„Моето най-велико приключение. Уроците, които научих за 15-те си години като изпълнителен директор на „Уолт Дисни Къмпани„ от Робърт Айгър (изд. Hybrid Books, преводач: Сибин Майналовски) e зашеметяваща история за лидерство, която ще покаже на всички, занимаващи се с бизнес, как да бъдат по-успешни. Робърт Айгър оглавява най-известната медийна и филмова компания в света през 2005 г. Вече със сериозен опит като изпълнителен директор на АВС зад гърба си, той залага на високо качество на продукцията и на новите технологии, голяма част от които създадени от неговите служители. Днес, след 15 години управление на Робърт Айгър, „Уолт Дисни Къмпани“ са най-големите в развлекателната индустрия – техни са „Пиксар“, „Марвел“, „Лукасфилм“ и „Туентиът Сенчъри Фокс“.
Какво мотивира един човек да се нареди сред най-добрите? Какви са ценностите, които го водят по нелекия път на лидерството? Автобиографията на Робърт Айгър отговаря на въпросите, които всеки млад човек си задава – как да пробия, как да успея, как да се задържа на върха?
Прочетете откъс от книгата при нас.
Иска ми се Стив да беше видял до какво доведе инвестицията ни в „Марвел“. Вероятно изобщо нямаше да го е грижа за филмите (макар да мисля, че би оценил как „Черната пантера“ и „Капитан Марвел“ се опълчиха на остарелите доктрини на индустрията), ала щеше да е горд, че е допринесъл за убеждаването на Айк и че брандът процъфтява под ръководството на „Дисни“.
След кончината на Стив при всеки успех на компанията във вихъра на въодушевлението ми настава момент, когато си казвам: „Искаше ми се Стив да е тук, за да види това.“ Невъзможно е да не проведа мислен разговор с него – разговор, който би ми се искало да се случва наистина.
През лятото на 2011 година Стив и съпругата му Лорийн дойдоха в дома ни в Ел Ей, за да вечерят с нас. Ракът вече бе в последните стадии. Стив беше невероятно отслабнал и очевидно изпитваше силни болки. Енергията му бе на привършване, гласът му бе одрезгавял. Ала въпреки това искаше да изкара една вечер с нас – отчасти за да вдигнем наздравица за онова, което бяхме свършили заедно преди години. Седнахме в нашата трапезария и вдигнахме чаши с вино преди вечерята.
– Виж само какво направихме – рече той. – Спасихме две компании.
И четиримата се просълзихме. Ето това беше Стив – в най-топлата си и искрена форма. Беше убеден, че „Пиксар“ просперира така, както не би могла, ако не бе станала част от „Дисни“, както и че „Дисни“ се е съживила след придобиването на „Пиксар“. Не можех да не си спомня ранните ни разговори и колко нервен бях, когато предстоеше да се свържа с него. Беше се случило само преди шест години, ала ми се струваше, че оттогава е изминал цял един живот. Стив бе станал толкова важен за мен – както в професионален, така и в личен план. Докато вдигахме наздравиците, сърце не ми даваше да погледна Уилоу. Тя се познаваше със Стив доста по-отдавна, от 1982 година, когато той бе един от младите, дръзки, гениални основатели на „Епъл“. А сега беше измършавял, изтощен, към края на живота си. Разбирах колко мъчително е за нея да го вижда такъв.
Стив почина на 5 октомври 2011 година. На погребението му в Пало Алто дойдоха около двайсет и пет души. Събрахме се около ковчега му. Лорийн попита дали някой иска да каже няколко думи. Не бях се подготвял специално да изнасям реч, ала изведнъж си спомних за онази разходка из градините на „Пиксар“ преди години.
Никога не бях разказвал за нея на никого освен на Алън Брейвърман, шефа на правния ни отдел, и на Уилоу, понеже изпитах необходимост да споделя емоционалния товар на онзи ден със съпругата си. Помислих си, че оня миг по най-добрия начин бе успял да улови характера на Стив, затова споделих с дошлите на погребението как Стив ме дръпна настрани; как се разхождахме; как ме прегърна и ми съобщи ужасната новина; как смяташе, че е редно да знам този страховит личен факт, понеже последиците биха могли да засегнат мен лично и „Дисни“ като цяло, затова искаше да е напълно откровен с мен; емоцията, с която говореше за сина си, и желанието да поживее още малко, толкова, че да присъства на дипломирането му в гимназията и да стане свидетел как започва живота си като възрастен.
След погребението Лойрийн се приближи до мен:
– Никога не съм разказвала моята част на тази история. – Стив се прибрал онази вечер. – Вечеряхме, след това децата станаха от масата, а аз попитах Стив: „Е, каза ли му?“. „Казах му“, отвърна той. А аз го попитах: „Можем ли да му вярваме?“
Стояхме там, гробът на Стив бе зад нас, а Лорийн, която току-що бе погребала съпруга си, ми направи подарък, за който не спирам да мисля и до ден днешен. Както и за самия Стив.
– Попитах го дали можем да ти се доверим – продължи Лорийн. – А Стив отвърна: „Обичам го този човек.“
Чувството е взаимно.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
