„Тъмни приливи“ от Филипа Грегъри (изд. „Еднорог“, преводач: Деница Райкова) е втората част на новата семейна сага на английската писателка. Кралицата на историческия роман ни представя една драматична и интригуваща история, която ни отвежда от бедността и блясъка на Лондон по времето на Реставрацията до колоритните улици на Венеция и живота на първите заселници на северноамериканските колонии.
В „Тъмни приливи“ отново се срещаме със знахарката Алинор и беглеца-благородник Джеймс, чийто съдби се преплетоха сред кървавия хаос на Гражданската война в Англия в „Мочурища“. Оттогава са изминали 21 години. Сега Алинор живее скромно и достойно заедно със своята дъщеря Алис и внуците си Сара и Джони, с които стопанисват склад в Лондон близо до река Темза. Спокойното им ежедневие ще бъде нарушено от пристигането на двама неочаквани посетители.
Пресъздавайки за пореден път перфектно духа на епохата, Филипа Грегъри ни потапя в един зашеметяващ сюжет, изпълнен с мистерии и заплахи, разкриващ предизвикателствата пред жените в един патриархален свят, където да бъдеш силна или „различна“ може само да предвещава опасност.
Прочетете откъс от романа при нас.
ЮНИ 1670, Лондон
Първата сутрин след пристигането на Ливия Алинор я покани да закуси с нея, а Алис помогна на прислужницата да качи тежките подноси по витите стълби. Върху кръгла масичка до прозореца в кулата бяха подредени прости прибори. Алинор седеше с гръб към реката, а остъклената врата беше отворена зад нея, така че панделките на шапчицата ѝ се полюшваха леко на бриза. Чуваше крясъците на чайките. Беше бавната, мудна фаза на прилива, и дългите, тесни лодки плаваха бързо нагоре по течението, слънцето блестеше по водата, а таванът на стаята беше нашарен от отразените вълнички светлина.
– Разкажете ми за живота ви във Венеция – подкани тя Ливия. – Къде се запознахте със сина ми?
– Срещнахме се във Венеция. Италианските семейства са много строги, знаете ли? Омъжиха ме много млада за много по-възрастен мъж, приятел на дядо ми. Когато графът, моят съпруг, се разболя, трябваше да повикам лекар, и всички казваха, че младият английски доктор е най-подходящият на света за състоянието на съпруга ми.
– Обучаваше се в университета в Падуа – каза гордо Алинор.
– Идваше всеки ден, беше толкова изключително мил. Съпругът ми винаги е бил… – Ливия млъкна насред изречението и погледна по-възрастната жена, сякаш се надяваше тя да я разбере: – Съпругът ми беше много… суров с мен. Честно казано, беше жесток, а Роберто беше толкова мил. Влюбих се в него – отмести поглед от по-възрастната жена към по-младата. – Опитах се да не го допускам. Знаех, че е грешно, но не можах да се възпра.
Майката и дъщерята не си размениха дори най-бегъл поглед. Алис не откъсваше очи от масата, докато майка ѝ гледаше Ливия.
– За една жена понякога е трудно – съгласи се тихо Алинор. – Роб обичаше ли ви?
– Не и отначало – каза тя. – Винаги беше толкова внимателен, толкова благовъзпитан. Такъв типичен англичанин! Нали знаете какво имам предвид? – погледна сдържаните им изражения. – Не, предполагам, че не! Идваше в къщата, обут – тя прекъсна думите си с приятен, лек смях – с такива големи ботуши! За излизане в мочурищата, нали се сещате? Разхождаше се по пясъчните наноси и островите при отлив, там, където нямаше пътеки или дори бродове, излизаше и береше билки и тръстики. Плаваше с лодка из лагуната, а после се разхождаше сам из малките острови. Справяше се не по-зле от рибарите, които живеят край лагуната. Идваше в стария ни дворец със затворени капаци на прозорците, където винаги беше толкова тъмно и хладно, и аз усещах мириса на соления въздух, на чистия въздух, по жакета му, в косата му… – премести поглед от едната към другата жена. – Сякаш беше свободен, свободен като птиците в лагуната и солените мочурища.
Алис хвърли поглед към майка си, която се беше привела напред и жадно попиваше новините за сина си.
– По описание прилича на местата около стария ни дом – отбеляза тя.
– Обхождал е заливаните от прилива земи – съгласи се майка ѝ. – Като във Фаулмайър. Вървял е по пътеките между морето и сушата.
– Да! – потвърди Ливия. – Живееше там, в най-богатия град на света, но всеки следобед му обръщаше гръб, отиваше в лагуната и се разхождаше и слушаше крякането на птиците. Харесваше нашите бели птици, белите чапли, нали ги знаете? Обичаше да ги гледа. Обичаше пътеките край водата повече, отколкото пазарите за злато и улиците! Беше толкова странен! Като никой друг. Сам си ловеше риба, представете си! И не се срамуваше, че е селски човек: казваше на хората, че се чувства у дома си по вода и когато се разхожда по пясъчните наноси и островите. А когато състоянието на съпруга ми се влоши още повече, Роберто отседна в къщата, за да ми помага да се грижа за него. Когато той умря, Роберто ми беше голяма утеха.
Алис се взираше в хлебчетата, без да поглежда майка си.
– В скръбта си се обърнах към него и именно тогава му признах, че го обичам – прошепна Ливия. – Знам, че не биваше да говоря. Но бях толкова самотна и толкова се страхувах в големия дворец на канала. Беше толкова студен и толкова тих, а когато семейството дойде за погребението, разбрах, че искат да ме изхвърлят и ще настанят наследника в дома ми. Знаех, че ме мразят: съпругът ми се ожени за мен, защото бях млада и красива – тя се позасмя. – Като млада бях много красива.
Никоя от слушателките ѝ не я увери, че още е красива, затова Ливия продължи:
– Имах само един приятел на света – погледна умолително Алинор и посегна да стисне ръката ѝ. – Вашия син, Роберто.
Алис видя как майка ѝ се отдръпна от докосването на младата жена и се зачуди на раздразнителността ѝ.
– Уморена ли си, мамо? – попита я полугласно.
– Не, не – отвърна Алинор. Сключи ръце в скута си, където никой не можеше да ги докосне. – Трябва да ме извините – обърна се тя към Ливия. – Здравето ми е разклатено. И Алис се тревожи за мен. Продължавайте. Роб знаеше ли, че сте влюбена в него?
– Не и отначало – каза Ливия с лека, печална усмивка. – Изобщо не стана, както е редно. Знам, че в Англия джентълменът говори пръв? Не е ли така?
Никоя от двете жени не отвърна.
– Наистина мисля, че той просто ме съжаляваше. Той е… беше… толкова състрадателен. Нали?
– Да – отговори Алис, когато майка ѝ не каза нищо. – Да, беше.
– Когато трябваше да напусна Венеция и да се върна в семейния дом сред хълмовете, в покрайнините на Флоренция, си мислех, че няма да го видя никога вече. Ала той ме последва – тя сложи ръка на сърцето си. – Дойде в семейния ми дом и каза на моя братовчед, сеньора, който е глава на семейството, много изтъкнато семейство, че ме обича. Беше най-щастливият миг от живота ми. Най-щастливият изобщо.
– Писа ми, че се е запознал с вас и че ви обожава – потвърди Алис.
– Да, така беше – потвърди Алинор. – А когато ни писа, че ще се жени, ви изпратихме дантела да украсите роклята си. Получихте ли я?
– О, да, беше толкова прекрасна! И ви писах в отговор, за да ви благодаря. Получихте ли това писмо?
Алис поклати глава.
– Толкова съжалявам! Не бих искала да ме помислите за неблагодарна, че не съм се зарадвала на благопожеланията ви. Написах ви дълго писмо. Изпратих го по един търговец. Но кой знае какво може да се случи с тези кораби! Плаването е толкова дълго, а моретата са толкова опасни!
– Да – съгласи се Алинор. – Винаги сме живели близо до дълбоки води.
– Така че ние се оженихме скромно във Венеция и се защитавахме срещу семейството на първия ми съпруг.
– Срещу какво? – попита Алис.
– О, те завиждаха! И говореха какво ли не против мен. После открих, че очаквам дете, и толкова се радвахме. Когато се роди малкият Матео, разбрахме, че сме открили истинско щастие. После – ах, но вие знаете останалото…
– Не, не зная – прекъсна я Алинор. – Не ми казахте нищо!
– Писахте само, че се е удавил – напомни ѝ Алис.
Ливия изхлипа. Явно за вдовицата бе мъчително да говори.
– Повикаха Роберто на един от островите в бурна нощ. Отидох с него, често го придружавах. Имаше ужасен вятър и корабът ни се преобърна. Призори ме измъкнаха от водата, беше истинско чудо, че оцелях – извърна лице от ярката светлина на прозореца и го скри в малката си, поръбена с черно кърпичка. – Искаше ми се да не бях оцеляла – прошепна. – Когато ми казаха, че е мъртъв… казах им да ме хвърлят обратно във водите.
Алис погледна майка си, очаквайки тя да заговори с обичайното си съчувствие, но по-възрастната жена не каза нищо, само гледаше с леко присвити сиви очи, сякаш чакаше да чуе нещо повече.
– Толкова ужасно – прошепна Алис.
Ливия кимна, подсуши очи и успя да се усмихне треперливо:
– Писах ви за смъртта му – сигурна съм, че думите ми са били съвсем несвързани, бях толкова опечалена! Знаех, че трябва да дойда при вас, знаех, че Роберто би го искал. Затова, макар да бях съвсем сама на света, събрах малкото ни покъщнина, похарчих всичките си спестявания за билет за кораба, и ето ни тук. Писах ви веднага щом слязохме на суша, а после наех каретата и дойдох. Доведох моето английско момче в дома му.
Настъпи мълчание.
– И ние толкова се радваме, че дойдохте – каза Алис, а думите ѝ прозвучаха твърде високо в тихата стая. – Нали? Нали? Мамо?
– Да – потвърди Алинор. – Откриха ли тялото?
Въпросът беше толкова студен и рязък, че и двете млади жени се втренчиха в нея.
– Тялото ли? – повтори Ливия.
– Да. Тялото на удавения Роб. Откриха ли го? Извлякоха ли го от водата, погребаха ли го с подобаващите ритуали? Като протестант?
– Мамо! – възкликна Алис.
– Не – каза Ливия, сълзите отново изпълниха очите ѝ. – Не го откриха. Толкова е дълбоко, има и течения. Не очакваха да намерят тялото – него – не и след като той… потъна.
– Потъна – повтори бавно Алинор. – Казвате ми, че моят син… е потънал?
Алис вдигна ръка, сякаш за да спре думите, но никоя от двете жени не я забеляза.
– Проведохме възпоменателна служба на мястото, където загина – каза Ливия; мелодичният ѝ глас бе много тих. – Когато морето утихна, излязох с малка гребна лодка – случи се по средата между Венеция и остров Торчело. Пуснах цветя по водата от ваше име: бели лилии по тъмните приливи.
– О, нима – отвърна Алинор с безразличие. Обърна глава и погледна надолу към кея. – Ето го пак онзи корабен посредник – отбеляза тя.
Ливия се наведе към прозореца и зърна на прага Джеймс Ейвъри, когото тъкмо въвеждаха в къщата.
– О, не е корабен посредник – заяви тя. – Това е сър Джеймс Ейвъри, домашният учител и приятел на Роберто. Видях го тук вчера.
Всичко в стаята застина. Никой не продума. Алис чу как прислужницата се качва бавно и с усилие по стълбите от преддверието, а после как вратата изскърца, когато я отвори.
– Да разчистя ли съдовете? – попита тя в зашеметеното мълчание.
– Да, да – каза Ливия, когато никой друг не отговори. Премести поглед от бялото лице на Алинор към неподвижната гримаса на Алис. – Нещо нередно ли казах? Какво има?
– Джеймс Ейвъри е тук? Това беше посетителят, така ли – Джеймс Ейвъри? – настоя Алинор.
– Да – каза Алис сопнато. – Дори не знаех дали ще разпознаеш истинското му име.
– Познах го. Това име щеше да бъде мое. Разбира се, че го разпознавам.
– Той е сър Джеймс. Оказва се, че има титла. Нима си се надявала и тя да бъде твоя? – запита Алис.
– Да. Да ме види ли дойде?
Алис кимна безмълвно.
Майка и дъщеря се гледаха, сякаш слепи за прислужницата, която трополеше около масата, и жадното любопитство в изражението на Ливия.
– Кога смяташе да ми кажеш, Алис?
– Никога нямаше да ти кажа.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
