„Зоненберг“ от Кшищоф Варга (изд. „Парадокс“, преводач: Диляна Денчева) е брилянтно разказана история за живота на няколко жители на Будапеща – и почит към изключителната столица на страната, която може да се похвали с водната топка, порно индустрията и серийните си убийци.
Андраш живее ден за ден. Той е в сложни отношения с Агнеш от години, научният му труд по история на австрийската литература отдавна не го интересува, опитва се да напише безсмъртен роман, но не се сеща дори за първото изречение. С приятелите си води безкрайни дискусии за изкуството, спорта и живота, но разговорите не могат да преборят самотата им.
Личните спомени стават част от великата история, а великата история част от личния опит. Факти и фантазии се преплитат: и над всичко е надвиснала вездесъщата унгарска меланхолия.
Прочетете откъс от романа при нас.
Другата седмица ли? Тоест не утре, не вдругиден, дори не след три дни, а чак другата седмица? Боже мили, другата седмица, това е като да ми беше предложила: „Сега сме 2016-а, да се видим в края на века? Тогава ще имам малко свободно време“. Ще издържа ли до другата седмица? А освен това кога се връща Агнеш? Та нали ще трябва да се видя с Агнеш, какъв метод да приложа, за да синхронизирам срещата с Агнеш със срещата с Вираг, как да излъжа Агнеш, за да не забележи, че в живота ми се е появила друга жена? Защото скриването на моята извечна любов от новата и безгранична любов не би следвало да създава сериозни проблеми, в крайна сметка нашата връзка с Агнеш е скрита от целия свят и това не е преувеличено, но как да се излея пред моята дългогодишна неформална съпруга? И как в миг на еротична умопобърканост да не се раздрънкам с ентусиазма на идиот пред Вираг, което не е невъзможно, като си призная връзката с Агнеш, защото тази тайна ми тежи? Толкова често жадувам да кажа за това на някого, но не мога дори на Лаци, а още по-малко на Атила или Жолт, така че Вираг би могла да стане мой душеприказчик, мой изповедник, донякъде съратник, което, естествено би било абсолютно перверзно, но може и също освобождаващо. Само че със сигурност веднага след такова признание щях да изгубя Вираг необратимо, така че единственият изход от ситуацията беше да скъсам с Агнеш и да се обвържа с Вираг, макар че каква ми беше гаранцията, че жената, с която току-що встъпих в светлото бъдеще и реших да прекарам остатъка от живота си, няма да се отегчи от мен след месец? Кой ли би могъл да ми гарантира, че ще иска да води живот между улица „Сонди“ и „Напхед“ и ще се откаже от своята пълна свобода, с която се храни като с цигарите, жадно, компулсивно и без да обръща внимание на вредата? Осъзнах, че искам да нощувам у Вираг, а после тя да ми гостува вечер у нас, тоест, да осъществя това, което не можех с Агнеш, с която спях и до която се будех по-рядко, отколкото над Будапеща прелитат комети. Перспективата да се будя в жилището на „Сонди“ ми се струваше силно привлекателна, утрото след пълна със страст и разговори нощ ми се явяваше като истински живописна картина, дори разходката по улицата, застроена с кооперации, почернели от старост и отчаяние се обрисуваше като платната на колористите, шумът на разговорите, изтичащи от пекарни и магазините с евтинии звучаха като всички симфонии на Брамс под диригентската палка на Саймън Ратъл, скърцащите тролеи бяха като платноходки върху спокойни безбрежни води.
Вираг се приближи до вратата, обърна се, още веднъж се усмихна и каза:
– И аз обичам Уилям Търнър. Помни, Андраш: светлината е Бог.
Излезе, а аз останах сам в облака от цигарен дим, който се носеше в слънчевата светлина на лениви струи, което придаваше на интериора настроение на меланхолия и свършек. Все още усещах мириса на Вираг, дори и това да беше единствено спомен за мириса. Стоварих се на леглото и дълго лежах така, демонстративно опиянявайки се от тъгата си. Най-накрая, с наистина огромно усилие се оправих и излязох да хапна нещо, защото, както вече споменах, след секс освен тъга ме налазва и животински глад. Вкъщи нямаше нищо особено, като не броим основните продукти от типа на яйца, наденица, чушки, левурда, съхнещ хляб и няколко кисели млека, мен обаче ме теглеше към истинско постсексуално плюскане.
Така, както някои след секс трябва да запалят цигара или веднага да заспят, аз трябва да се наям, най-добре с нещо люто, за да почувствам как вътрешностите ми горят, как ме гори чушката, как смъди в носа пипера, как първо ти секва дъхът, после в очите се появяват сълзи, а в носа влагата на секретите. Накрая, когато огънят плъзне по-надолу, като змия по хранопровода към стомаха, а веднага след това, макар че нямам представа как е възможно това да става толкова бързо, вече се намира в червата и се носи към слабините, целият ми храносмилателен тракт гори, което е направо невероятно приятно, и в тези дълги минути живея с убеждението, че подправките унищожават в мен огнищата на всички възможни болести, но също и донякъде пречистват психиката, рестартират съвестта ми и нивелират страховете, замествайки неувереността с непоклатима убеденост в правота.
Както е известно, унгарската чушка е прочута с това, че люти два пъти: веднъж, когато се яде и втори път, когато се изхвърля, и двете лютивини по някакъв начин имат оздравителен ефект върху тялото, но също и върху душата, като под това понятие естествено се крие умът с всички страхове, неувереност, угризения на съвестта, с целия този нещастен багаж, който трябва да мъкнеш със себе си. Така че тръгнах, а всъщност почти хукнах към близкия ресторант „Мраморната годеница“, ядосан на себе си, че не задържах Вираг, не я навих да обядваме заедно, да продължим сексуалното ни преплитане, защото храненето заедно е една от върховните форми на еротичното съжителство, но обикновено добрите идеи ми идват с компрометиращо закъснение. Ако получа просветление, това е тогава, когато то няма никакво влияние върху нищо, когато правя откритие, то е плачевно закъсняло, а когато искам да поканя жена на обяд, то вече я няма, тръгнала си е преди да я помоля да хапне с мен. Понесох се към „Мраморната годеница“, макар че ми бяха по-близо закусвалните на площад „Кристина“, където бързо и евтино щях да заситя глада си, например в „Макош Губа“ или денонощната „Малкия Чанго“ на ъгъла на улица „Тунелна“, но към „Мраморната годеница“ ме тласкаше не само гладът, но също и интертекстуалността, защото тялото на Вираг, моята еднодневна годеница, бледото тяло на светлината, която внезапно блесна в живота ми, приличаше на светъл мрамор. В интерес на истината, прецизният писател щеше да нарече това тяло „алабастрово“, само че за мен алабастърът се свързва с декоративния кич, а във Вираг нямаше нищо кичозно. На това изискано място поръчах боб чорба с наденица, а след това, вместо да поръчам най-много десерт, за което щеше да настоява здравият разум, помолих за дяволския токан[1] с картофени бухти и след час се извлякох от това скъпо и родно заведение не само с изтръскани джобове, но и преял до повдигане и като цяло още по-тъжен – не са много на брой още по-потискащите преживявания от самотния обяд в празен, скъп ресторант, в който сервитьорът те гледа с любезна снизходителност, а ти се чувстваш най-нещастният човек на света, а отгоре на всичко знаеш, че в следващите дни ще трябва да пестиш, като ядеш основно супа и картофена запеканка, донесени от „Макош Губа“.
[1] Toкaн – вид унгарско месно рагу, приготвено от тесни ивици месо, с добавка на колбаси, гъби, домати, подправени с червен пипер, черен пипер и майорана.
