„Кожа“ от Е. М. Рийпи (изд. „Прозорец“, преводач: Мария Тодорова) е роман, който изследва връзката ни със собствените ни тела, проблемите на същността и принадлежността в днешния объркан свят.
Натали не се чувства комфортно. Последната ѝ връзка отдавна е приключила и тя е разочарована от кариерата си на учител. Затова събира багажа си и тръгва да пътува с надеждата да намери своето място. Пътешествието ѝ започва в Бали, но бързо се оказва, че изолацията ѝ в чужбина само засилва чувството ѝ за безпокойство. Обсебена от това как я възприемат другите, тя страни от хората и се тъпче с храна, за да заглуши тревожния глас в главата си, който никога не изглежда удовлетворен. Но с разгръщането на историята и с всяка нова спирка – Нова Зеландия, Австралия, Дъблин, Ирландия, Холандия – постепенно забелязваме малките и все пак ключови промени, които настъпват у Натали по пътя към себеопознаването и себеприемането.
Прочетете откъс от романа при нас.
Джейкъб оставя укулелето и си взема едната бира. Вдига наздравица и удря бутилката си в моята.
– От Англия ли си?
– Ирландия.
– Откъде? – пита и се усмихва объркано, показвайки съвършени бели зъби.
– Намира се до Англия – отвръщам и протягам дясната си ръка. – Англия е тук, а Ирландия тук. – Опитвам се да начертая местоположението на Ирландия на дланта си.
Джейкъб продължава да се усмихва.
– Много си красива.
Цялата се изчервявам.
– Срамежлива? Срамежлива ли си?
Свеждам глава и отпивам голяма глътка от бирата.
Бев моли Зандер да изпее нещо.
– Гласът му е направо страхотен, като балийски Джони Кеш е.
– Наясно съм – отвръща Мария. – Снощи ми пя.
Усмивката на Бев така изтънява, че горната ѝ устна се скрива.
Зандер хваща укулелето и нежно подрънква на струните. Тихо запява песен, чийто текст и мелодия са ми смътно познати, но не мога да възпроизведа.
Джейкъб плъзва показалец по ръката ми. Първоначалната ми реакция е да подскоча и той ми се усмихва.
– Всичко е наред – казва ми.
Отпускам се и му позволявам да продължи. Слънцето вече е яростно почервеняло, докато океанът го поглъща.
Излегнала съм се на саронга. Джейкъб нежно докосва пръстите ми и слага ръка върху моята. Някаква птица прелита над нас, грачейки като полудяла, сякаш вика загубеното си дете. Бирата започва да ме хваща. Зандер продължава нежната си песен. Около нас се смеят жени – и те си имат плажни ухажори.
Поглеждам Джейкъб и се замислям, че вероятно е десет години по-малък от мен. Може би на осемнайсет или деветнайсет. Или пък е по-възрастен? Не умея да преценявам възрастта на хората тук. Широкоплещест е. Целите му ръце и гръден кош са осеяни с малки бели белези, съвсем ситни. Чудя се какво ли му се е случило. Чудя се какъв ли е животът му.
Слънцето най-накрая се предава.
Мария, Зандер и Джейкъб отиват за още бири за всички. С Бев седим и ги чакаме.
– Много ми харесва тук – казва Бев. – Кара ме да се чувствам сякаш отново съм млада.
– Може би и аз ще се науча да го харесвам – отвръщам. – Тази вечер е приятна.
– С Уаян ли ще бъдеш тази нощ?
– С кого?
– Уаян. Не. Извинявай, имах предвид Джейкъб, напоследък така му викат.
– Не знам – отвръщам и усещам някаква топлина в стомаха си. – Може би. Изглежда сладък.
– Добро хлапе е. Съпругата му носи второто им дете, затова и му трябват пари. Любопитно е как семействата им ги пускат на свобода, за да изкарат прехрана. Работата не е лоша, ако можеш да си ги позволиш, нали?
– Чакай, какво? – възкликвам, сякаш току-що съм се събудила от сън.
– Не е нужно да му плащаш каквото и да е, но няма да е лошо, ако все пак му дадеш нещо. Парите му трябват за семейството му.
– Не разбирам.
Бев ме поглежда със съжаление.
– Колко е голям светът. Знаеш ли, у дома, в Аризона, работя като сервитьорка. Цяла година събирам бакшиши, за да мога да прекарам един месец тук. В Щатите хората ме гледат отвисоко. Възрастна бездетна разведена жена, обслужва маси, твърде стара, че да си намери нов мъж, твърде стара да научи някой нов номер. А тук съм богата. Привлекателна. – Бев вдига ръце към смрачаващото се небе. – Това място е рай.
Кожата ми се бели, защото си чеша пъпките от комарите – и новите, и старите. Зрението ми започва леко да се замъглява, затова си ощипвам клепачите.
Изправям се и изчиствам пясъка от краката си.
– Трябва да вървя, Бев. Заради тези пъпки е. Трябва да ги намажа с някакъв крем, преди да е потекла кръв от тях.
Мария и момчетата се връщат, всички се смеят и носят бири в ръцете си. Помахвам им бързо и тръгвам с мъка през пясъка, излизам от плажа.
Вървя по главната улица, а търговците около мен се провикват.
– Мис. – Някакъв сервитьор бута меню пред очите ми и ми препречва пътя. – Да?
Не го прави, Натали. В къщата за гости има вечеря.
– Искате? – пита, а веждите му подскачат.
– Не, благодаря.
– Да, мис, ще искате?
– Ами, не…
– Знам, че вие ще хареса, мис – изговаря думите бавно и уверено.
– Не съм…
– Хайде, мис, вие ще хареса.
Кимвам колебливо и го последвам в ресторанта.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
