На 31 октомври 1840 г. Ханс Кристиан Андерсен тръгва на пътешествие, което ще му отнеме почти осем месеца, ще го преведе през около 10 страни и ще завърши на 22-ри юли 1841 г. На следващата година той издава пътеписа „Пазарът на поета“ (изд. „Парадокс“, преводач: Петър Милков).
Първата страна, която Андерсен посещава, е Германия. Пътуването е с дилижанс, но от Магдебург до Лайпциг за първи път в живота си той се вози на чудното за онова време транспортно средство – влак. Пътят му продължава през Тирол за Италия, а с кораб стига до Малта, тогавашна британска колония. Оттам Андерсен се отправя за Гърция, току-що освободена от турско владичество, установява се в Атина и описва подробно града, Великденските тържества, двора на крал Ото. По-нататък авторът продължава с параход през Смирна (Измир) за Константинопол, главната цел на пътешествието му.
Писателят се двоуми дали да се върне в Дания през Италия, или да продължи през Черно море и по Дунава за Виена. Въпреки смутните времена на бунтове в България, Андерсен решава да тръгне с кораб до Румъния и оттам – с параход по Дунава за Виена. Една от главите на книгата се нарича „От Черна вода до Русчук“. По време на плаването по Дунава, вниманието на Андерсен е насочено основно към българския бряг, на сушата той слиза във Видин. След България, плаването на Андерсен логично продължава през Сърбия и Унгария до Виена, след което той се завръща в Дания.
Прочетете откъс от книгата при нас.
VI
Карантината
Да лежиш в карантина, това е да се упражняваш в живота на полипите! – Всъщност всички ние на този свят сме в карантина, докато не ни разрешат на направим голямото пътуване към небето. Казват, че се раждат поети, но определено се раждат и хора, които да лежат в карантина! Познавам пътуващи, които си лежат докъм пладне, и докато си облекат дрехите и се размотават и помайват, то си стане следобед, после пък ще пишат писма или какво са преживели в този час в предишния ден, когато са се разхождали из галериите; те използват цяла година, за да видят неща, които други виждат по-ясно за месец; това обаче се казва да си солиден, да не припираш, да се запознаваш с нещата и т.н.; аз наричам такива хора карантинни личности. – Пюклер-Мускау разказва, че по време на карантината си в Малта помолил да остане един ден по-дълго, за да довърши там работата си! – Аз пък по природа предпочитам точно обратното – докато пътувам, да съм на крак от сутрин до вечер, да гледам и пак да гледам! Какво друго може да прави човек, освен да събира в мислите си цели градове, народи, планини и морета; постоянно да трупа, постоянно да складира, няма време да изпее нито една песен! Аз не съм и готов за такова нещо, но то ще дойде, сигурен съм! Вътре в мен ври и кипи и когато съм отново в хубавия Копенхаген и се изложа на духовни и телесни студени душове, тогава цветята ще разцъфнат! – Отношението е, разбира се, не от най-желаните, но кой те пита; в крайна сметка аз вярвам в себе си и това ми се отразява много добре, въпреки калните бани в мъртвороденото „Списание“[1].
Влизането ни в карантината бе мотив за художник, наоколо обрасли в гори планини, а отпред зелена равнина, върху която той можеше да нарисува най-напред големите, пълни с пътнически багаж, коли, теглени от бели волове, които се подкарваха от влашки селяни с бели кафтани и огромни шапки, висящи надолу по раменете им; а след това и пъстроцветната компания от турци, гърци и франки; отец Адам в черните си дрехи с шапка като голям щит бе една от най-колоритните фигури. Войници ни придружаваха – като охрана! Входът бе най-веселата част! Видяхме оръдия, голи стени, големи катинари, тракаха ключове, надзирателите на карантината, които се отдръпваха почтително настрани, за да не влязат в контакт с нас; пътят, така нареченото място за разходки между високите стени, бе в такова жалко състояние, че чак привлече вниманието ни, вярно че имаше няколко розови храста, но самите рози все още лежаха в карантина в зелените си пъпки, всяко листо напомняше на знамето за карантина[2]. Не искам да се оплаквам от настаняването, а само да го опиша, няма да се жалвам и от храната, въпреки че водата от Дунава и киселото зеле, което отгоре на всичко тук се поднася с голямо количество сланина, не ми бяха по вкуса.
Цялата сграда е като кутия в кутия, най-вътрешната представлява един вид четвъртита градинка, в средата на която има малка беседка от небоядисани, необработени дъски, за които зелените лози нямат достатъчно смелост да се захванат; четири крила, прозорците на всяко от които са с двойни решетки, обграждат този рай, който човек смее да гледа, но не и да докосне! Около жилищните сгради има друга голяма стена, така че всяка стаичка си има по една малка градинка; стената е обградена с друга стена, а пространството помежду им е мястото за разходки! По-интересно е човек да чете за това място, отколкото да го изпита в действителност. Англичанинът Ейнсуърт и аз се нанесохме заедно в две малки стаички; мебелировката на всяка от тях бе маса, стол и нар; между впрочем, съвсем наскоро варосани стени! Слънцето блестеше толкова чудесно по стените, че човек чак се заслепяваше от това великолепие. За пазач ни се падна един старец, Карл Йохан, който бе участвал в Битката при Лайпциг[3], където бе получил рана. Щом е участвал в сражение, значи е трябвало да бъде ранен! През нощта той спеше върху масата ни в преддверието.
Първият ден на една карантина минава прекрасно, човек си почива след пътуването, на втория, третия и четвъртия ден пише писма, на петия и шестия човек свиква с нея и чете хубава книга, ако има такава, но на седмия ден отново отвиква и открива, че да, наистина, седмият ден трябва да е почивен, но не всичките седем дни. Аз започнах да се отчайвам, въпреки че ежедневно ни посещаваха лястовици, които бяха свили гнездо в преддверието ни и летяха из стаята, като разказваха скандалните новини на хубавия град Оршова. В дворчето ни имаше две ухаещи липи и аз ги прегръщах толкова често, че най-накрая се оказах на един клон, а по-късно и на следващия. Оттам можех да видя над стената цяла част от планина с гори и изорана земя, а по средата малка къщурка, o, изглеждаше съвсем райско, та там хората бяха свободни! – От зеления си балдахин можех да видя в няколко съседни дворчета, Филипович бе забол турска конска опашка[4] пред вратата си, месинговата ѝ капачка блещукаше на слънцето, дългите, бели и червени конски косми се вееха около шарената дръжка. Нашите търговци на пиявици миеха и плакнеха черните животинки, от които имаха цели торби. Българки лежаха в кръг върху килимите си, обградени от деца, като държаха над себе си големи, жълти чадъри, за да пазят от слънцето; те сигурно разказваха приказки, защото децата ликуваха, а лястовичките прелитаха около тях и цвърчаха пренебрежително, тъй като лястовиците тук се отдават само на истории от ежедневието, току-що видени и разказани от гнездото.
В първите дни на карантината ни имаше музика, при това хубава музика; двама млади, влашки музиканти, един флейтист и един, който свиреше на гласхармоника, изнесоха концерт в малката си килия, който звучеше над цялата градина, от всички прозорци надничаха съзатворници, които накрая ръкопляскаха, защото това бе красиво изкуство; флейтистът излъчваше чувство и вкус, тоновете му ни освежаваха. Една вечер обаче той засвири доста весело „Радвай се на живота“[5], която тук прозвуча като присмех; но на него му беше лесно да я свири, той излизаше на следващия ден, ние трябваше да издържим тук още седем.
Все пак можеха да се правят разходки около сградата между високите, бели стени, човек можеше да наднича през решетките на всяко дворче, да чете по малката, черна дъска, написани с тебешир, деня и часа, когато чужденците са били настанени, деня и часа, когато щяха да си тръгват и колко на брой са вътре. Това бе четиво за фантазията и сърцето; кой е този чужденец? Откъде идва? Накъде отива? Или може би не беше той, а тя? Тук можеш да почувстваш общото страдание! На тези разходки обаче човек не смееше да се остави съвсем на фантазията и сърцето си, трябваше да се държи за пазача и за здравия си разум, ако не искаше да си изкара нов карантинен срок; понякога човек срещаше дошли по-късно хора и тогава трябваше да стои близо до стената, за да не влезе в контакт с тях, трябваше да внимава да не би вятърът да пренесе над стената някое перце, което да му падне на раменете, да внимава да не стъпи на конец, който някой е изгубил, защото тогава карантината се удължаваше.
Направих тази разходка само защото исках краката ми да не забравят да се движат! Никой не се разхождаше тук за свое удоволствие! Беше повече от тревожно, почти страшно бе да срещнеш тук товар от стоки; ако човек влезеше в допир с тях, започваше нова карантина от четиридесет дни. Горещината между тези стени и в нашето дворче бе такава, че човек се чувстваше почти като сварен, през деня сънувах, че съм в оловните килии на Венеция[6], а през нощта – че съм жив-живеничък в ада. По това време знаех от писма, че в новата си сатира[7] Хейберг[8] бе представил там долу две от моите големи драматични постановки[9]; това не ми беше идвало наум, докато бях в свободната, божия природа; но тук, както споменах, в този ад, аз си се представях направо в света на Хейберг и там бе, естествено, точно както той разказваше, представяха се само моите пиеси и това ми бе много приятно, да, като на всеки християнин ми бе особено приятно да изпитам, както и той ни разказва, че осъдените, след като са видели моите пиеси, можеха да се легнат с чиста съвест. Дори там моите творби са направили нещо добро. Тук долу обаче аз чух, че една вечер освен моите две пиеси, към края бяха решили да представят и „Фата Моргана“[10] на Хейберг, но осъдените бяха протестирали, дори и адът може да се направи прекалено жежък, във всяко нещо трябва да има мярка! Остави, по дяволите, моите две пиеси на мира, но той бе решил, че те трябва да се заменят с най-новата, истински пъклена комедия, която Хейберг отново ни представяше, снабдена с пролог, написан от близките му приятели, който довежда публиката до необходимото настроение да възприема и да се възхищава, а след това и редовния апотеоз, също от един от приятелите му. Ето така човек сънува по време на карантината!
Най-накрая всички се разболяхме и лекарят ни предписа лекарство, което ми се стори прекрасно за влашки коне, но не и за отпаднали хора, които страдат от стомашни болки: първо трябваше да се изпие голяма чаша ракия, а след това чаша силно кафе без захар и сметана.
И най-неразнообразният живот обаче има своите интересни моменти, нашият тук имаше три. Първият бе посещение от пашата на Оршова; голата беседка в двора служеше за зала за разговори; шестима войници с портупеи над сините униформи и щикове на пушките, заедно с преводач, лекар и слуги образуваха свитата му. Второто голямо събитие бе, че всеки от нас получи по една стара перачка, която трябваше да пере дрехите ни и затова трябваше да прекара карантината при нас! На нас ни се падна жената на пазача; старата двойка спеше в коридора на една маса за хранене, сгъната дреха служеше за възглавница, а войнишки шинел за юрган, всичко в полеви стил! Лекарят бе всичко за тях, и през деня, и насън! Те не произнасяха името му, без да се изпънат във войнишка стойка. Третото събитие бе придружено с музика и декламации. От един прозорец от отсрещната част на градината се носеха ужасни викове и крясъци. Няколко парцаливи мъжаги, които преди седем години бяха избягали от Австрия във Влашко и бяха живели там, но от носталгия се връщаха доброволно; бяха се предали сами и сега трябваше, преди на бъдат предадени обратно, да изтърпят карантината. Те ставаха преди изгрев слънце и разговаряха до тъмна нощ или свиреха на български кавали, но все същата песен от два, най-много три тона; звучеше така, сякаш човек,свири на листо от лале и в същото време настъпва котка по опашката.
Най-сетне настъпи часът на свободата ни, който обаче се оказа официална
вечеря или какво! Цял час по-дълго от затворническия ни срок, цял час, който ни
се стори като цял ден, трябваше всички, с изключение на един привилегирован, да
чакаме, преди да можем да си тръгнем, и то не с веселие, както когато
пристигнахме – бяхме изтощени; ние, които толкова се радвахме да посрещнем
свободата, бяхме отвикнали да повдигнем крилата си. Когато слиза от кораб,
човек често все още чувства усеща морската болест. По същия начин всички ние
усещахме карантината! – Чак дълго време след това в мислите ми се заоглеждаха
поетически картини – спомени, и те показваха изгледа към бедната къщурка, която
бях съзрял от дървото горе, сред ниви и гори, позволиха ми да чуя тоновете на
флейтата на младия музикант от Букурещ, позволиха ми да си пресъздам неделната
молитва в нашия затвор, когато Ейнсуърт седеше тихо и четеше Библията си, отец
Адам пееше служба с арменските си момчета, а аз гледах зелената лоза до
решетката, където божието слънчице грееше толкова топло, че мислите ми летяха
из природата, а сред нея човек винаги е до сърцето на Господ Бог.
[1] Датското „Списание за литература и критика“, излизало само 3 години, от 1839 до 1842 г. Там Андерсен бил подложен на негативна критика. (Бел. на прев.)
[2] Знамето е зелено. (Бел на прев.)
[3] Най-голямото сражение по време на Наполеоновите войни и най-голямата битка в световната история до началото на Първата световна война. (Бел. на прев.)
[4] Знак за отличие. (Бел. на прев.)
[5] Песен на швейцарския поет Йохан Мартин Устери. (Бел. на прев.)
[6] Затворнически килии под оловните покриви на Двореца на дожите във Венеция, които са били използвани за мъчение поради ужасната горещина в тях. (Бел. на прев.)
[7] Поеми: 1840 г. Една книга, която аз впрочем считам за най-талантливата творба на Хейберг. (Бел. на Андерсен.)
[8] Йохан Лудвиг Хейберг (1791 – 1860 г.) – датски поет, драматург и критик, директор на Кралския театър в Копенхаген между 1849 – 1856 г. (Бел. на прев.)
[9] В сатиричната си драма „Душата след смъртта“, издадена като част от „Нови поеми“ от 1840 г., Хейберг поставя в ада двете драми на Андерсен – „Мулатът“ и „Мавърката“. (Бел на прев.)
[10] Театрална пиеса на Хейберг от 1838 г., поставяна общо пет пъти. (Бел. на прев.)
