„Град Бохейн“ от Кевин Бари (изд. „ICU“, преводач: Елка Виденова) разказва за едно въображаемо бъдеще, лишено от технологии. В Ирландия през 2053 г. няма автомобили, компютри и телефони, а враждуващи банди се борят за контрол над западния ирландски крайбрежен град. Роман, замислен – по думите на самия автор – като „мащабно, помитащо забавление и сериозен езиков експеримент“.
Кевин Бари е отличен с Европейската награда за литература ( 2012) и International Dublin Literary Award. „Град Бохейн“ е първият му роман.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Завръщането на Скитника
С пронизителен, предизвикателен писък бохейнският влак взе последния завой към улица Де Валера. Усука се около завоя, устремен към центъра, и прозорците на вагоните се сляха в размазана жълта ивица. В тая безветрена утрин главната улица беше пуста, тишина цареше и в купето, където седеше Скитника. Само от другата страна на пътеката хлипаха две курви – севернячки, ако се съдеше по котешката извивка на скулите им, – а по коридора залиташе пияница в омазан с масло работен гащеризон. В тази последна отсечка преди изгрева влакът открай време звучеше измъчено – това поне не се беше променило. Стенанията му бяха като стенания на измъчена душа. Ако лежиш в леглото самотен, отнесен в поетични мисли, това стенание те пронизва до мозъка на костите. А в Бохейн често се оказваме в подобно разположение на духа. Поезията ни е в кръвта, така да се каже.
Скитника избърса потта от челото си с опакото на едрата си длан. Грамадни бяха тия ръце, същински белфастки умивалници. Потта бе избила съвсем ненадейно. Във влака беше горещо – допотопните радиатори се тресяха като слабоумни старци под летвите на пейките, – а заедно с горещината го заляха и емоции: от известно време и бездруго беше като трескав. Парливият вкус на открадната младост се надигна в гърлото му, защипа като бълвоч и седнал в купето, в бледата зора, Скитника потрепери. Но скоро от двете страни на свистящия влак се заредиха познати улици и болката от спомените внезапно отстъпи пред въодушевлението – върнал се беше! Ухили се широко, възторжено, засмука лепкавия въздух и се заслуша в разговора на пиростиите.
– Мамка му, обичах го това лайно! – хленчеше едната.
– Тоя беше страшен боклук, казвам ти – утешаваше я другата. – Шареше из целия град, шибанякът му с шибаняк, к’во да ти разправям? Имаше те за пълна загубенячка.
Заобиколен беше от гласовете на града, чиято мелодия забави наплива от мисли. Обзе го странна, приятна умора. Вървял беше пеш от Голямото нищо през непрогледната тъмнина на мочурищата. Горе при Възвишенията бе скочил във влака, доволен, че ще поизпъне старите кокали. Скитника отново живееше в Голямото нищо. Завърнал се бе в пазвата на Бохейн.
В другия край на вагона устните на мъжа в гащеризона, изпаднал в пиянски унес, потрепнаха тъжно – вероятно шепнеше името на жена. Дали и тя имаше зелените, лениви очи като изгубената любов на Скитника? Градът взе да се разплита, кадър подир кадър, докато влакът свистеше по Де Валера: магазин със спуснати кепенци, паметник на герой от войната, реклама на лек против подагра, зловеща чайка върху уличен стълб.
Утрото печелеше битката срещу мътната светлина на уличните лампи – светлините угаснаха тъкмо когато влакът спря със стържене в крайната гара при доковете. Закова се на място – ударът на гумените спирачки бележеше пристигането в центъра, в сърцето на Бохейн, дизеловият дъх на влака замря и угасна.
Скитника пусна курвите и пияницата пред себе си. Слезе и той – понатежал, с поаленяло лице, но в едрата му фигура и широките крачки още се долавяше грациозност. Приятна лекота в походката – сещате се. Въобще Скитника притежаваше старомодно очарование.
Официалното име на гарата беше Бохейн Сейнт Франсис Ксавиер, но всички ѝ викаха Жълтата чакалня. Скитника подуши зловонния, безсмъртен въздух. Дори в шест заранта вътре беше претъпкано и врявата се усилваше с всяка минута. Сакати продавачи на орехи излагаха изкусно чуканчетата си върху дрипави одеяла, разстлани направо върху ожулените плочки, и подвикваха на минувачите. Бохейнският акцент се лееше плътно, отвсякъде: монотонен и грубоват покрай съгласните, с напевни сладникави гласни, на моменти наподобяващ карибско наречие. Възрастен мъж, покачен върху обърната щайга от портокали, изтезаваше хармониума си и пееше жална песен за далечната си младежка любов. Върху щайгата личеше надпис Танжер – маршрут, който още не беше затворен, – а старчето имаше дробове като ковашки мях, помисли си Скитника, нищо че пълзеше по ръба на зейналата паст на вечността.
Преглътна още една сълза: може да беше мъжага, ама сантиментален; корав, но милозлив.
Сутрешният брой на вестник Бохейнски бранител вече беше на тротоара, но продавачът от будката още не бе развързал денковете – заслушан със затворени очи в мрачната соната, лееща се от транзистора: в този ранен час водещият по Свободното радио залагаше на класиката и меланхолията. Засвириха цигулките и продавачът закима леко.
Въобще в тоя край на полуострова заслужаваме медал за сантименталност.
Скитника се гмурна в тълпата от размазани лица. Лицата, гласовете, движенията – всички сигнали достигаха съвършено ясно до съзнанието му. И всички му казваха едно: у дома си е. Усещането бе едновременно мъчително и въодушевяващо. Във всяка жена, която подминеше, във всяко момиче, търсеше нея. Купи пакет цигари от дама на преклонна възраст, увита в зелена мушама: Ани, постоянно присъствие.
– Три шилинга… и два пенса? – извиси тя глас.
В тона ѝ се долавяше въпрос, като да го беше разпознала отпреди безплодните години.
– Задръж рестото, душко – рече Скитника.
Гласът му дрезгав, прочувствен, акцентът все още ненатрапчиво местен въпреки дългите години изгнание. Години на тъга, на кръв – нашият Скитник си имаше своите терзания. До ушите му стигнаха думи на песен от изгубеното време и той занарежда под нос:
Замислих се днес за оназ прекрасна земя,
дето ще зърна, щом слънцето угасне…
Мастиите от влака вървяха пред него. Окопитили се бяха. Крачеха, стиснали пудриери в ръка, и рисуваха смелост по лицата си. Запътили се бяха към Мъглеград и тамошната сутрешна търговия. Скитника загледа как вървят през гарата. Виж ги само: отривистото редуване на кокалестите бутове под тънката копринена пола на волани, фините мускули на прасците, оформени от дългите години, прекарани върху петнайсетсантиметрови токчета. Нещо в тази гледка го трогна. Като млад и той управляваше бардак. Имаше време, когато Скитника дърпаше конците на Мъглеград, на целия град.
Говореше се, че така ги дърпал, че накрая ги скъсал.
Спря за чашка блудкаво кафе до главния вход на гарата. Сервираше го ловко джудже от вътрешността на регистриран фургон. Скитника загледа как джуджето натъпква хубавичко кафето, завърта цедката на старата Гаджа, подлага миниатюрна бяла чашка, за да улови струята. Джуджето също му беше познато – сплескано тясно чело, боксьорски нос, странно чувствени устни. Можеше да се закълне, че навремето от същия този лъскав фургон бе подавал чаши бащата на дребосъка. Ей така се сменят поколенията в Бохейн. Гаврътна кафето на екс и потрепери. Благодари на продавача, плати и с изкривени от кофеина вежди зарея поглед към първите лъчи на октомврийската утрин. Чайките щръклееха по камъните на пристанището.
Тия чайки никога не са били с всичкия си. Всеки го знае. Виж само лудешкия блясък в очите им, как се гмуркат и бомбардират улиците с необяснимо злобен грак. Бохейнските чайки са шайка смахнати копеленца. Безкрайно му бяха липсвали. Разсмя се с глас, през сълзи, когато сутрешният ветрец ги пръсна из небето. Никой не му обърна внимание – и в по-добри времена гарата е пълна с откачалки.
Тръгна към пешеходния мост за Мъглеград. Извади късче хартия от джоба, разгъна го. Вгледа се в почерк, непроменен от годините – едри, неуверени, детински букви, с които бе изписано:
Кафене Хо Пий Цинг О Кей
В това кафене Скитника имаше среща с едно девойче. Моментът беше идеален – лесно можеше да се изгуби в тълпата. В тоя час Мъглеград щеше да е почернял от хора. Нощната смяна на кланиците и пивоварните тъкмо приключваше. Бохейн, знае се, произвежда бира и кренвирши. Така де, все пак живеем при над петдесет градуса северна ширина, зимите са безмилостни, нужен ни е вътрешният огън на месната диета и изобилните количества алкохол. Фабриките работеха денонощно, а традицията повеляваше след нощна смяна да се отправиш към Мъглеград за кратък запой. В сутрешната мараня работниците изпълзяваха от пивоварната, замаяни от хмеловите изпарения, момчетата от кланицата едва се държаха на крака – цяла нощ бяха опъвали каиша, затънали до шия в трупове, пълнили бяха щайгите за месарските сергии в Лабиринта и сега фургоните тракаха по мазните павета, понесли кървавия си товар.
Виж ги, ощавените овчи глави, изпъстрените с вени свински бутове, лъскавите тави с черен дроб и далаци, с бъбреци и диафрагми, с езици и бели дробове – ние, бохейнци, сме луди по мръвката, готови сме да погълнем всичко.
Усетил сутрешния хлад, Скитника сви едрите си рамене. Във въздуха басово отекваше мученето на обречен добитък – загражденията бяха току до пристана. Прескочи канавка, придошла от порой прясна кръв.
Как, запита се, се очаква да мислиш цивилизовано в такъв град?
Свел глава, продължи напред. Излишно беше да гледа града с такива романтични очи – имаше да върши работа. Лицето му беше такова, че годините ту се отпечатваха върху чертите му, ту се отдръпваха. Понякога хората виждаха момчето в него, друг път заприличваше на старец. Телесните му течности бяха в пълен безпорядък – време му беше за едно хубаво кръвопускане с пиявици. Настроенията му се меняха с бясна скорост, та ги наблюдаваше изкъсо. Носеше мехче с ръждиво вино. Отвъртя капачката и отпи, засмука струя живот, същински цяр. Във вените му, то се знае, течеше циганска кръв – дори името го издаваше, – но това не е нещо ново, циганска кръв сгрява повечето от нас в тоя град. Вижте ни само – отпуснатите рамене, войнствената походка, мътния лешников цвят на очите. Със сигурност не ставаме за чиновници.
То ако ще си броим циганските кости, Скитника си беше стара торба с кокали. Прехвърлил беше петдесетте по пътя към рая.
Животът си тече, хич да не е.
Зачервили бузите, младежите се кикотеха по двама, по трима и вървяха към моста.
Бохейнският джентълмен е нисък и трътлест: трудно можеш да го събориш. Мъглеград е мрачният му рай. По тия места си имаме една приказка за морално пропаднал човек:
Ей тоя, казваме, се е запътил право към моста в Мъглеград.
Мостът е гърбав, построен от варовик, довлечен от Голямото нищо. Скитника тръгна по хълбока му, спря на най-високата точка, току над черната река, над главозамайващата бездна на река Бохейн, и се спусна от другата страна, в Мъглеград. Тукашните квартали си имат своя миризма, отличителна мелодия и той усети присвиването в стомаха, внезапното посърване на духа, фалшивата нота, която отеква, щом навлезеш в тая част.
Пред него Мъглеград разстла цялото си великолепие – магазинчетата за алкохол, долнопробните закусвални, салоните за масаж. Мухлясалите пивници и фетиш клубовете. Задните дворчета, обитавани от наркомани, бардаците и заложните къщи. Всичко скупчено едно връз друго в тесните улички. Старите комини се олюляваха, навирили умопобъркани, ухилени глави на фона на сутрешното небе. В бледата светлина улиците бяха изпълнени с познати мутри. Скитника внезапно почувства, че никога не е заминавал. Току-виж си припомнил как ставаха работите тука. Може би оная Цинг щеше да му подскаже нещичко.
Хвърли бърз поглед през рамо – след толкова години му беше станало навик – и забеляза, че мъжът от влака, оня с гащеризона, се е лепнал за него, вече поизтрезнял.
Значи пристигането му не бе останало незабелязано и Скитника се смъмри, задето се беше разсеял. Благословена наивност! От друга страна, почувства известно облекчение, че го следят. Явно името му все още означаваше нещо. Спря и се облегна на стената на магазин за алкохол. Гащеризона също спря и се загледа в мърлявите пощенски картички зад витрината.
За да се измъкне, Скитника хлътна в първия бордей. Още от вратата го блъсна най-познатото от тукашните ухания – вездесъщата комбинация от мехлем против пъпки, местна трева и евтин парфюм.
Плати таксата на намръщената мадам, качи се на горния етаж и прекара известно време върху тръстиковата рогозка с една севернячка, без да си дава много зор.
– Самотен ли си? – попита го момичето.
– Толкова съм самотен, че съм готов да си изчопля мозъка с нокти – отвърна той, а тя се разкикоти и му запали един джойнт.
– Ама и теб си те бива, а? – отбеляза Скитника и засмука силно.
– Искаш ли да пробваме още веднъж? – предложи момичето.
По-късно, когато излезе на улицата, установи, че Гащеризона го няма. Тръгна към Хо Пий. Градът блестеше на утринната светлина, високите сгради тънеха в сянка, но Скитника знаеше, че първопричината и проклятието на всички нас лежи оттатък тия очертания.
Отвъд тях беше Голямото нищо.
Можете да поръчате „Град Бохейн“ от сайта на издателството с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
