Призната за един от най-добрите автори на криминални романи, с множество награди и армия от верни фенове по целия свят, Вал Макдърмид ни представя една неустоима колекция разкази, с които ще изживеете най-разнообразни коледни емоции. В „Убийствена Коледа“ (изд. „Еднорог“, преводач: Боряна Джанабетска) ще се срещнем с богата галерия от герои, замесени в различни престъпления от Санкт Петербург до Сараево и планините на Шотландия.
Впускаме се в едно непознато разследване на Карол Джордан и Тони Хил, тръгнали по следите на жесток убиец, планиращ следващия си удар точно в навечерието на Коледа. Проследяваме едно невероятно приключение на друга популярна разследваща двойка – Шерлок Холмс и доктор Уотсън, които неволно ще променят хода на историята. Разбираме и как за малко Джордж Оруел е можел никога да не завърши своя култов роман „1984“. А самият Дядо Коледа ще се сблъска с неочакван противник, който ще му нанесе… съкрушителен удар.
Прочетете откъс от книгата при нас.
– Холмс! – възкликнах аз. – Радвам се да ви видя отново, но за какво ви беше необходимо да разигравате този театър? Винаги сте добре дошли на Бейкър Стрийт.
Сянка премина по лицето му.
– Някой друг ден може би. Днес едно посещение на някогашното ми свърталище само би ме натъжило още повече.
– Стари приятелю – казах, загрижен както заради тона, така и заради думите му, – какво ви натъжава така?
Той отклони поглед и проговори със странно безцветен и тих глас:
– Снощи получих вест. Айрини Адлър е мъртва.
Неволно направих крачка назад.
– Айрини Адлър – мъртва? Сигурен ли сте, Холмс?
– Толкова сигурен, както ако бях видял сам тялото ѝ. Известието ми изпрати един човек от Женева, комуто бих поверил и живота си. Разболяла се от холера и починала за три дни – той се покашля. – Ще повървите ли с мен, Уотсън?
И така, ние тръгнахме покрай Уайтхол към реката, по чийто бряг се разхождахме в продължение на часове, като спирахме само когато той се съобразяваше с необходимостта да дам малко почивка на крака си. Не ни бяха необходими много думи. Знаех какво означаваше Айрини Адлър за Холмс. Тя беше единственият враг, който го беше победил; от онзи момент нататък той винаги бе я наричал „Жената“. Под повърхността на думите се криеше един емоционален водовъртеж, който никога не бях имал смелостта да проуча по-отблизо.
Тази среща отбеляза възкръсването на нашето приятелство. От този момент нататък на всеки два-три месеца Холмс ми пращаше телеграма с предложение да се срещнем. Често вечеряхме в моя клуб, но понякога се разхождахме в продължение на няколко часа из градските паркове. Но той така и не пожела да се върне на Бейкър Стрийт. Бяха изминали три години, откакто започна този нов етап в отношенията ни, когато Холмс ме покани да го посетя в къщата край Саут Даунс, в която се бе оттеглил и гледаше пчели.
Ето защо през една зимна утрин минавах с влака през пейзаж, така заскрежен, че бе добил призрачен вид, към гарата на Истборн. Бях посрещнат с идеално излъскан тъмнозелен „Остин Ландолет“, управляван от Хог, прислужника на Холмс – мълчаливeц от Къмбрия в началото на средната възраст. Автомобилите все още будеха у мен известни опасения, но с Хог на волана се чувствах в сигурни ръце въпреки заледените пътища. Скоро изминахме разстоянието от три и половина мили до Ист Дийн, където доста голямата селска къща на Холмс се издигаше в единия края на моравата в центъра на селото, срещу белосаната сграда на стария хан „Тайгър“.
Когато влязох в къщата, видях, че основното помещение в нея прилича удивително много на нашето жилище на Бейкър Стрийт, с тази разлика, че ако преди в нашето жилище на една от стените бяха изписани с дупки от куршуми инициалите VR, тук инициалите бяха GR. Великолепният обяд, приготвен от госпожа Хог, премина приятно, а Холмс говори надълго и нашироко за своите пчели. След това ме поведе към една обширна овощна градина зад къщата и докато се здрачаваше, двамата обиколихме кошерите. Той завърши описанието на своята работа с пчелните майки и после каза внезапно:
– Ще се радвам, ако доведете и съпругата си при следващото си посещение, Уотсън.
– Госпожа Хъдсън ще бъде във възторг – отвърнах незабавно. Както и стана. Нашите посещения се превърнаха в редовни излети на всеки три месеца и ето как стана така, че в навечерието на Коледа през 1913 година ние седяхме край буйно пламтящия в камината огън, всеки с чаша греяно вино с мляко и захар в ръка и се взирахме през прозорците във виелицата, която вилнееше отвън.
– Опасявам се, че ще ни затрупа снегът – каза весело жена ми. – Дори великолепният ви ландолет не би успял да си проправи пъртина в този сняг. Не би могло да се измисли по-подходяща обстановка за Коледа.
Знаех, че за Холмс Коледата не се различаваше по нищо от останалите дни в годината, но приятелят ми бе започнал да се старае да се държи по-мило със съпругата ми, отколкото се бе държал някога, когато тя беше наша хазяйка.
– Освен това сме добре подсигурени с храна – отбеляза той. – Госпожа Хог ме уверява, че разполагаме със запаси, достатъчни да издържим на обсада.
Госпожа Хог очевидно бе участвала и в украсяването на стаята. Кичеста гирлянда от имел, зеленика и черен кукуряк красеше камината, а на една странична кръгла масичка в стил „чипъндейл“ с декоративен бордюр на плота бяха натрупани на спретната пирамида малки пакетчета от пъстра хартия, декорирани с красиви, нарисувани на ръка мотиви. Жена ми се беше усмихнала иронично, когато влезе за първи път в стаята: когато живеехме заедно на Бейкър Стрийт, Холмс винаги се бе отнасял пренебрежително към подобни декорации. Питах се дали действително възрастта не е смекчила резките му съждения или пък причината не е по-скоро в това, че такива дребни домашни сблъсъци вече не го интересуват.
Холмс стана, за да добави още дърва в припукващия огън, погледна през прозореца и възкликна тихо. Аз проследих погледа му и видях с учудване някаква фигура, която вървеше с усилие през гъстия, завихрящ се снеговалеж. Беше едър мъж, увит в дълго, карирано вълнено наметало, с шотландска барета на главата. Използваше една чвореста тояга като овчарска гега, за да опипва пътя си през измамните, навяни от вятъра преспи. Изглежда се беше насочил към хана „Тайгър“ от другата страна на моравата, но когато се изравни с къщата на Холмс, спря рязко. Взря се втренчено в прозореца, на който вероятно се беше очертал силуетът на Холмс, после се обърна и продължи по пътя си към хана.
Когато влезе вътре, Холмс ме погледна развеселено.
– Какво бихте казали за това, стари приятелю?
– Закъснял пътник, когото светлината от вашия прозорец спря за миг по пътя към хана? – предположих аз.
– В навечерието на Коледа? – попита сухо Холмс.
– На мен ми заприлича на шотландец – отбеляза жена ми.
– Имате остро око, госпожо Хъдсън – каза домакинът ни. После се обърна отново към прозореца. – Предполагам, че ще се появи на прага ни след закуска.
Нямах представа въз основа на какво бе стигнал до този извод, но поради наученото през годините не се изненадах, когато на другата сутрин госпожа Хог влезе в стаята, където закусвахме, и съобщи, че Холмс има посетител. Вече бяхме приключили с отличната си закуска от ябълки, печени в мед, последвани от агнешки котлети с пъдпъдъчи яйца и пържени картофи, така че появата му не предизвика никакво неудобство, ако изключим забавеното раздаване на коледните подаръци.
– Въведете го в приемната – каза Холмс. – Ние с Уотсън ще отидем при него веднага щом приключим с кафето, стига госпожа Хъдсън да е склонна да ни извини?
За миг забелязах облекчение в усмивката на жена ми.
– Разбира се, господин Холмс. Госпожа Хог обеща да ми покаже рецептата си за съсекски езерен пудинг.
Тя, разбира се, знаеше отлично, че ще ѝ разкажа всичко, което предстоеше да се случи, веднага щом останехме насаме. Навремето може и да сме мислели, че имаме тайни от госпожа Хъдсън, но сега вече аз не се заблуждавах.
Когато влязохме в приемната, открихме нашия посетител да стои край прозореца и да съзерцава снежната вихрушка отвън. При влизането ни той се обърна и огледа Холмс от горе до долу, сякаш се канеше да се бори с него и преценяваше противника си. Беше набит мъж, същински гигант, с гъста и рошава, стряскащо червена коса и добре поддържана брада със същия цвят. Беше разкопчал наметалото си и под него се виждаше костюм от туид с цвета, който добиват през август шотландските хълмове, из които се ходи на лов за червени яребици.
– Седнете, господин Стюарт – каза любезно Холмс. – Пътуването дотук от Апин по това време на годината не може да е било приятно.
Посетителят ни изглеждаше стъписан.
– Откъде знаете името ми? И откъде съм дошъл? – дори малкото думи, които произнесе, бяха достатъчни, за да стане ясно, че е от планинската част на Шотландия.
Холмс се позасмя и се упъти към любимото си кресло.
– Десенът на вълнената ви наметка е недвусмислено онзи тартан „Ройъл Стюарт“, който носят членовете на клана Стюарт от Апин. Вашата барета – и той посочи шапката на мъжа – е украсена с бялата кокарда на онези, които са поддържали бунта на якобитите през 1745 година и стремежа им да видят Хубавия принц Чарли коронясан под името Чарлс III. А пък и тоягата ви няма нищо общо с бастуна, който би ползвал човек, свикнал на градски живот.
Човекът се разсмя от сърце и се разположи на креслото срещу Холмс.
– Браво, сър. Аз съм Алегзандър Стюарт от Апин, както правилно отбелязахте. И съм на мнение, че вие сте единственият човек на този свят, който може да ми помогне.
Холмс опря върховете на дългите си пръсти един в друг и повдигна едната си вежда.
– Предполагам, че сте прав. Но аз се оттеглих. Освен ако не търсите съвет за отглеждане на пчели, не мога да ви помогна с нищо.
Думите му като че ли не впечатлиха Стюарт.
– Все пак си мисля, че не бихте пропуснали възможността да върнете законния крал на Шотландия на трона му.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
