„Направени от вина“ от Йоанна Елми (изд. „Жанет 45“) е „роман, който влиза с взлом в детската стая на Прехода, взривява премълчаното, хваща за гърлото и започва един разговор, болезнен, но и разбиращ. Разговор, който отдавна трябваше да бъде проведен, в който има напускане и завръщане, американска мечта по неволя и вина по български. Смело, талантливо и остро писане с ум, талант и сърце. Един от най-силните дебюти, с които съм се срещал в последните години. Незаобиколим.“ (Георги Господинов).
Прочетете откъс от предстоящата книга при нас.
нощ
Resignation syndrome. Болестта се появява в Швеция, сред бежанци от бившите съветски и югославски републики. През деветдесетте са диагностицирани стотици деца на застрашени от депортация имигранти, четиристотин двайсет и четири случая между 2003-а и 2005 година. Развиват симптоми на депресия, изолират се, спират да говорят и да се движат. Според учените е реакция на стреса от преместването, най-вече на липсата на надежда, така казват. В най-страшните случаи ги хранят през тръба с години. Възстановяват се едва когато семейството си възвърне надеждата.
Съвсем сериозно, казвам, докато затварям Уикипедия. Прибирам телефона и се връщам обратно в нощта.
Мислех си за това, когато Тим ми разказа за Глада в Нидерландия от зимата на ’44-та –родителите на жена му избягали към Щатите тогава, – хиляди умрели от глад и след години учените открили следи в гените на порасналите вече деца. Цяло поколение, белязано в алелите от ужаса. Никой няма да попита какво дреме в телата на децата на прехода. Нашата история едва ли ще заеме и две-три изречения в учебник, пълен с митове и легенди. Пораснахме и се превърнахме в статистика, заминали и останали.
Синдромът на примирението. Просто ми се заби в главата! нали ти казах, че точно това примирение не мога да понасям…
Мразиш ли ги? Майка ти? Баба ти? Баща ти?
Не знам… не ги обичам.
Майка ти също е избягала…
Избяга…
… защото ги мрази…
Подай ми цигара, моля те.
Не ти вярвам, че не ги обичаш.
…
Американецът разказва себе си. Това е първият път, в който наистина слушам, без мислите ми да препускат в унисон с думите на другия. За децата, които играят в предградията – крепостите на бялата Америка. За бащата, който работи цял живот в една и съща компания, и майката, която безропотно отглежда четирите момчета – закуска, обед и вечеря; хокей, футбол, бейзбол; винаги чисти дрехи, винаги чиста къща; написани домашни…
Баща ми винаги се смее, прегръща майка ми и казва – ей, Джен, ти си щастлива жена, добре че никога не ти се е налагало да работиш.
Виждам къщата, червените кепенци и леко сивеещите дъски, цветята в двора, играчките, пръснати по моравата.
Една заплата стигаше за къща, кола и четири деца, това представяш ли си го днес…
Разбира се, че не, една заплата не стига даже да си счупиш крака.
Понякога се чудя къде отиде онази Америка, кой я открадна от ръцете на хора като баща ми, които я построиха. Шибани късметлии – да се родиш в държавата, победила света…
Не и там, откъдето аз идвам, отвръщам, тяхното поколение е било най-нещастното в света, да бъдеш набор на диктатурата, да растете и зреете заедно, колкото повече ти порастваш – толкова повече пораства и тя, ходите заедно на училище, диктатурата ти кумува на сватбата, колеги сте в работата, вечер сяда на масата и ти бърка в гърлото, изяжда най- хубавото.
Знаеш ли какво казват у дома? Казват „да наваксаме“. Че някой ден ще наваксаме свободата, парите, всичкото. Баба ми и дядо ми чакат това, дето са го имали майка ти и баща ти. Чистите улици. Любезните касиерки. Ти чуй само как звучи, да чакаш да наваксаш… И колкото повече чакаме, толкова повече светът се отдалечава.
Какво направиха победителите със света…
Оглозгаха го до кокал. Извинявай, ама да ти пикая и на света, ако това е резултатът от най-великата епоха.
Знаеш ли, казва ми, когато си мисля „преди десет години“, винаги мисля за деветдесетте. А това са вече почти трийсет години.
Нощта отстъпва назад към курорта. Часът е 4:25.
Знаеш ли, така и не ѝ казах защо не исках да свиря. на майка ми. Защо намразих пианото. не бяха само рециталите, нито студентите, нито книгите.
Не съм казвала на никого.
Тя често ходеше да кара нощни смени и с него оставахме заедно у дома, била съм сигурно на седем или осем, и той се напиваше и ме караше да свиря, аз стоях на стола, напикавах се от страх и гащите ми залепваха за задника, той стоеше и го чувах само как преглъща, аз свирех едно и също отново и отново, беше ме страх, а той по някое време през нощта просто излизаше от стаята, но продължавах да свиря, защото не смеех да се обърна.
Не знам защо не ѝ казах, сигурно защото ми говореше, че живее само заради мен, че ще се самоубие, ако продължавам да съм неблагодарна, че жертва всичко, щастието си, живота си за мен, не си позволявах да се страхувам, не плачех, не исках да казвам нищо. Нея я болеше достатъчно. Не исках да я натоварвам със себе си.
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg.
