Познаваме Масахиро Шибата като верния спътник и помощник на готовия да разследва всяко престъпление детектив Ераст Фандорин от поредицата романи на Борис Акунин. Той е в центъра на събитията в романа „Просто Маса“ (изд. „Еднорог“, преводач: Денис Коробко). Масахиро Шибата е истински естет като всички японци, хедонист и любимец на жените. Останал сам след смъртта на Фандорин, Маса се завръща в родната Япония, където го очакват невероятни приключения, невероятни открития и невероятни жени.
Прочетете откъс от романа при нас.
Какво й е хубавото на Япония
Но участъкът на улица Хонго не бе останал недокоснат. От него бе оцеляла само част от стена, вярно, имаше и врата, пред която стоеше изпънат още един полицай, който приличаше на постовия от площада, сякаш му беше брат-близнак. До него, върху купчина камъни грижливо бе сложена табелата „Полицейско управление на район Пристанищен“, над нея стърчеше националният флаг.
– Дошъл съм при капитан Баба – каза Маса. – По спешна работа.
Постовият отдаде чест, завъртя се на токове „кръгом“, почука.
– Господин капитан, имате посетител!
– Нека влезе – отзова се строг глас.
Щом прекрачи прага, Маса се сащиса. Насред трошляка и всякакви боклуци, направо под открито небе стоеше бюро. Две лица гледаха посетителя, благосклонно и сурово. Първото – от портрета, окачен на кол: негово величество императорът, микадо. Второто принадлежеше на седящия под портрета офицер.
Беше много широк, с голяма глава, като сумо борец, с огромни засукани мустаци – по-пищни от тези на червения кавалерийски генерал Будьони.
– Аз съм Баба. С какво мога да ви бъда полезен? Бъдете кратък и ясен. Имам много работа – рече сурово началникът.
В ушите на Маса, повредени от руския език, фамилията никак не съответстваше на мъжествения му облик, макар на японски да звучеше солидно: означаваше „Конски Манеж“. Сигурно предците на господин Баба са били коняри – почетна самурайска служба.
– Първо, по улиците убиват корейците. Тоест дори не корейците, а всички, които им се струват подозрителни – започна Маса веднага, щом се представи, но капитанът веднага раздразнено го прекъсна:
– Мислите, че не съм наясно ли? Хората могат да бъдат разбрани. В паника са, а сред корейските работници наистина има доста такива, които всяват смут. Вече се появиха позиви с призиви за пролетарска революция и създаване на „съвети на трудещите се“. Дявол знае кой ги лепи.
Маса имаше предположение по тази тема, но благоразумно си замълча.
– Ако сред корейците има такива, които сеят смут, нима това е причина да бъдат убивани всички подред?
– Не, не е причина – Баба се нацупи. – Правя каквото мога. Но повечето от хората ми загинаха или са ранени, или са опозорени предатели – зарязаха службата, за да спасяват семействата си. За целия Пристанищен район са ми останали седмина полицаи! Единия съм сложил пред вратата, останалите съм ги пратил да стоят на площада и по големите кръстовища, където се виждат най-добре. Нека напомнят на гражданите, че ние все още съществуваме! Аз самият седя тук като идиот и не правя нищо! Приемам посетители и ги отпращам без нищо! От началството няма нито заповеди, нито помощ – нищо!
Веднага си личеше, че нервите на капитана са изопнати. Най-накрая той не се сдържа и се нахвърли срещу Маса:
– Вие кой сте изобщо? Говорите странно, като чужденец.
– Повтарям, казвам се Шибата Масахиро. Международен детектив съм, водил съм разследвания в много държави – с достойнство рече Маса. – А във времената, когато вие още не сте ходили на училище, помагах при създаването на йокохамската полиция. Чували ли сте за инспектор Агасава, убит от „промъкващите се“? Аз работех с него.
Навремето това дело беше вдигнало много шум, но беше прекалено отдавна и Маса го спомена без кой знае каква надежда. Обаче Баба скочи и развълнувано възкликна:
– Познавали сте се лично с Героичния Инспектор Гоемон Агасава?! Работили сте заедно?! Моля ви, седнете, Шибата-сенсей.
Втурна се, нагласи му стола.
Хубавото на Япония е в това, че тук почитат паметта на героите, с удовлетворение си помисли Маса, докато се настаняваше. Обръщението „сенсей“ го накара да се поизпъчи. Сега началникът на районната полиция заговори съвсем по друг начин.
– Погром, разбира се, безобразие и най-лошото – позор. Отнякъде са плъзнали слухове, които са попаднали на подготвена почва, на корейците просто не им е провървяло. Не ги обичат, защото идват тук, хващат се на работа за без пари, подбиват надниците.
– Слуховете не са плъзнали току-така. Нарочно ги разпространяват.
Маса разказа какви листовки раздават на хълма Сенген. Капитанът се замисли.
– Ако съобщенията идват от „Хиномару-гуми“, към тях трябва да се подходи сериозно. Господин Сандайме е човек с твърди принципи. Не би участвал в нещо недостойно. Явно има основания да обвинява корейците. Макар че като имаме предвид възпаленото състояние на умовете, във всички случаи не би следвало да се прави това …
Някой чужденец сигурно би се учудил, че полицейският началник с такова уважение говори за главатаря на бандитите, но Маса беше японец, а и освен това якудза не са точно бандити. Във всеки случай не всички.
Положението на сенсей дава на човек куп привилегии. Например човек може да се разсърди, да повиши тон. Използвайки правата си на личен познат на Героичния Инспектор, Маса направи точно това.
– Значи трябва да се попита Сандайме защо той разпространява такива взривоопасни слухове! И точно това можете да сторите. Вместо да седите тук „като идиот“!
Международният детектив засега реши да не споменава за второто дело – за откраднатата Гладис. Първо, японските полицаи (впрочем важи за всички полицаи) не са способни да поместят в главата си два трудни случая едновременно. И второ, доста добре ще е да попита за Белязания по челото самия Сандайме, като се яви при него с представител на властта.
– Не, сенсей. Извинете, не мога. Трябва да бъда тук, в участъка. Това е мой дълг. Оттук минават хора, виждат, че властта е на мястото си и поне малко се успокояват. Аз не съм просто човек на име Ичиро Баба, аз олицетворявам държавата.
– Олицетворявате онова, което го няма. Защо държавата не прави нищо?
Капитанът размърда огромните си мустаци, запухтя. Отвърна му неохотно, като понижи тон:
– Защото при нас е демокрация. Парламент, партии. Нали знаете, преди седмица почина премиер-министърът Като, кабинетът му подаде оставка, а новото правителство още не е формирано. В предишни времена шогунът щеше да назначи главния министър, той щеше да издаде заповед и всичко щеше да се раздвижи. А сега сигурно спорят, гласуват. Юристите казват, че това и онова не може да бъде направено, защото конституцията… Освен това иди събери депутатите в цялата тази бъркотия. В резултат на това никой не прави нищо. Демократичната държава – тя е слаба. Няма истински Ред, а само видимост.
Не беше лесна работа за японски държавен служещ да изрече подобно нещо на глас.
– Ако държавата е видимост, защо ви е да седите върху натрошените тухли в разрушена сграда? – разсъдливо рече Маса. – Знамето виси, постови има. Той ще казва на хората, че господин началникът е много зает и не може да ги приеме. Всеки посетител ще види, че държавата е на мястото си и работи. Това е достатъчно. А че държавата с нищо няма да помогне на обикновения човек – това и така го знаят всички. По-добре да идем до парка Ханадзоно. Да поговорим със Сандайме. Трябва да се спрат убийствата. Това е най-първият дълг на полицая.
С хората, които имат развито чувство за дълг, е лесно. Освен това май и самият капитан се беше измъчил да седи под портрета на императора, пухтейки от безсилие и безделие.
– Може би да излезем за малко?
Баба закачи сабята, сложи фуражката и ръкавиците, среса мустаците си с четчица.
– Да вървим, сенсей.
Разговорът за държавата продължи и по пътя.
Капитанът обясняваше с дълбока убеденост:
– Цяла Япония се държи на една ос, която се нарича „Кокутай“, „Тялото на Държавата“. В Държавното Тяло живее националният дух, той се нарича „Кокусуй“, „Същност на Държавата“. Всеки японец е клетка на това тяло и частица от този дух. Твърдо знае дълга и правата си, разбира всички правила и затова се чувства защитен. Бедата е там, че земетресението разруши столицата – главата, която взема решенията. Сега империята прилича на човек, изпаднал в епилептичен припадък. Крайниците се движат безсмислено, ръцете и краката правят тикове, осакатяват се взаимно… И колкото по-дълго е помрачен мозъкът, толкова повече ще бъдат травмите.
– А може би Кокутай не е най-добрата концепция за държавата? – усъмни се Маса. – Нима е добре всички решения да се вземат в една точка, която може да бъде парализирана? И която е способна да прави грешки? В Америка например има четиридесет и осем щата и всеки си има собствен мозък.
– Кокутай не е най-добрата идея?! Ама че нелепа мисъл! – Баба чак се спря от изумление. – Прекалено дълго сте живял в чужбина, Шибата-сенсей. Какво е за нас примерът на американците? Те нямат представа от морал. Докато ние, японците, затова и сме японци, защото сме едно семейство. А в доброто семейство младите слушат старите, иначе семейството се разпада.
Свиха в една пряка и се спряха като вкаменени. Целият тротоар беше отрупан с човешки тела, двадесет или тридесет души. Тук се бе случила някаква трагедия!
По руски навик Маса понечи да се прекръсти, но в този миг едно от телата се размърда, след него второ. Не бяха мъртъвци. Край развалините на къщата се търкаляше табелата на магазин за вино, във въздуха се носеше силна миризма на саке.
– Някога виждали ли сте такива японци? По-зле са от чуждестранните моряци – горчиво въздъхна Баба, като погледна встрани. – Ето, това е животът, в който вече няма и помен от Ред…
Беше прав. Кокутай или не, но съвсем без Ред не може да се живее.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
