Операцията „Заговорът срещу Ленин“ остава в историята като един от най-дръзките шпионски заговори. Историците я считат за неофициалното начало на Студената война. В книгата „Заговорът срещу Ленин. Историята на една непозната война“ (изд. „Ера“, преводач: Марин Загорчев) авторът Барнс Кар прави единствено по рода си, изключително задълбочено изследване по темата. Той подбира неизвестни досега подробности от архивите на 20-ти век, за да ни разкаже за печалните събития.
Когато през октомври 1917 г. Ленин взема властта и извежда Русия от Първата световна война, съюзниците трябва да предприемат действия срещу нарастващото му влияние. По нареждане на лидерите във Вашингтон, Париж и Лондон няколко оперативни служители в Москва подготвят опасния заговор. Целта е да бъде поставен техен избраник, който да върне Русия във войната срещу Германия. Последствията са ужасяващи – хиляди са арестувани и разстреляни, както военни, така и цивилни.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Здравият разум надделява
„Там има проклети болшевики, а кое е пътят за Котлас?“ – пита един британски командир, когато мониторът, брониран кораб с големи оръдия, потегля нагоре по Двина от Березник. Някой му посочва пътя за Котлас. Когато пристига там, командирът открива огън по съветските позиции около града. Но очевидно не улучва нищо стратегически важно. Болшевиките изстрелват голям снаряд по монитора, убиват няколко моряци и изваждат плавателния съд от строя.
Най-добрите артилеристи на съюзниците са канадците. Всеки иска да са при него. Най-желаното оръдие е френският 75-милиметров полеви модел. То почти няма откат и един опитен разчет може да изстреля трийсет снаряда в минута. Това е най-ефективното полево оръдие, разработвано до момента, копирано от американската и германската армия.
Една септемврийска вечер на 1918 г. френско-американски патрул близо до Кодиш се натъква на съветски брониран влак, спрян в гората. Съюзническите войници не могат да атакуват заради дъжда и тъмнината, но целта изглежда невероятно лесна плячка. Прекарват нощта в гората под мокрите одеяла. Стават преди зазоряване, но не смеят да запалят огън и затова нито пият кафе, нито закусват. Взводовете се подреждат в широк фронт за атака, докато все още е тъмно.
На разсъмване сигналистът протръбява: „Атака!“ Тълпа от сини (френски) и жълто-кафяви (американски) униформи изскача от гората с крясъци и стрелба. Това събужда руснаците. Те се паникьосват. Мислят, че са нападнати от огромна армия. Почват да стрелят напосоки с оръдия и картечници в гората. Червените дават заден ход и бягат с влака. Тази тактика е много рискована за съюзниците, но нанася загуби от стотици убити на червените.
„Невероятен късмет – спомня си един американски офицер. – Беше игра с огъня, но претърпяхме само малки загуби: един убит американец и четирима ранени. Двама французи също бяха ранени.“[1]
По-нагоре по Двина болшевиките завземат Селцо, крайречно селище, заобиколено от три страни с блата. Блатата са толкова дълбоки, че янките не могат да използват артилерия. Червените откриват огън с картечници и помпоми – малки скорострелни оръдия, стрелящи с половинкилограмови снаряди. Боевете продължават и на следващия ден. Най-сетне за подкрепление на американците пристига по-тежка артилерия. Те бомбардират селото и го изгарят до основи. Червените бягат в гората. Осем американци са убити, а други осем – ранени. По-тежки загуби претърпяват край Селецкое.
Янките превземат Шенкурск на Вага без нито един изстрел. Червените чуват приближаването на съюзническите канонерки и напускат града – голям летен курорт, построен на високи скали, с масивни тухлени училища, къщи, църкви и предприятия. От Шенкурск американците и подкрепящите ги руски доброволци се придвижват нагоре по Вага. Ако успеят да установят контрол върху реката до изворите ѝ, биха могли да стигнат до Вологда по-бързо от съюзническите кораби, които се опитват да си проправят път по дългия маршрут по Двина.
Канадските войници пристигат в Русия след четири години на Западния фронт и показват на американците как да ограбват труповете на убитите врагове. Първо им вземат парите и други ценности, а после ножовете, кожените шапки и обувките. Лейтенант Джон Кудахи от рота В на 339-и полк казва, че канадците били „мародери“, но не подли или зли. „Те бяха незамислящи се, спонтанни убийци, научили добре уроците на войната, и гледаха на убийството като на кулминация на приключенията през деня, добре дошла разтуха от скуката на военната рутина.“
Според Кудахи янките също развили навика да ограбват труповете, защото обувките им изгнили и започнали да се разпадат. Меките руски валенки топлели краката и при най-ниските температури и войските и от двете страни много ги харесвали, но не били водоустойчиви като кожата. От убитите сваляли също големите кожени шуби. Те не били стандартно армейско оборудване, но всички ги носели.
Когато пада първият сняг през есента на 1918 г., американските войници започват да опожаряват руските села в името на „приятелската интервенция“, разказва Кудахи. На янките им е жал да го правят, добавя той, но не могат да оставят селата на червените. Костело нарича този вид война „дивашка работа“.
***
Октомври 1918 г.: силни арктически ветрове донасят вцепеняващ студ. Англичаните не изпращат зимни дрехи на войниците по фронтовете, храната е на привършване. Костело казва, че в Русия са изпратени стотици тонове консервирано аржентинско говеждо, но са изядени от британските „развалини“ в Архангелск. А когато месото и американските цигари все пак достигат до фронта, добавя той, понякога британските офицери ги открадват. Англичаните спират и доставките на лекарства за войниците. Американският Червен кръст се намесва, като изпраща собствени пратки на фронтовете.
Снежната покривка става все по-дебела. Дните се скъсяват и дневната светлина помътнява. Реките замръзват и се налага всичко да се доставя с шейни – бавен и труден процес. На фронтовете войниците са затворени в малките си укрепления и заобиколени от по-многобройни вражески сили. Повечето зимни битки се състоят от атаки на червените срещу укрепленията.
Главната сила на червените е Шеста независима армия, командвана от Александър Александрович Самойло, четиресетгодишен руски благородник от царско време, известен със своите тактически умения. Преди войната той шпионира за императорската армия в Австро-Унгария, Германия и Англия. По време на войната се издига до чин генерал-майор. След болшевишкия преврат доброволно отива да работи за червените и става военен преговарящ в Брест-Литовск. Освен това е умен политик, което личи от факта, че по-късно преживява дори сталинските чистки.
Под командването на генерал Самойло се бият около 14 000 души, включително финландци, китайци и германци. За разузнаване той използва местни червени партизански ски-отряди под командването на Осип Палкин. Един от ключовите полеви командири на Самойло е Йероним Петрович Уборевич, двайсетгодишен литовец, който също е служил в царската армия през войната. През 1937 г. Уборевич е убит по време на сталинската чистка срещу набедените за троцкисти в армията.
Червените също страдат от недостиг на топли дрехи. Освен това им липсват винтовки, боеприпаси и храна. Освен това са по-зле подготвени, поради което дават много повече жертви от съюзниците. Някои червени полкове отказват да се бият, а дезертьорството е масово явление.
Ноември 1918 г.: температурата пада до -30°С. Грипът върлува из селата, но на Кодишкия фронт не е изпратен нито един лекар, който да се грижи за американските войници. На другите фронтове американските лекари свършват йода и бинтовете, докато британците пазят медицинските запаси за болницата си в Архангелск. Раните се зашиват с обикновени игли и конци. Някои ампутации се правят с джобно ножче.
Един лекар, майор Джон Хол от Сентралиа, щата Илинойс, разпределен в Шенкурск, получава заповед от генерал Финлейсън да напусне поста си и да отиде като старши медицински офицер във Важката колона. Това означава, че ще трябва да остави ранените си американски пациенти на британците. Той отказва. Британският полковник го заплашва с разстрел. „Веднага му казах, че съм готов да приема всяко наказание, което могат да ми приложат – пише Хол по-късно, – и рано или късно новината ще стигне до САЩ и широката общественост ще научи за скандалното отношение към американските войници от страна на британците.“
Хол е върнат в Архангелск, за да работи в болницата на американския Червен кръст. Инцидентът е потулен.
Декември 1918 г.: настъпва дългата арктическа нощ. Слънцето едва се показва над хоризонта, виси там няколко часа и после отново залязва. Англичаните отнемат картечниците с въздушно охлаждане на американците и ги заменят с „Викърс“, които са с водно охлаждане. Янките недоумяват защо са го направили, при положение че „Викърс“ замръзват при минусовите температури. Един войник дава идеята да напълнят охлаждащите резервоари с водка вместо антифриз. Това върши работа, докато руснаците не я изпиват.
Предните постове са сковани в лед. Бодливата им тел е погребана под няколко педи сняг. Без снабдяване и помощ фронтовите войски се чувстват изоставени и забравени. Някои янки се сближават с местните жители, обличат селски дрехи, започват да палят свещи, да кадят тамян и да се молят пред руски икони. Червеноармейците се приближават нощем и държат речи през неутралната ивица. Лейтенант Костело съобщава, че някои от тях говорели английски с нюйоркски акцент. Обикновено млъквали, когато някой открие стрелба по тях.
„Нишка по нишка връзките ни с останалия свят отслабваха и се късаха – пише Костело. – Единствените ни приятели бяха Полярната звезда и Северното сияние.“
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
