Дългоочакваното ново заглавие на Ю Несбьо „Кралството“ (изд. „Емас“, преводач: Ева Кънева) е многопластов трилър за силата на семейните връзки, за конфликта между дълг и морал, за разрушителната мощ на любовта.
Рой и Карл губят родителите си в злощастен инцидент и 16-годишният Рой поема ролята на закрилник на своя импулсивен по-малък брат. Пътищата им обаче се разделят – Карл няма търпение да превземе света и заминава за Канада, докато Рой остава в притихналото родно градче, напълно задоволен от спокойния си живот на автомонтьор.
Години по-късно Карл се завръща с мистериозната си нова съпруга Шанън и с грандиозни планове. Двамата възнамеряват да създадат ски курорт на наследствената земя, покрай който да забогатеят не само братята, а и останалите жители. Мечтите за светло бъдеще раздвижват обичайния застой, но и отприщват поредица от събития, които заплашват да разрушат света на Рой и изваждат на повърхността отдавна заровени семейни тайни, впримчени в мрачното минало на градчето…
Прочетете откъс от трилъра при нас.
„Една вечер отидох на бар в Кристиансан. По някое време станах да си вървя и точно тогава към мен се приближи жена.
-Вече си тръгваш?
-Май да.
Загледах се в нея. Би било пресилено да се каже, че е красива. Навярно някога е била. Красива – не, но все пак такива момичета привличат вниманието на момчетата в класа първи. Била е доволно напориста, устата и заядлива. Многообещаваща, както се казва. И навярно е спазила обещанието си прекалено бързо, дала им е каквото са искали, преди да го заслужат. Надявала се е да получи нещо насреща. Оттогава са се случили много неща и вероятно сега ѝ се искаше да не са се случвали – и постъпките ѝ, и причиненото ѝ.
Тази вечер беше на градус и си търсеше мъж, който дълбоко в себе си знае, че ще се превърне в поредното ѝ разочарование. Но ако престанеш да се надяваш, какво ти остава?
Купих ѝ бира. Представих се – казах ѝ, че не съм женен, къде работя и къде живея. После започнах да я разпитвам и я оставих да говори, да попържа всички мъже, съсипали живота ѝ. Казваше се Вигдис. Преди работела в оранжерия, понастоящем била в болнични. Имала две деца от различни мъже. Тази седмица и двете били при бащите си. Преди месец изхвърлила последния си приятел. Предположих, че синината на челото ѝ е оттогава. Сега натиреният любовник обикалял нощем около къщата ѝ с колата си, за да провери дали не е с друг мъж. Затова било най-добре да отидем у нас.
Обмислих предложението ѝ. Кожата ѝ не беше достатъчно бледа, а тялото ѝ беше прекалено едро. Дори да затворех очи, режещият ѝ глас – вече ми стана ясно, че не замлъква задълго – щеше да развали илюзията.
-Благодаря, но утре съм на работа – отказах учтиво. – Друг път.
Устата ѝ се сгърчи в грозна гримаса.
-Само не си въобразявай, че си, видиш ли, якият пич.
-Не съм си го и помислял – пресуших чашата и си тръгнах.
На улицата чух зад гърба си потракване на токчета по асфалта. Знаех, че е тя. Вигдис ме улови под ръка и издуха в лицето ми дима от запалената си цигара.
-Поне ме закарай с такси – помоли се. – Живеем в една посока.
Спрях кола и се качихме. Тя слезе след първия мост пред къща в Люн.
В паркиран автомобил до тротоара седеше мъж. Таксито потегли, обърнах се и видях онзи да се изнизва от колата и бързо да се насочва към Вигдис.
-Спри – подвикнах на таксиджията.
Той намали и в огледалото видях как Вигдис се строполи на земята.
-Дай назад – изкомандвах.
Ако беше видял каквото и аз, шофьорът сигурно нямаше да ме послуша. Скочих от таксито и докато крачех към мъжа, надвесен над Вигдис, затършувах из джобовете си за нещо подходящо, та да го усуча около дясната си ръка. Той ѝ крещеше нещо, вероятно ругатни, давещи се в ехото от слепите, неми стени на уличните сгради. Едва когато се приближих, чух думите:
-Обичам те! Обичам те! Обичам те!
Спуснах се към него и го ударих в мига, когато той вдигна към мен подпухналото си от плач лице. Усетих как кожата на кокалчетата ми се разцепва. Да му се не види. Цапардосах го повторно, този път по носа. Затруднявах се да определя дали пръсналата кръв е негова, или моя. Фраснах го трети път. Идиотът се олюляваше пред мен, без да прави опит дори да се защити или да избегне ударите ми. Просто се мъчеше да остане изправен, та да продължи да яде бой, сякаш приветстваше физическата ми разправа.
Удрях бързо и методично, все едно бъхтех боксова круша. Не чак толкова ожесточено, за да не нараня кокалчетата си, но достатъчно силно, та да му причиня подкожни кръвоизливи и мутрата му да се подуе като проклет надуваем дюшек.
-Обичам те – повтаряше той шепнешком между ударите, не на мен, а сякаш на себе си.
Коленете му се подгънаха, после още. Трябваше да се целя все по-ниско. Беше като черния рицар в скеча за Монти Пайтън, онзи, дето му отрязват краката, но той не се предава, докато от него не остава само торс, който подскача по земята.
Изтеглих назад хълбока и рамото си, за да му нанеса последен удар, и нещо склещи ръката ми. Беше Вигдис. Беше се метнала на гърба ми.
-Спри! – крещеше режещият ѝ глас в ухото ми. – Недей! Не го наранявай, проклетнико!
Опитах се да я отърся от себе си, но тя не ме пускаше. По обляното в сълзи, подуто лице на мъжа пред мен се разля налудничава усмивка.
-Той е мой! – изкрещя Вигдис. – Мой е, проклетнико!
Гледах мъжа. И той ме погледна. Кимнах. Обърнах се, установих, че таксито е потеглило, и тръгнах пеша към Сьом. Вигдис вися на гърба ми още десет-петнайсет метра и се пусна. Чух тракането на токчетата ѝ, докато тичаше към приятеля си. Чух и утешителните ѝ думи, и неговото хълцане.
Продължих да вървя на изток. Минавах по спящи улици, към Е18. Заваля дъжд. Отдавна не беше валял дъжд като хората. Докато вървях по половинкилометровия стар мост „Варудбруа“, обувките ми жвакаха. Посред моста ме осени прозрението, че всъщност има изход. И бездруго вече бях вир-вода. Надникнах през ръба към зелено-черното езеро. Трийсет метра? Явно обаче мигом ме обзе колебание, защото разумът започна да ми привежда доводи, че ще оцелея, инстинктът ми за самосъхранение ще проговори и ще додрапам до брега, навярно с трайни увреждания на скелета и вътрешните органи, които няма да ми скъсят живота, а ще го вгорчат още повече. Ако все пак чисто хипотетично ме застигнеше късметът да загина във вълните долу, какво щях да спечеля от смъртта си? Внезапно си спомних какво ми бе отговорил старият ленсман на въпроса защо да продължаваме да живеем, щом животът не ни носи радост. „Защото се питам дали не е още по-лошо да си мъртъв.“А това на свой ред ме подсети за репликата на чичо Бернард, когато му поставиха диагнозата „рак“: „Когато си затънал до гуша в лайна, по-добре да не увесваш нос.“
Засмях се. Да, стоях сам-самичък насред моста и се кикотех гръмко като умопобъркан.
Продължих към Сьом с лека стъпка. По едно време дори започнах да си подсвирквам онова парче на комедийната група „Монти Пайтън“, дето Ерик Айдъл го изпълнява, разпнат на кръста*. Щом Вигдиските намират сили да се надяват на чудеса, защо да не се надявам и аз?“
*Кадър от „Животът на Брайън“ (1979 г.), режисьор Тери Джоунс. Комедийният филм критикува прекомерната религиозност – причина да бъде засипан с обвинения в богохулство. В една от най-прословутите сцени Ерик Айдъл изпълнява култовото парче „Винаги гледай живота откъм светлата му страна“. Именно него си свирука Рой. ( Бел. прев.)
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
