Но… Танцът ми харесва много. Вместо да разкъсам тениската му като хищна баракуда, ще изчакам нещата да се развият от само себе си. Ще разбера кога моментът е подходящ.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
