„Лазурният бряг“ от Мамен Санчес (изд. „Хермес“, преводач: Людмила Ненкова) предлага една бляскава и забавна история за аристократи, шпиони и неочаквания им сблъсък с любовта.
1956 г., Брюксел. Пиер Пиерло си спомня за славните години в борбата на Съпротивата. А днес стои на пост под едно хилаво дръвче пред кабинета на премиера на Белгия. Сега това е неговото задължение – да бъде неотлъчна сянка на първия министър и да го пази от опасности в мирно време.
Но на хоризонта се задава буря. И в сърцето на Пиерло избуява надежда, че пак ще настъпят вълнуващи дни. Че родината му отново ще се нуждае от него. Защото монархията е разтърсена от небивал скандал. Говори се, че крал Бодуен и мащехата му имат връзка и се канят да заминат заедно на почивка в Ница.
Екипиран с най-модерните разузнавателни средства, Пиерло е изпратен да шпионира кралската двойка. За да потвърди или отхвърли слуховете. Но изкушенията на Лазурния бряг са по-силни и от врага по време на война. А когато пътя му пресича една изискана аристократка, Пиер ще забрави и мисия, и родина, че и собственото си име.
Прочетете откъс от романа при нас.
Всеки път, когато Ашил* сваляше очилата си, всичко около него губеше очертанията си. Имаше чувството, че потъва в някаква гъста мъгла, заедно с мебелите от кабинета: писалището от орехово дърво, библиотеката, сребърните пособия за писане. Стаята се превръщаше в една от онези картини на Винсент ван Гог, в които звездите кръжат свободно, а житните полета се вълнуват като разгневени океани.
Не виждаше нито надалече, нито наблизо. Сериозен астигматизъм. Не можете да служите на отечеството си, младежо. Най-добре да се скриете някъде, докато свърши войната. Бих ви препоръчал например някоя изоставена ферма на брега на река Ейзер.
Щом махнеше очилата си (в стил Кеведо, със сферични лещи и широка черна рамка), трябваше да се движи пипнешком. С една дума, почитаемият Ашил беше много зле със зрението.
Беше навършил петдесет и осем години, кой би предположил, радвайки се на добро здраве и добър апетит. Трудно закопчаваше първото копче на сакото си. Лицето му се бе закръглило и имаше двойна гуша, леко притисната от бялата риза и елегантната вратовръзка. Имаше малки уши, равни зъби, гъсти мустаци и трапчинки на бузите, тъмна, леко прошарена коса, голямо и открито чело.
Ашил разтри очи с палеца и показалеца си. Денят бе изтощителен. Беше шест часът следобед. Заслужаваше малко отдих.
В едно чекмедже на бюрото си държеше торбичката с тютюн за лула Капитан Блек, дървената си лула, резервни мундщуци, прибори за почистване, филтри. Беше методичен и подреден: точно в шест часа палеше лулата.
Това беше едно от малкото удоволствия, които ежедневно си позволяваше. Не си падаше по пиенето, нито по жените, но пък беше запален по шпионските романи. Обичаше също и киното. Най-вече филмите на военна тематика. Всяка сряда и събота с Ана ходеха на кино.
Разположи се удобно в креслото, за да се наслади на тютюна. Димът от лулата му се смеси с мъглата от астигматизма. И с лекото и приятно замайване, което му помагаше да забрави за момент сериозните си грижи. Или поне да ги изтика в ъгъла и да ги замете под килима.
Тази сутрин поне беше постигнал одобрението в камарата на закон, с който се удвояваха дните на полагаемия се годишен отпуск от шест на дванадесет седмици. Получи се от раз. Без никакви разногласия. Това му идваше съвсем навреме, тъй като тъкмо си бе купил очарователна къщичка в района на езерата О д`Ор, между Шарлероа, Филипвил и Бомон, където смяташе да се оттегли на почивка от 1 юли до 1 октомври, включително. Нямаше ли да е прекалено хубаво? Щеше ли белгийската икономика да понесе прекомерна щедрост като неговата?
Казах ли ви вече, че когато се усмихваше, на страните на Ашил ван Акер се появяваха трапчинки, почти като на дете?
Дръпна отново от лулата си и въображението му го отнесе до къщичката му при езерото. Представи си леко полюшващата се яхта, привързана към малък дървен кей на няколко метра от градината му. Лек бриз с полъх на цветя галеше платната в цвят бордо и песента на пти…
Вратата на кабинета се отвори рязко с ужасен шум (проклетите панти трябваше да се смажат веднъж завинаги) и в стаята нахлу бурен вятър, отнасяйки със себе си всичко, което намираше по пътя си, включително и петстотин седемдесет и трите листа от новия Закон за благосъстоянието.
– Wezijn laat, lieverd! – извика неясната фигура, която се появи на сцената също като преминалото торнадо.
Тази фраза, звучаща заплашително за невладеещия нидерландски език, означаваше просто „Закъсняваме, скъпи”: думи, дори приятни, когато са казани деликатно. А Ана беше именно такава. Мила и деликатна. (От сега нататък диалозите ще се превеждат, за да се избегнат подобни недоразумения.)
Беше се издокарала с филцова шапчица, с лисича кожа и мрежичка, съчетани с визонова пелерина (подарък за годишнина) и фините кожени ръкавици, които толкова обичаше. За да попълни окончателно тоалета си, бе втъкнала в бутониерата на жакета си две големи жълти орхидеи.
Ашил забеляза всичко това едва след като набързо и със свито сърце сложи отново очилата си и успокоен се убеди, че това не беше някакъв страшен натрапник, нито пък идваше с престъпни намерения, а бе неговата любима съпруга Ана, притеснена, че закъсняват за филма.
– Прекрасна си, скъпа. На фризьор ли беше?
– Оттам идвам. И естествено, имам да ти казвам страхотни клюки. Бях шокирана от историята, която се разнася из града… Шашната съм. Просто нямам думи.
– Разказвай, разказвай.
– По-добре да ти разкажа по пътя. Ще закъснеем за киното, побързай. И освен това – понижи гласа си тя – нямам капка доверие на тези стени… Стените имат уши.
– Права си. Аз също допускам, че в кабинета има скрити микрофони. Сякаш либералите не бяха разбрали какво замисля правителството още преди законът за благосъстоянието да бъде написан. Лидерът на опозицията вече си е взел шест седмици отпуск и сега се перчи, че му остават още шест за почивка. Какъв безсрамник!
– В крайна сметка одобриха ли го?
– Без никакви възражения.
– Така и предполагах.
Ашил загаси лулата си. Не обичаше да пуши прав, а още по-малко докато се движеше забързан по оживените улици на Брюксел. Събра, доколкото можа, разпилените по килима документи. Струпа ги на бюрото, постави отгоре много красиво преспапие – спомен от Тирол – и хвана под ръка жена си, ухаеща на парфюм от рози. Забеляза, че си е сложила перленитe обеци. За съжаление не подхождаха на останалата част от тоалета й. Както и да е.
– Какъв филм си избрала за днес, съкровище? – попита той Ана, преди да заключи вратата на кабинета, превъртайки ключа два пъти.
– Американски пълнометражен с обещаващо заглавие: „Човекът, който знаеше твърде много”. Не ти ли се струва любопитно?
– Зависи от материята, в която този човек „знае твърде много”. Нали не става въпрос за някоя от онези романтични комедии, които толкова харесваш, пълни със смешни танци и момичета по бански, които правят пируети и започват да пеят, когато най-малко очакваш? Знаеш, че аз си падам по военните филми и ако са достоверни, още по-добре. Ами да, например „Ромел Пустинната лисица“, „Да имаш и да нямаш“, „Полковникът и…“.
– Шпионски! – прекъсна го ядосано Ана. – На Алфред Хичкок, с Джеймс Стюарт и Дорис Дей.
– Дорис Дей? Казвал ли съм ти някога, че страшно приличаш на тази красавица с чип нос?
Следобедът беше приятен и сияен. Юни винаги беше доброжелателен към децата на Белгия. Ашил се запита защо Ана упорито носи визоновата пелерина и кожените ръкавици въпреки хубавото време. Женска суета – реши в заключение.
Преди да напусне правителствената сграда, той хвърли поглед наляво и надясно и забеляза, че от другата страна на улицата, под едно хилаво дръвче, някакъв човек, облечен непретенциозно, наблюдава прозореца на кабинета му. Тъй като не разпозна ъгловатото му лице, предпочете да прояви предпазливост. Ана се възмути. Винаги го правеше: обвиняваше го, че е параноичен. Мразеше все да закъснява заради тази негова мания да си въобразява конспирации там, където ги нямаше. Наистина понякога малко прекаляваше. Но, от друга страна, не трябваше да забравя, че благодарение на тази прекалена предпазливост вече десет години упражняваше власт без никакви пречки.
– Няма за какво да се тревожиш. Това е един от моите агенти – някой си Пиер Пиерло – успя да убеди своята нетърпелива съпруга, след като се консултира по телефона с шефа на Службата за държавна сигурност.
– Виж ти, прилича на кодово име – предположи тя.
– Такова е. Изглежда, че никой на знае истинската му самоличност. Доколкото разбрах, Пиер Пиерло е псевдонимът, използван от него, докато е участвал в Съпротивата.
– И не те ли шокира това, че е избрал точно фамилното име Пиерло, което всички отъждествяват с това на графа, твоя предшественик?
– Никой няма да го сбърка, скъпа, разликата във възрастта изключва всякакво съмнение. Старият Пиерло вече е над седемдесетгодишен, докато този не е навършил още четиресет.
Все пак, минавайки покрай хилавото дръвче, Ашил ван Акер и неговата госпожа отправиха дискретен поздрав на агент Пиерло с почти незабележимо кимване с глава. След това продължиха пътя си.
Не тръгнаха по улица “Роаял”, а по една малка стръмна уличка, успоредна на нея. Големите булеварди изморяваха Ашил, по принцип избягваше струпванията. На малките улички като тази, ако някой го разпознаеше и държеше да стисне ръката му, Ана го отпращаше любезно, оправдавайки се със започналия филм: „Закъсняваме” – казваше извинително.
Най-после бяха сами. В това усамотено кътче на Брюксел единственото нещо, което се чуваше в юнския следобед, бяха техните отмерени стъпки и песента на птиците. Нямаше жива душа наоколо и преди да завият на ъгъла, Ана спря.
– Добре – прошепна, – сега искаш ли да ти разкажа какво се говори във фризьорския салон, или не?
-– Разбира се, скъпа. Давай. Изгарям от нетърпение.
– Приготви се. Историята е от най-скандалните. – Стисна ръката на Ашил с облечената си в ръкавица ръка. – Тъкмо бяха приключили да ми поставят ролките и щяха да ме сложат под сешоара, когато влезе графиня Мадлен де Брушовен де Бергейк в цялата си прелест.
– Имаш предвид Мадлен Мари де ла Фай де Леверхем?
– Същата.
– Любопитно.
– Не мисля, че ме е познала. Както ти казах, точно бяха сложили главата ми под сешоара. Седна до мен и се обърна към жената вдясно от нея, самата й етърва Маргьорит. Не можах да чуя целия разговор – имай предвид, че шумът в един салон за красота е оглушителен, – но успях да доловя отделни фрази. Забелязах, че идва много разтревожена от някакъв обяд, мисля че в “Плаза”. – Ана понижи още повече гласа си. – Говореха за „нея” – прошепна в ухото му.
Тя. Лилиан Балс, принцеса Де Рети, че кой друг. Мишената за прицел на всички. Най-мразената жена в Белгия. Носела прекалено пищна брошка, била с прекалено скъпа рокля… Какво си въобразяваше тази надута кариеристка, която се бе омъжила тайно за овдовелия крал и бе принудила Парламента да узакони този съюз, когато вече беше бременна във втория или третия месец! След като вече нямаше начин да се избегне катастрофата!
Освен това, Ана ван Акер имаше лични мотиви да я ненавижда: „кралският въпрос” бе създал много неприятности на Ашил и ги беше оставил без почивка в продължение на години.
Сега младият Бодуен официално носеше короната, но всички подозираха, че баща му и мащехата му бяха тези, които дърпат конците. Момчето беше прекалено малодушно и срамежливо, за да тегли юздите. Беше просто една слаба и късогледа марионетка.
– Във фризьорския салон винаги говорят за нея, Ана.
– Защото винаги има нещо ново за разказване, Ашил. Остави ме да довърша. Този път скандалът наистина е грандиозен. Приготви се. – Тук направи драматична пауза: – Бодуен и Лилиан спят заедно!
Два гълъба, кацнали на стряхата на един от покривите на катедралата „Свети Михаил и света Гудула”, изхвърчаха изплашени. Ана изведнъж се бе разпалила, забравяйки всякаква предпазливост. Брадичката й леко потреперваше и в погледа й имаше нещо диво.
– Ума си ли загуби, lieverd**? – опита се да я успокои Ашил.
– Ни най-малко – увери го тя. – Точно това казаха графинята и етърва й, че Бодуен и мащехата му имат любовна връзка и че са прекарали нощта заедно, насаме в частно купе на нощния влак за Инсбрук.
– Невероятно!
Тръгнаха отново мълчаливи, обмисляйки слуха, който, ако се разнесеше навсякъде, можеше отново да дестабилизира нацията. Ана напълно го вярваше – беше склонна да приеме всяка лъжа, свързана с принцеса Де Рети. Но Ашил… не почувства ли и той дълбоко в себе си да прехвърча искрата на съмнението? Младият крал беше израсъл толкова изолиран. Беше прекарал цялото си детство като затворник. Първо в Лаакен, след това в Хиршщайн и накрая в Щробл. Без контакт с външния свят, без връзка с момчетата на неговата възраст. Единствената жена, която Бодуен беше познавал в живота си, бе тази вещица Лилиан Балс. Способна ли е била да го прелъсти тази харпия?
– Собствения си заварен син, Велики Боже! – възкликна, когато дойде друго наум.
Осветената фасада на кино „Галери” беше на няколко пресечки разстояние и някои от пешеходците, познавайки гласа на премиера, който не можеше да се сбърка, се обърнаха заинтригувани към двойката. Излишно е да се каже, че тази вечер Ашил ван Акер излезе от киното, без да е разбрал какви дяволии знаеше все пак човекът, който знаеше твърде много.
*Ашил ван Акер – белгийски политик от Белгийската социалистическа партия. През 40-те и 50-те години на ХХ век е избиран три пъти за министър-председател. – Б. пр.
**Мило обръщение към любими хора, скъпа (нид.) – Б. пр.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q2 при завършване на поръчката си.
