Сватба, от която никой не е във възторг, забравени тайни и едно убийство ще ви подтикнат към куп догадки, докато четете „Списъкът“ от Луси Фоли (изд. „Софтпрес“, преводач: Милена Илиева), но те ще са все погрешни.
На безлюден остров край бреговете на Ирландия прииждат гости, за да отбележат брачния съюз на двама души. Младоженецът е изгряваща телевизионна звезда с неустоим чар, а булката – умна и амбициозна собственичка на списание. Сватбата е бляскава и изпипана до последния детайл. И все пак не всичко върви по план. Сестрата на булката се държи необяснимо, а приятелите на младоженеца, завладени от спомени за някогашното си училище, започват да играят на странните игри от детството си. Колко ли време ще мине, преди съвършената фасада лека-полека да се пропука?
Също като труднодостъпния остров със зловеща история част от гостите пазят в тайна собственото си мрачно минало. Минало, което ги е свързало завинаги и е предопределило живота им. За престъпленията обаче няма давност. И колкото по-дълго останат скрити под повърхността, толкова по-мощна ще е последвалата лавина. А с нея на острова ще се появи нечий труп.
Прочетете откъс от криминалния трилър при нас.
ХАНА
Придружителката
Вълните се издигат пред нас с бели шапчици от пяна. На сушата е прекрасен летен ден, но тук морето е доста бурно. Едва преди няколко минути напуснахме завета на пристанището и водите веднага потъмняха, а вълните станаха високи цял метър.
Сватбата е утре и ние пътуваме към острова. Попадаме в категорията „специални гости“ и ще прекараме нощта там. Нямам търпение. Поне така ми се струва… Във всеки случай имам спешна нужда нещо да разсее мислите ми.
– Дръжте се! – долита вик откъм капитанската кабинка зад нас. Капитанът се казва Мати. Не ни остава време да се уплашим – малката лодка се изстрелва от гребена на една вълна и каца право върху гребена на следващата. Водни пръски се издигат над нас в гигантска арка.
– Господи божичко! – виква Чарли. От едната страна е вир-вода. Аз по някакво чудо съм се отървала почти суха.
– Може да се понамокрите малко – подвиква Мати.
Засмивам се, но малко насила, защото си беше страшничко. А от люлеенето на лодката, хем напред-назад, хем наляво-надясно, стомахът ми прави салта.
– Оххх – проточвам аз, щом гаденето става непоносимо. Само от мисълта за следобедния чай с кифлички, които хапнахме, преди да се качим на лодката, ми иде да повърна.
Чарли поглежда към мен и слага ръка на коляното ми.
– Леле, започна ли вече?
Винаги получавам световъртеж и гадене при резки движения. Нещо подобно на морска болест, но не само в морето. А най-зле беше, докато бях бременна.
– Ммхмм. Взех две таблетки, но не помагат особено.
– Така – бърза да каже Чарли, – ще ти почета за това място, че да се разсееш. – Скролва на телефона си. Свалил си е пътеводител – такъв е той, моят съпруг, даскал до смърт. Лодката се люшва рязко и Чарли едва не изпуска устройството. Ругае под нос, стисва го с две ръце – апаратът е скъп и не можем да си позволим нов.
– Всъщност не пише много – казва той, сякаш се извинява, след като най-после успява да зареди страницата. – Има куп неща за Конемара, но за самия остров… Сигурно защото е много малък, знам ли… – Взира се в екрана, все едно му внушава да снесе допълнителна информация. – А, ето, намерих нещичко. – Изкашля се, после започва да чете. Подозирам, че с този глас води уроците си. – Инис ан Амплора, или Островът на кормораните, както е английският превод, е само три километра от единия до другия си край и е по-дълъг, отколкото широк. Островът представлява гранитна скала, която се издига величествено от водите на Атлантическия океан на няколко километра от крайбрежието на ирландския културен район Конемара. Голяма част от повърхността му е заета от торфено тресавище. Най-добрият и всъщност единствен начин да видите острова е с частна лодка. В протока между крайбрежието и острова често има силно вълнение…
– За това са прави – мърморя аз, стиснала здраво парапета, докато се катерим към гребена на поредната вълна и после пропадаме рязко надолу. Стомахът ми се обръща за пореден път.
– Аз мога да ви кажа доста повече – крещи Мати от кабинката си. Не е за вярване, че ни е чул оттам. – От пътеводител няма да научите много за Инис ан Амплора.
С Чарли се приближаваме внимателно до кабината, за да го чуваме по-ясно. Мати има много благозвучен акцент.
– Първите, дето се заселили там, поне така разправят – продължава той, – били някаква религиозна секта, подложена на гонения отвъд канала.
– А, да – вметва Чарли и свежда поглед към телефона си. – Май мярнах нещо такова в…
– Няма да научиш всичко от тая машинка – казва Мати и мръщи вежди. Явно не обича да го прекъсват. – Целия си живот съм прекарал тук, а хората ми са се заселили в тоя край преди векове. Мога да ти кажа повече от твоя източник в интернет.
– Извинете – казва Чарли и се изчервява до уши.
– Така де – подхваща отново Мати. – Преди двайсетина години едни археолози ги намериха. Скупчени заедно в тресавището, един до друг, ей така. – Нещо ми подсказва, че разказът му доставя значително удоволствие. – Идеално запазени в торфа, така казват, защото долу няма въздух. Голямо клане, викат. Всичките били съсечени.
– О – смотолевя Чарли и ми хвърля поглед, – май не трябваше да…
Твърде късно, уви, представата вече се е настанила в съзнанието ми – отдавна погребани трупове, които археолозите откопават от черната пръст. Опитвам се да не мисля за това, но образът се връща упорито като игличката на прескачаща грамофонна плоча. Гаденето, което ме залива при следващата вълна, е почти добре дошло, защото поне за миг отклонява мислите ми.
– И сега никой ли не живее там? – пита разговорливо Чарли в опит да смени темата. – Освен новите собственици?
– Никой – кимва Мати. – Само призраците.
Чарли почуква по екрана на телефона си.
– Тук пише, че островът е бил населен до деветдесетте, когато и последните му обитатели решили да се върнат на сушата, за да се възползват от течащата вода, електричеството и модерния живот.
– О, така ли пише? – пита Мати. Май го напушва смях.
– Защо? – обаждам се аз с гъгнив гласец. – По някаква друга причина ли са си тръгнали?
Мати отваря уста да ми отговори, после изражението му рязко се променя.
– Дръжте се! – ревва той.
С Чарли едва успяваме да стиснем парапета, когато дъното на лодката сякаш пропада под краката ни. Хързулваме се по склона на вълната и странично се удряме в следващата. Боже господи.
Когато страдаш от морска болест, номерът е да задържиш погледа си върху някаква неподвижна точка. Впервам очи в острова. Той се вижда още от брега – синкаво петно на хоризонта с форма на сплескана наковалня. Джулс винаги се старае да зашемети публиката си, но сега изведнъж ме обзема чувството, че тъмната форма на острова се е изгърбила заплашително в пълен контраст с ясния ден.
– Зашеметяващо, нали? – пита Чарли.
– Мм – изсумтявам неутрално аз. – Да се надяваме, че има течаща вода и ток. Нямам търпение да си взема душ.
Чарли се усмихва широко.
– Като знам каква е Джулс, дори да е нямало водопровод и окабеляване преди, вече са ги прокарали. Знаеш я каква е. Винаги намира начин.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
