„Санаториумът“ (изд. „Ера“, превод: Юлия Чернева) е дебютният роман на Сара Пиърс, който се изстрелва като мигновен бестселър на „Ню Йорк Таймс“ изненадващо бързо дори за нейните издатели.
Детектив Елин Уорнър се намира в изключително луксозен хотел в швейцарските Алпи. Почти изолиран от света, той предлага уединение и тишина. Но зад изтънчения стил се крие минало, обвито в мистерия. Сградата някога е била санаториум, за който се носят плашещи слухове и дълго време е била необитаема. Въпреки нежеланието да бъде там, Елин е поканена на сватбата на брат си и няма как да си тръгне.
Внезапно бъдещата булка изчезва. Буря откъсва хотела от външния свят. Паника обхваща гостите. Вече никой не може да си тръгне. Елин впряга всичките си умения и инстинкти, за да намери годеницата на брат си. А никой все още не знае, че и друга жена липсва…
Прочетете откъс от романа при нас!
21.
Адел усети, че трепери. Крайниците ѝ са сковани и изтръпнали. Колко дълго спа? Няколко часа? Цяла нощ? Невъзможно е да определи. Реалният свят сякаш се е разтопил. Където и да се намира, тъмно е. Не, поправя се тя, не е тъмно. Нещо е завързано на очите ѝ – грубовата, драскаща материя, в която се закачат миглите ѝ, когато се опита да отвори очи.
Адел изпитва внезапна, завладяваща клаустрофобия, започва да рита и се опитва да раздвижи ръцете и краката си, но не помръдват. Престани. Успокой се. Мисли и разбери какво става. Този път Адел забавя движенията си и ги накъсва. Извива ръце и пръсти и осъзнава, че са завързани на гърба. Глезените също.Все още седи на пода с опрян до стената гръб. Продължавай, казва си тя. Ако е сама, както предполага, трябва да се ориентира. Да разбере къде е.Адел застава абсолютно неподвижно и се ослушва. Чува само как равномерно капе вода. Някъде в хотела ли е? Не може да са я завлекли далеч. Не и без някой да забележи. Ами ако се разкрещи? Ако се опита да привлече вниманието? И тогава усеща някакъв вкус в устата си – бакърен, солен – и след миг осъзнава какво е.
Кръв.
Адел се опитва да прокара език около зъбите си и да разбере откъде е кръвта, но не може. В устата ѝ има нещо… кърпа. Устата ѝ е толкова вцепенена, че не е усетила.
Мислите ѝ препускат бясно. Ще умреш тук. Няма да се измъкнеш. Не можеш да помръднеш, нито да извикаш. Никой няма да те намери. Тя си поема дълбоко дъх. Престани. Трябва да се справи с положението. Заради Габриел.
Мисли.
Адел е в добра физическа форма, силна е заради изискванията на работата си. Може да измисли нещо.В главата ѝ започва да се оформя идея – може да се възползва от факта, че който и да е похитителят, няма да се върне известно време. Може би ще има достатъчно време да добие представа за пространството и какво може да използва, за да се освободи…Няма да има друг начин, мисли си тя и все още се опитва да потуши надигащата се паника. Адел няма да липсва на никого. Габриел ще се върне от дома на баща си чак след една седмица. Няма да помисли за необичайно, че не се е обаждала няколко дни. На Стефан му харесва седмицата му с Габриел да бъде само негова. Истината е, че това винаги е устройвало Адел. Тя не иска да чува високите, прекалено въодушевени тонове на Лиза, гаджето на Стефан. И на работното ѝ място няма да се вдигне тревога. Адел не е на смяна няколко дни.
Тя се сковава, чува стъпки.
Плановете ѝ… закъсня.
Похитителят се връща, близо е. Адел долавя миризмата му – нещо химично, на сода каустик, мирисът на белина в болница.Въздухът е натежал и от нещо друго – миризмата на нещо първично – вълнение, адреналин, трепетно очакване.
Иска да те нарани.
Друг шум – дишане, затруднено и тежко. Зад теб е.
Ужасът ѝ се засилва. Адел се опитва да помръдне, но китките ѝ пулсират и въжето се впива в плътта ѝ. Тя изведнъж усеща пръсти върху лицето си, докосват, изследват. Превръзката на очите ѝ се дръпва с такава сила, че разкъсва кожата на бузите ѝ, болезнено е. В очите ѝ парят сълзи, но Адел ги преглъща. Лъч на фенерче. Шари наоколо хаотично от пода до тавана и обратно. Спира на лицето ѝ и силният блясък я заслепява. Адел примигва. Иска ѝ се да вдигне ръка и да предпази очите си от изгарящата ожесточеност на светлината, но не може. Лъчът на фенерчето се спуска за миг и се плъзга по пода. Адел се възползва от възможността и поглежда нагоре. В тялото ѝ препуска адреналин. Не вижда много. Очите ѝ все още се приспособяват към светлината. Всеки път, когато помръдне глава, сумрачната сцена пред нея сякаш се завърта, но тя вижда само едно – очертанията на маска.
Фигурата, неясна и аморфна, прикляква. С широките дрехи и маската е невъзможно да се определи дали е мъж или жена.
Похитителят нагласява фенерчето на пода, лъчът е фокусиран върху стената отзад. Човекът започва да рови в чанта на пода.
Какво прави?
Адел чака. Тишина.
Тя долавя странен момент на прекъсване, забавяне. Взима решение – ако човекът се приближи още, Адел ще използва единственото си оръжие – силата на тялото си. Ще се хвърли напред и ще го удари с цялата тежест по главата. Ще нанесе каквито поражения може. Няма да го улесни.Похитителят обаче не се приближава, а протяга ръка. Държи къс хартия само на няколко сантиметра от лицето на Адел, толкова близо, че изображението е замъглено и формите и цветовете се сливат. После го дръпва назад. Образът на снимката става по-ясен.Адел го разпознава мигновено – тяло на мъж. Безжизнено. Осакатено. Окървавено. Сега разбира, че не става въпрос за сгрешена самоличност. Нападението не е случайно, а планирано и старателно обмислено.
Отмъщение.
Стомахът ѝ се преобръща. Иска да повърне, но знае, че не може. С кърпата в устата ще се задуши, затова се опитва да контролира дишането си. Да напълни с въздух дробовете си.Не помръдвай нито мускул. Не реагирай. Не му позволявай да разбере, че ти въздейства. Тя се заставя да мисли за Габриел. Да замени грубата сила на образа с щастливи сцени – пръстите на бебешките му крачета се свиват, когато е нахранен. Дебели ръчички, като пипала на морска звезда, стискат парче краставица. Зеленосините му ириси.
Но видението на Габриел се разсейва. Образът пред нея се заменя с друг.
Отблизо.
Снимката полита към пода. Адел усеща движение зад нея, ръката на тила ѝ, в косата. Кърпата на устата се разхлабва.Похитителят маха кърпата. Може би това е всичко, мисли си Адел. Вероятно фотографиите са били целта, нападателят е искал тя да види снимките и сега ще я пусне. И сега Адел вижда още една маска точно пред себе си. В гумата има тънки пукнатини, като разрези. Адел се пита дали не вижда двойно. Дали в стаята няма още един човек. Но когато маската се приближава, тя осъзнава, че не е за друг човек. Маската е за нея.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
